напред назад Обратно към: [Стихове от 1922 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]



Жълтата гостенка


На тютюноработничките — безбройните робини на жълтата царица — туберкулозата

 

Над сънния Люлин, прибулен

с воала на здрач тъмносин,

безоблачен залез запали

сред своите тайнствени зали

пожар от злато и рубин.

 

И привечер летна наметна

пак с траурен плащ рамена,

градът приюти се в тъмата

и тънка позлата в стъклата

разля се на плахи петна.

 

*

 

А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис

стара ссухрена женица бди над дървений креват;

пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,

търсят призрака нечакан — тъй незнаен, тъй познат

А сред избичката мрачна тази вечер е последна,

знаят го душите неми, знаят го и двете те:

призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна

и за бледата девица черна мрежа той плете.

 

*

 

И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,

тя — дете, познало старостта;

влажният й теменужен поглед блика

горестта на есенни цветя.

 

Восъчно лице потънало сред гъсти,

гъсти черносмолени коси,

а ръката с тънки кехлибарни пръсти

леко през завивката виси.

 

Върху масичката в трепети безсилни

лампата мъждука и дими

и ритмично съска старият будилник,

сякаш ситен зимен дъжд ръми.

 

През прозорчето заглеждат се очите —

вън живота празнично кипи,

през прозорчето ухаят пак липите —

ароматни цъфнали липи.

 

*

 

Ала демон зловещ е записал

смъртен знак по смрачено чело

и гнети безпощадната мисъл

като тежко оловно крило.

 

Тази нощ, тази нощ сребролунна

и осеяна с бледи звезди,

вледенени уста ще целунат

изтерзани до болка гърди.

 

Тъй е тежко, зловещо, печално —

задушават се морни гърди

и навън на кола погребална

сякаш жълтия призрак седи...

 

*

 

А млада, толкоз млада тя е още!

Обича в тоз живот и тя

и нежността сребриста в лунни нощи,

и огнения химн на любовта.

 

Но с дъх отровен фабриката хладна

погуби свежи младини

и ето: вече хищница нещадна

челото в смъртен полъх вледени.

 

Душй я някакъв гигант стоманен

до черна каменна стена...

Навън ти, призрак мрачен и неканен!

Навън!... О, въздух, въздух, Светлина!...

 

*

 

В миг изправя се тя смъртно бледа,

тежко диша морна гръд,

трескаво очи горят

през косите, пръснати в безреда.

 

Вик злокобен и сред полумрака

стихват горестни слова —

в ужас свежда тя глава,

в ужас старата жена проплаква.

 

Върху бледи устни бавно плъзва

кръв на алени петна

и сноп жълта светлина

сред безжизнени очи помръзва...

 

*

 

И все тъй ритмично будилника съска,

в гласа му злорадство звучи

и мътната газена лампичка пръска

студени, печални лъчи.

 

А вън, пред прозорчето, с празничен крясък

минават бездушни тълпи,

а вън, посребрени от лунния блясък,

лъхтят ароматни липи.

 

"Работнически вестник", 15 юли 1922

 


напред горе назад Обратно към: [Стихове от 1922 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]
© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух