напред назад Обратно към: [Стихове от 1923 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]



Роза Люксембург


Не ще отпуснем мускули железни,

не ще сведеме пак чело,

че времето върти над тъмни бездни

великото си колело.

 

И върху него точи меч разискрен

гиганта огненочервен,

а в погледа му чист и детски искрен

усмихва се победен ден.

 

Ала в душите като черен камък

стои изправен спомен скъп —

стои обгърнат в синкав пламък

на вечна, негасима скръб...

 

Смъртта понякога е твърде жалка,

живота — непосилно груб,

а в черната прощална катафалка

лежи звезда наместо труп.

 

Пред погледа вулканен стълб се вдига —

вулкан от подвиг и копнеж,

и виждаш: цялата земя не стига

едно сърце да погребеш.

 

"Работнически вестник", 20 януари 1923

 


напред горе назад Обратно към: [Стихове от 1923 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух