напред назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]



Флот за никъде


В Танжер за Анар Далгус не бе проблем да се присламчи към единия от шестте кораба които си продадоха робите. Сред моряците се говореше, че капитаните продават набързо гребците за да избягат с парите и нямаше много кандидати за екипаж.

Със малка част от своите знания Анар Далгус след седмица вече бе офицер. Сега вече като Канар Гусини - безпътен благородник от колониите, обеднял, но с добро образование. Капитана Зилем Конодан с един поглед го оцени, че е благородник, а и офицерското място бе за предпочитане. След още една седмица го привика да го придружи на брега. Като останаха сами по пътя без да го погледне му каза:

- Не знам каква игра играеш, но без брада ми приличаш на малкия син на Далгус. Аз самия не зная какво се мъти, но там където отиваме връщане няма. Ако не играеш умно ще нахраниш рибите въпреки... - замълча докато премине една жена, но после не продължи.

Анар не отговори. Никога повече не се върнаха към този разговор.

Месец не се появи никой от заговорниците, но се работеше и не се щадеше злато. От нищото изникваха млади хора, мъже и по-рядко семейства и тихомълком се настаняваха по корабите. Не се показваха много. Щом се напълнеше един кораб тихомълком тръгваше на юг.

На единия от корабите видя един от синовете на Морен Ардари като прост войник и толкоз. Ако не дебнеше и не знаеше кого дири и това нямаше да види. Написа го и го предаде на един таен агент който продаваше вода на пристанището. За повече нямаше време. Корабът се понапълни за три дни.

Отплаваха привечер. Тръгнаха бавно на север към Кадис докато се стъмни както всички. После обърнаха на юг и гребяха с пълни сили не само през нощта, но и на следващия ден. На втората нощ тези които не бяха гребали, включително и офицерите безропотно хванаха веслата. Само по себе си беше нечувано. Така продължи пет дни без почивка. От време на време вятъра помагаше малко. Чак сега Анар Далгус осъзна какво толкова ремонтираха дърводелците. С вдигането на втора и трета мачта в открито море гребането ставаше по-леко. Никога не се бе замислял как гребат гребците. Като видя обелените си ръце и почувства болката тогава се замисли. Другите също не бяха свикнали и бяха дори в още по-окаяно състояние.

Другаря му по весло, младши офицер като се изкачиха на палубата го попита:

- Каква е тази луда работа. Картаген няма ли вече пет жълтици за роби и не си жали офицерите. Дори жени имаше на долния ред гребла. Тая скръндза Зилем продаде робите и ни тормози.

- Ти за какво си тук?

- Баща ми ме изпрати. Без никакво обяснение. Каза само да забравя кой съм и да изпълнявам.

- Изпълнявай тогава...

- Ожени ме в деня на заминаването. Дори жена ми греба. От дявола ли бягаме, че гребем и нощем? Ще се разбием в тая тъмница. Нейните ръчички са направо в кръв.

- Баща ти нали ти е казал да забравиш кой си. Сега си беглец.

- И накъде...

- Където ни отведе Астарта.

- Питам човешки.

- Далеч от Рим.

- А ти?

- Със вас. Моя град вече съм видял как гори. Няма къде да се върна. Само за едно съжалявам. За едно момиче. Ако е жива никога няма да си го простя, че я оставих без вест. - сега и на Анар му стана мъчно. Как можа да се втурне без да помисли.

След два дни на платна пак започнаха да гребат, но кротко. Кривнаха към брега и дори се върнаха малко назад.

Влязоха в едно заливче и видяха разнороден флот от две дузини кораби. Стройни бойни, търговски и стари корита.

На брега не ги чакаше никой. Слязоха само офицерите.

Докато вървяха покрай редицата кораби към единствената шатра на брега не отрониха и дума помежду си.

- Анар! Анар! - някакво момиче викаше от близкия кораб. Нейния глас го смрази. Тя! Тук! Замръзна на място, не смеейки да вдигне глава. Два кинжала го смушкаха в ребрата. Въпреки се извърна, бавно вдигна глава и помаха. Кинжалите настойчиво го смушкаха.

Офицерите които бяха пристигнали преди тях бяха насядали пред шатрата, но него го вкараха с предимство.

- Шпионин.

Старата глава се вдигна.

- Кой си ти? Анар Далгус.

- Да.

- Добре. Прибери си момичето на твоя кораб. Брат ти плати за нея. Трябваше да се сетя, че си наблизо. Сега няма за кого да шпионираш. Брат ти не ни помогна, но и не пречеше.

Хладното допиране на кинжалите изчезна.

- Дайте ми меча му и ни оставете сами.

Четиримата офицери се поклониха и излязоха мълчаливо.

- Шпионите ги бесим... - Погледна го в очите дълго и изпитателно. - но и от тях има нужда. Ти можеш да бъдеш полезен дори тук. Търсихме те да ти предложим да дойдеш, с твоите умения... Ти си легенда дори сред римляните. Чудих се къде потъна. Сигурно има и други шпиони. Не само картагенски. Твоята цел са римските. Считай се назначен. Ако пропуснеш не аз ще те обеся, а римляните и девойчето също е заложник, както и всички ние. Не бива и сянка остане след нас.

 


напред горе назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]

© Таньо Танев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух