напред назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]



Океан


Няколко дни поддържаха курс на запад. Преследвача уверено приближаваше. Капитана на кораба с който пътуваше Анар Далгус се страхуваше от таранен удар и настигна последните кораби от флота. Нямаше да посмее да атакува. Страшни бяха само лунните нощи. Държаха се в пакет и следяха зорко дали няма да ги изненада.

На деветия ден преследвача зави обратно на изток на гребла и изчезна зад хоризонта. Още два дни се оглеждаха, а на третия ден започна да духа. Струпаха се тежки черни облаци. Постепенно се завихри буря. Корабът се издигаше и спускаше бавно по огромните вълни. Някои от тях преливаха над борда и бяла солена пяна мокреше всичко. Изгребваха водата като се килваха насам - натам. Започнаха да се разместват и трошат амфорите. Едно побесняло буре се развърза и премаза двама преди да го озаптят.

Единствената грижа на Анар бе Форина. Тя още първата нощ започна да повръща и едва дишаше. Нищо не можеше да и помогне. Стоеше до нея и държеше ръката и когато не изгребваше вода. Понякога и той повръщаше. Колкото и да бе свикнал с морето не можеше да издържа това неистово изхвърляне нагоре и сгромолясване на целия кораб което му повдигаше слабините до гръкляна. Корабът жалостиво скърцаше и стенеше под напора на вълните и вятъра. От време на време жални молитви се отправяха към Астарта да укроти морето и поредната порция бяла пяна се възприемаше като неизбежния край на кораба. Някои плачеха и се молеха.

Анар Далгус също се молеше, само че не за оцеляването на кораба, а бурята да потопи преследвача. Имаше чувство за вина, че не е разкрил предателя и не е предотвратил преследването.

Бурята утихна чак на следната нощ. Сутринта вълните клатеха кораба силно но вече не прехвърляха борда и вятъра отслабна. Флота се събира три дни. Седем кораба ги нямаше. Само два бяха видени да потъват, а останалите пет бяха отнесени от бурята или потънали, но ги нямаше. Тъжно продължиха без тях. Още по-тъжно бе ограничението на дажбите вследствие от похабените припаси. На другите кораби имаше и поломени мачти и потрошени греди. Оправяха повредите в движение.

Любимата Форина! Съвзе се и разцъфна. Най-после можеше да е с нея колкото си иска и да и се порадва. Първоначално се гледаха и се радваха един на друг. После говореха и пак се радваха. Сред гъмжилото по палубите сякаш бяха сами. Анар Далгус бе глух за ропота който като мъгла се стелеше край тях и на талази и попарваше настроението на останалите. Негодуванието на жените и ръмженето на занаятчиите несвикнали с морето му се струваше хвалебствен химн за нейната хубост, която така се надяваше да стане негова.

Форина постепенно спря да се оглежда и да следи хорското мнение. Все пак това бе нейния годеник. Макар да досаждаше понякога и да предизвикваше закачливи подхвърляния от яките мъжаги наоколо, които не пестяха неприличните жестове. Той бе нейния годеник. Учуди се сама на себе си какво чувство на собственост изпитваше към него.

Корабния свещеник - жрец на Астарта няколко пъти бе при тях и ги благославяше. Толкова много се стараеше да повдигне духа и намираше в тях опора.

После свършиха дървата и се наложи да ядат сурова риба и сурово брашно. Започнаха болести. Често мълчаливо някой мъртвец поемаше в дълбините. Жените виеха, а мъжете мълчаха и гледаха в страни. Един занаятчия - въжар се разкрещя, заръкомаха и сам скочи от кораба преди да го хванат. Жените и без друго бяха малко, а боледуваха и умираха по-често. Отчаянието забиваше гвоздеи в главите им и болката ставаше непоносима. Анар се страхуваше за любимата Форина. Предоставяше и да избере от неговата порция това което можеше да яде. Тя на свой ред му отстъпваше останалото и все говореше:

- Ти трябва да ядеш повече. Мъжете имат нужда от повече храна. Трябва да си здрав и да имаш силна ръка.

- Яж мила, яж. Ти трябва да си здрава. Не се безпокой за мен. Силен съм, ще издържа. Аз ям всичко. Нали виждаш.

- Ти ядеш боклуци. Ти яж. Ако не си силен и при първата схватка остана вдовица ще ме дадат на някой от простолюдието. Ох, защо брат ти не ми каза колко ще бъде трудно.

- А ако ти бяха казали? Щеше ли да останеш за подарък на легионерите или за месо на разбойници и чакали?

- Пак щях да тръгна. Брат ти ми каза, че ще си тук някъде.

- Трябва да пътуваме около два месеца. Остана малко.

- Да бе малко! Остава още толкова - главата и се разтресе и смолист кичур коса премина през лицето и. Анар пресегна да го върне на мястото му да не и нарушава хармонията, а тя се гушна в него и разроши още повече косата си в гърдите му.

- Няма връщане! - той я притисна нежно. Ръката му премина под кръста и се плъзна по бедрото. Тя се сепна за момент, после се отплесна. Вдигна глава и го целуна бързешком по врата. Околните се разкикотиха, а тя не ги чуваше защото беше насаме с него. Те нека се хилят.

- Знам, че няма. Знам. Анар, ако стане нещо да се разболея не ме давай на рибите.

- Не мисля за това, така си говоря.

- Анар, вярно ли е, че сам си запалил целия римски флот на оня остров. Така се гордеех с теб.

- Не, мила. не бях сам и не беше целия римски флот, няколко кораба.

- Не те ли беше страх от римляните.

- Не, аз бях облечен като римски войник, страх ме беше като се връщахме нашите да не ни изколят.

- Анар, защо много хора казваха, че е долно за човек от твоята фамилия да е такъв. - не секваха въпросите и. - Понякога се срамувах, че съм ти годеница,като ми се подиграваха, че ходиш често с римски дрехи, дори подхвърляха, че и с женски.

- Повече щях да се срамувам, ако загинех в честен, но неравен бой и оставех тези кораби да пристигнат в Картаген и да те вземат за робиня.

- Не говори така. Плашиш ме. И тогава ли мислеше за мен.

- Да. Преди всичко за теб. Нямаше да понеса мисълта, че пияни римски войници се гаврят с теб.

- Дали е паднал Картаген? Може би избягахме и постъпихме подло и пак ще говорят глупости.

- Няма да говорят нищо. Картаген сигурно е паднал или ще падне всеки момент и те или са изклани или роби.

- А ако е удържал? Картаген е як и има много съюзници. Ще се върнем ли? Как ще ги погледнем в очите?

- Картаген го няма. Никога няма да бъде това което беше. Никога. Никога няма да се върнем докато не направим империя способна да смаже Рим. Може би нашите внуци...

- Говориш безсърдечно като политик.

- Зная че не ти харесва, на мен също, но не съм слепец. Мисли за новия свят и нашите деца в него. Трябва да им осигурим добро бъдеще в новата земя.

- Там ще има ли врагове?

- Не зная. Сигурно ще има, но няма да са могъщи като Рим. Там където отиваме трябва да доминираме с нашата култура и сила. Да бъдем господари. Децата ни също трябва да бъдат господари.

 


напред горе назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]

© Таньо Танев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух