напред назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]



Земя


Най-после дойде и дългоочаквания вик: - Земя!

На следващия ден се разбра, че е неголям остров, дори се виждаха отделни дървета и живописен храсталак по крайбрежието. След два месеца в морето болестите, нуждата от провизии и прясна вода ги принуждаваха да слязат на брега. Решиха да не изчакват да се съберат всички кораби. За всеки случай към брега тръгнаха едновременно двадесетина лодки с бойци. Това, че не забелязаха признаци на живот не ги успокояваше.

Всичко изглеждаше спокойно, прекалено спокойно. Първо поогледаха, за да преценят какви плодове и животни има наоколо. Други веднага се заеха да пълнят вода в бъчви и амфори. Вече първите лодки се връщаха към корабите когато до един отдалечен храсталак един войн извика и се свлече. Изпращяха няколко клона, едно полуголо тяло се мярна и изчезна в храсталака преди да се окопитят. От крака на мъртвия стърчеше къса смешна стрела, явно отровна.

Това промени плановете им. Незабавно започнаха да секат дървета и да строят малко укрепление близо до поточето което се вливаше в малкия залив. За събиране на плодове не можеше да се мисли, а плодовете и прясното месо бяха като лекарство за многобройните екипажи и преселници, измършавели и болни.

На следващия ден лодките стовариха още толкова войници и отплуваха с вода и малко плодове, събрани набързо. После направиха просека около петстотин крачки и на дванадесет колони поставиха съгледвачи - стрелци с лъкове. Едва привечер започна събирането на диви плодове в този ограничен район. За тяхна изненада обраха всички плодове набързо. Мястото бе малко, а нуждите на флота големи. В тъмното започнаха да малък правят пристан от стволове на дървета. Тогава заваля. Отначало тихо, после напористо духна вятър. Как не се бяха сетили да вземат палатки. С войнишки плащове и одеала скалъпиха заслони. Тогава приплъзнаха сенки и няколко човека се строполиха. Настана суматоха, а и в укреплението бяха без ризници и брони. Дъждът гасеше факлите. Все пак в тъмното се различаваха тела с дрехи и тела без дрехи.

След първоначалното разбъркване изпитаните войни заработиха като машини и битката приключи бързо. Картината бе нерадостна. Такава я завари Анар Далгус пристигайки във ведрото утро на следния ден. Толкова ведро, без спомен за дъжда и нападението, ако не се брояха седемнадесет мъртви картагенци и осем местни. Ранените - около петдесетина, но само няколко по-сериозно. Имаше пет ранени пленници, единия не доживя пладне и останаха четири.

Далгус се зае с тях. Разгледа подробно пленените оръжия. Добра изработка, изцяло дървени с изключение на няколко каменни остриета за стрели каменни ножове. Най-дълго разглежда два метални ножа от непозната сплав. После огледа пленниците. Нескопосани детски лица, странно деформирани за зрели бойци, които въпреки раните си не стенеха и го гледаха мълчаливо и презрително без да отронят дума.

Кимна на стражника, който явно едва чакаше да им пререже гърлата.

- Разделете ги. Погрижете се за тях. Трябват ми живи.

Всички опити за контакт излязоха неуспешни. Стояха мрачно и гледаха презрително и непроницаемо. Само при опит за контакт с най-младия, с жест му показа, че е готов да умре. Анар се усмихна и го потупа по рамото. Не можа да измъкне никаква информация. Остана с впечатление, че местните са сигурни в победата си. При положение, че имат представа от силите в укреплението, това означаваше поне двеста бойци, може би петстотин. За изтерзаните екипажи тази война беше смърт ако не свърши бързо. Островът е малък, няма ресурси за развитие, дори при идеална организация трудно би изхранил целия флот. Да не говорим като се наплодят деца.

Пристанът започна да функционира и кораб след кораб стоварваха войска и преселници. Брега се насели. Тръгнаха да прочистват острова. Натъкнаха се на две малки селища от колиби. Огледаха ги и ги оставиха непокътнати. Във всяко селище може би живееха десетина семейства. През няколко дни имаше нападение с по няколко жертви от двете страни. Нападаха и се криеха в гората. Изчезваха. Можеха да се крият и нападат години. Флота нямаше толкова време. В прочистения голям район оставиха усилени патрули и започнаха да приготвят провизии и прясна вода.

Флота изчака изостаналите кораби. Пристигнаха почти всички. Пет кораба от пристигналите първи се отправиха да поогледат околните острови, а два на запад да търсят голяма земя.

Тогава налетя буря. Поломи корабите, но потънаха само два. Добре, че на тях бяха само екипажите, преселниците бяха слезли на острова.

След месец се върнаха четири от петте кораба, след още толкова и единия от двата тръгнали на запад. Другия се натъкнал на скали и бурята го разбила, но екипажа оцелял.

На събранието на капитаните всеки разказа какво е видял. Стана голям спор. Никхул Сасан и повечето капитани искаха да се заселят островите. Старите водачи искаха компактно да се установят на континента.

Секул Кияса - капитана на кораба завърнал се от запад се възпротиви. На места явно личала здрава власт, малки градове с ясно отличаващи се войници и роби, поне това се виждало от две стрели разстояние от брега. Също и малки ниви по хълмовете. Като ни видяха може и да се подготвят за отбрана. После заключи:

- Не сме готови за голям десант и война със структури на власт, която може да продължи години. Преселниците едва се крепят и екипажите оредяват. Да останем по островите. Лесно можем да сломим местните и като укрепнем да продължим.

- Какво значи да укрепнем. След година от флота бурите ще оставят десетина прогнили корита, при това поломени. Не можем да чакаме двадесет години деца да станат войни, а и кой ще ги роди тези деца, жените са малко. Не тръгнем ли веднага няма да тръгнем никога. Нови кораби не можем направи. - отговори водача.

Никул Сасан никой не го броеше към лидерите, толкова съвестен офицер, сега решително тръгна към открит бунт:

- Картаген, както и финикийската кръв, която нося ме карат да се установя на малък остров. Винаги сме живели от търговия. Вие вървете където щете. Моя кораб тръгва към южната група острови.

- Твоя кораб ще тръгне без теб заедно с нас - отсече водача. - Ще те обеся за бунт, ако си позволиш да не изпълняваш заповеди.

- Не е бунт. Няма срещу кого. Няма власт. Всеки избира сам своя път и аз избрах. Ако не е грях пред Астарта вдигнете меч да ме спрете и ще срещнете моя меч. Кълна се в Дидона.

Анар Далгус, без да взема думата направи крачка напред и вдигна ръка:

- Капитан Сасан, изпълни своя дълг. Достави преселниците с флота и после се върни на островите. Ако ни последват римляни първо ще стигнат островите и ще ви изколят. Поне прати тогава известие за да знаем, че идват... Предлагам да оставим Никул и кораба му по островите като преден пост, след като превози преселниците.

Никул Сасан се замисли. Преден пост... или жертвено агне?

- Ще изпълня дълга си. После ще видим...

- Това и очаквах от вас Сасан. - побърза да приключи свадата водача. - Отплаване след две седмици. Като тръгваме не бива да оставяме следи. Местните мируват. Да си идем кротко. Моряците са женени за морето. Разбирам, но преселниците трябва да положат основите на нова империя на континента. А който е просмукал от риба, като моя приятел Никул, никой не може да го отдели от морето.

Никул се изпъчи, а другите капитани го погледнаха с уважение. Такова хвалебствие от водача се даваше след големи успехи.

На излизане стария потупа Далгус и прошепна:

- И през едно море римляните стават за плашило. Никул иска власт. За да е щастлив ще му дам едно селце рибари, да се къпи във величие с най-голямата лодка.

Качиха се по корабите, подпалиха укреплението, събориха малкия пристан и пак поеха, но не без път, а готови за десант.

Анар с жажда се отдаде на разговор с любимата, когато изгряващото слънце проблесна в една скала. Целуна я бързо и като опарен изтича при капитана. Кораба направи кръг. После втори. Огледаха скалата от стрела разстояние. На трудно място стоеше прикован към стената правоъгълен щит. Лъскав. Може би златна пластина. Това при изгрев и залез бе идеален фар за преследвачите. Около него няколко местни войни се суетяха. Явно съзнаваха, че това уплаши кораба. Сочеха щита, сочеха кораба викаха и махаха копия. От скалите никнеха още бойци, десетки бойци.

Капитана сведе глава.

- Астарта да ослепи предателя.

- Дано поне местните го вземат и завлекат някъде. - добави Анар Далгус. Сега нямаме сили да го махнем от там. Дори да успеем ще ни струва половината екипаж. Довечера мога да се върна сам.

- Не е необходимо да рискуваш. Да се махаме. Римляните едва ли ще прекосят морето. Дори и да го направят ще са толкова далеч от Рим колкото и ние от Картаген. Ще имат други проблеми и като Сасан вече ще се боричкат за величие и свобода далече от властта. Ако Астарта не опази, загубени сме. Да настигнем флота.

- Капитане нека сега отплаваме, а довечера ще се върна. Дай ми само една нощ.

- Добре, една нощ,но с зората отплавам с теб или без теб.

Отплаваха бавно, а вечерта кораба приближи тихо. Лодка с шест моряци го докара до брега и Анар запълзя безшумно по скалата. След повече от час стигна мястото. Щита го нямаше. Сигурно са го свалили докато кораба беше далеч. Запълзя обратно надолу. Моряците не попитаха нищо. Капитана също. Прилази през заспалите до Форина. Понечи да я прегърне,но се отказа. Гледаше огромната луна. Тя тихо се размърда. Допря се в него. Анар затвори очи и примря. В просъница се сви до него и задиша бавно и равномерно.

С мисълта, че най-после ще спят заедно заспа и той. Събуди го ласка. Слънцето бе високо, а тя му пазеше сянка.

 


напред горе назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]

© Таньо Танев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух