напред назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]



Преговори


Армията от местни воини стоеше на групички на петдесетина метра от най-далеч падналия камък от катапулт. Някои сновяха между групите и ръкомахаха. Най-активни бяха тези които превземаха корабите. Все още се чувстваха победители. Размахваха трофейни оръжия и части от дрехи и ризници на убити картагенци.

По едно време плахо започнаха да пристъпят напред, някои и по смело. Катапултите метнаха делви с запалителна смес и няколко дузини тела се загърчиха сред огъня в писъци и вопли. За огромна изненада огън идваше и от току що напуснатите близки до брега кораби. Моряците които бяха скочили във водата и доплували до задния ред кораби се бяха върнали и сега пак ги обстрелваха.

Армията се изтегли назад и се скри в буйната растителност зад нивите.

Трябваше да се погрижат за ранените. Денят преваляше, но никой не празнуваше победа. Трябваше да са готови за изненади през нощта и на другия ден.

Анар се върна в къщи посрещнат триумфално. Семейството падна по лице и непрекъснато говореше. Малката Кичучуа подскачаше около него. Жена му имаше попадение със стрела по нападащите лодки и дори бе извлякла ранения от нея войн на брега. С право бе горда, че единствения пленник в битката е неин. Дори се възползва от Кичучуа като преводач за да го разпита.

Анар хапна на бързо и се зае с пленника.

Кичучуа превеждаше, а война я обиди няколко пъти, без да отговори. Анар го приближи с изваден нож. Пленника вдигна гордо глава и затвори очи. Извади рязко стрелата. Направи няколко разреза и изцеди кръвта, после го превърза. Чак като усети, че се отдалечава отвори очи.

- Как се казваш?

- Ачиона.

- Имаш ли семейство?

- Да, дете, дете, дете, село - преведе Кичучуа.

- Далеч ли са?

- Село, село, село, село, голям лош голям-голям село, село.

- Командир ли си?

Война се изпъчи и отговори, а Кичучуа преведе.

- Малък, ръка, ръка, ръка, ръка.

- Искаш ли да си идеш при семейството.

- Мъртъв яде Бог яде.

Отговори Далгус:

- Не яде. Бог не яде. Ачиона говори.

Пленника премигна.

- Слънце голям-голям говори слънце говори.

Излезе прав. Сутринта в залива влезе лодка с един пищно облечен старец и спря по средата. Срещна ги лодка с един свещеник Анар Далгус и Кичучуа.

Пръв заговори парламентьора, а Кичучуа превеждаше колкото можеше:

- Слънце мъртъв, мъртъв, слънце. Вода голям лодка върви смърт слънце Бог върви.

- Ще останем тук и ще вземем полето и хората на един ден път. Така ще живеем в мир. Иначе нашите кораби ще ви изгорят.

Превода звучеше така:

- Тук село тук храна слънце. Тук, тук слънце луна тук. Радост. Голям лодка огън мъртъв, мъртъв.

- Голям лодка не вода мъртъв, мъртъв. Слънце луна тук. Радост.

- Радост - отговори Далгус.

Стареца стана и запя хвалебствие към слънцето.

Като свърши свещеника запя химн на Астарта.

- Радост. Мъж жена там. Радост мъж жена тук. Брат слънце голям-голям. Лодка вода.

- Радост. Мъж жена тук село бог. Мъж жена там село бог. Село. Село. Бог.

Лодките се раздалечиха. Следобед свещеника доведе до стената юноша и девойка облечени пищно. Посрещнаха ги бъдещите им съпрузи. Влязоха в селището за брачната церемония. Местните свещеници бяха впечатлени от човешките жертвоприношения на картагенците по случай мира.

На следващия ден двамата свещенници изведоха младеж и девойка и поеха към столицата. Семействата щяха да са гаранти на мира от двете страни. За всеобщо учудване към дома си тръгна и пленника с много уговорки, че не го е победила жена.

Цяла седмица уточняваха границата. Картагенците направиха много отстъпки, но бяха непреклонни в искането техните кораби безопасно да влизат във всяко крайбрежно село с мир. Като и без това не мажеха да ги спрат местните най-после се съгласиха.

За Анар настъпи спокойствие. В новата територия имаше много работа и в къщи мир. Не остана преселник без жена и духовете се успокоиха. Зараждаше се ново общество. Само за месец говореше местния език добре. Нямаше избор. Местните бяха много повече на брой, в домовете и леглата им и учеха трудно.

Тогава се завърна и свещеника. Страната бе голяма и многолюдна навътре в сушата чак до друго море на двайсет дни път. За празничните церемонии не отрони дума, а трепереше. Тормозеше го мисълта, че местните са направили човешко жертвоприношение по картагенски образец, но диво и безсмислено, направо обидно за Боговете.

Корабите пообиколиха брега, но търговията вървеше трудно. Нямаше кой знае какво за размяна. Като предлагаха делви и амфори потръгна,някои търгуваха и с железни ножове. Всяка буря вземаше данък от корабите и те ставаха все по-малко и по-малко. Народиха се деца. Почти никое от тях не проговори финикийски. Играеха си и си пееха на езика на своите майки. Занаятчиите постепенно изчерпваха инструментите и материалите донесени с тях, нови се намираха трудно и разчитаха на земеделие и риболов.

Не остана нищо от мечтата за империя която да отмъсти на Рим. От малките никой не се интересуваше от Рим. Ежедневните грижи стопяваха спомените. Кой победи? Преселниците или местните?

След три години дойде същия свещеник с който сключиха мирния договор. Събра се съвета на капитаните и от груба кожена торба извади римски шлем. Изтръпнаха в ужас. И тук ли?

Свещеникът обясни, че на север се нанизали на риф пет кораба. Местните прибрали с лодки нещастниците, а корабите ги разбила буря.

Никакви обяснения, че това са смъртни врагове и трябва да бъдат изклани не го трогнаха. Ще останат тук и ще живеят на север.

Анар Далгус разбра колко е прав стареца. Това е друг свят. Хвана шлема. Смачка го с крак и го запрати в морето.

На връщане от събранието го причака младеж, дърводелец чиято жена бе починала при раждане и го попита Кичучуа жена ли му е или прислужничка.

- Не искам да се разделям с нея. Тя гледа децата ми. Няма ли някоя друга,тя е малка. Ела с мен. Ще я питам.

Още като ги видя да идват двамата Кичучуа се изправи и без да отрони застана до младежа. Анар Далгус се усмихна и ги благослови. Сляп ли беше или вече не ставаше за шпионин?

После финикийската кръв се пробуди:

- Продавам ти я за жена, ако ми построиш още една стая, жена ми пак чака дете.

- Става, ако материала е твой - започна пазарлък другия финикиец - Кичучуа също чака дете.

Само след десетина дни изчезна лодка и един офицер. Анар Далгус не повярва на местната му жена, която обляна в сълзи оплакваше удавника. Глождеше го съмнение, че това е ловкия шпионин, който му убягна. Разбира се, че е заминал на север при остатъците от преследвачите. За жалост първия от малкото оцелели кораби се появи след десетина дни и не беше готов за ново пътуване. Далгус най-малко от всички подозираше този неотличаващ се с нищо младши офицер, стриктен и неспособен да вземе никакво самостоятелно решение, иначе добър с меча.

Добере ли се до своите може да направят голяма лодка и да се опитат да известят империята за местонахождението им, да поискат помощ. Как да им попречи? - Далгус мислеше и нищо не можеше да измисли. - Могат да стъкмят три, най-много пет кораба и да ги открият на север, ако са по крайбрежието. После какво? Десант и сухопътен бой с неизвестни сили? В какви отношения са с местните? Роби, свободни, васали? Местните знаеха вече за смъртната омраза помежду им. Щяха да са пълни глупаци, ако не я използваха! Не от корабокрушенците-римляни идваше заплахата. Дори да съобщяха къде са бегълците от Картаген, Рим сигурно има нови грижи. Едва ли ще юрне флот който няма да се върне никога подире им. Единствено съюза им с местните представлява опасност и не можеха да го предотвратят.

Сподели опасенията си пред съвета на капитаните. Всички до един искаха да ги изколят веднага, но нямаха представа къде се намират и се задоволиха да изпратят един кораб да ги търси. Далгус разбра, че съвета вече е не диалогичен, способен само да псува. Стария водач също. Трябваше им нов водач.

При тази мисъл се огледа. Почувства как увисва на бесилката за предателство.

Прибра се и не излезе от дома си. Потъна в обятията на жена си и се обкръжи с децата си докато не го извикаха.

Кораба който ги търсеше се върна. Намерил ги на дванадесетия ден в удобен залив, малко по-северно от мястото където те съзряха брега и тръгнаха на юг. Два дромона прогонили съгледвача, но не го преследвали. Лошата вест бе, че на дромоните имало и местни войни.

Това бе катализатора който взриви заспалото в спокоен живот изолирано общество. Промяната идваше и нямаше сила която да я спре. Ако незабавно не вземеха мерки някой ден пак щяха да видят местните войни пред стената, само че с заимствани от римляните оръжия и тактика. За тези три години едва ли бяха забравили поражението си и надали се бяха примирили. Просто бяха оставили невзрачната им колонийка по някаква причина, защото не заплашваха никого. Докога ли?

Стария водач побърза да осигури място на втория си син Зилон Ванвен по прякор Писара и се оттегли. По големия му брат Кано Ванвен загуби око при отбраната на стената и стана злобен и заядлив, скаран с всички. Той единствен тормозеше местните полуроби докато не го намушкаха една нощ. От тогава боледуваше.

Писара обаче бе сдържан и учтив дори с робите офицер, злопаметен, но не и отмъстителен, пресметлив.

Първо говори насаме с всички офицери. После седмица обикаля и записва. Взе подаръци и само с един знаменосец и жена си - местна малко по-стара от него напусна пределите на колонията като взе и един свещеник.

Нямаше го близо два месеца. Време на догадки и интриги. Върна се с неголяма група местни. Нагости ги и ги изпрати. Още вечерта събра офицерите и пак говори с всеки насаме. Сутринта привика някои моряци и занаятчии, заедно с жените им. Особено внимание отдели на местните жени с роднински връзки извън колонията. Местното общество се преподреждаше по някакъв известен само на него признак, но не по симпатии.

После заприиждаха гости от околните дребни владетели и малко по малко колонията придоби по лъскав вид. При всички визити се канеха избирателно и различни семейства от колонията. Далгус и още неколцина присъстваха неизменно на всички.

 


напред горе назад Обратно към: [Бягство от Картаген][Таньо Танев][СЛОВОТО]

© Таньо Танев. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух