напред назад Обратно към: [Пепа Николова][СЛОВОТО]



На Никола Бенин


Седни мале, тука до мене

да ти разкажа история чудна -

история чудна от село.

Кога млада бях мале, красива -

небето разбуждах със песен

със песен мале - игрива -

кога слънце в косите ми сплело

лъчи от пожара си буен

ме хвърляше в огъня чуден.

 

Тогаз мале, в нощи омайни,

пропити със сладост и нежност,

по огнена златна жарава

танцувахме боси, щастливи

от хладния вятър обвити,

с горещи нозе-самодиви

танцуващи в тая омая

на дивата нощна безбрежност,

събираща тайни и нежност.

 

Кога луна пълна изгрее

от нея се конник отделя,

в гората до огъня чуден

за малко почивка поспира.

Във нас се усмихнат заглежда -

една си от нас той избира,

погалва я с погледа лунен,

за тайна целувка копнее

и на девойката пее:

 

"Ще бъдеш ли моя невеста

в нощта на магия красива,

ще бъдеш ли моята фея,

даряваща обич безбрежна?

Ще галиш ли с нежност сърце ми,

ще палиш ли страст безметежна?

Аз искам със теб да се рея

в звездите, да бъда магия,

от твоята сладост да пия".

 

"Ще бъда реката, която

със обич теб ще залива,

ще бъда узряла череша -

от моята сладост ще пиеш.

Ще бъда разцъфнал трендафил -

от мойта роса ще отпиеш.

Ще паля страстта безметежна,

която сърцето открива,

и после до дъно изпива".

 

Девойка конникът взема,

и литва към свода небесен.

Звездите му правят пътека,

луната го нежно огрява.

Девойката милно прегръща

и с звездни целувки дарява.

И дава и своята клетва,

че дар ще остави чудесен -

за спомен дар - и за песен.

 

А тя го погалва със длани,

тъй меки, кат чудна коприна.

Обвива с косите развети -

лицето му - светло и мило.

А устните нежно докосват

очите му - леко, красиво

извива се - цялата свети,

звездите във себе си сбира -

луната в сърце си прибира.

 

А долу до огъня буен,

танцуваме - с поглед в небето

и виждаме там, в тъмнината

как звездното цвете сияе,

как сбира в цвета си безкрая -

за него в тъмата мечтаем -

попиваме с танц светлината,

потъваме бавно в морето

от звездни копнежи в небето.

 

Когато луната залезе,

когато нощта се протяга

и звездното цвете заспива

под нежна небесна завивка,

тогава се конникът връща

с девойка с сияйна усмивка.

Росата я нежно измива

от слънцето тя засиява

и още по-хубава става.

 

...

Поседна, мале, до мене,

историята чудна ти казах.

И аз, мале, ходих в небето

звездите целувах и пеех,

а конникът дар ми остави...

за него в живота копнеех,

но дядо ти мале намерих.

Не беше той конника звезден,

за който сега ти разказах -

мечтите сега ти показах -

животът е тежкото бреме...

Дарът от конника чуден

е спомен - в сърцето ми буден.

 


напред горе назад Обратно към: [Пепа Николова][СЛОВОТО]

 

© Пепа Николова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух