напред назад Обратно към: [Пепа Николова][СЛОВОТО]



Залезът


Потапял ли се в залеза когато приспива морето?

 

Ела, ще ти го покажа – довери ми се…Виждаш ли колко е сънен вече плажа? Усещаш ли? Пясъкът е почнал да изстива и не пари стъпалата ни.... и шумът е почти заспал – даже крясъците на чайките са се сгушили в прегръдката на залеза...а морето.. морето е тихо и спокойно – вълните тихичко си шепнат ...от време на време някоя вълна сърдито промърморва, издига се над другите и разваля унеса на морето. А другите вълни и шепнат: "Тихо, тихо... успокой се и погледни залеза…" И тя постепенно се успокоява и се превръща в бяла пяна. Разстила се върху брега и потъва в забрава... а морето бавно се унася под огнената завивка на залеза.

Вървим по брега. Стъпките ни оставят следи в мокрия пясък. Зад нас морето сърдито прошумолява и се протяга напред, за да заличи стъпките ни, после се отдръпва пак – доволно, че е само ТО и че никой не нарушава покоя му.

 

Сядаме на брега и заравяме стъпките си в пясъка... поглеждаме залеза и усещаме магията му – толкова много златно и червено – омайващо е. И сякаш времето спира, сякаш всичко е декор – единствените реални неща сме ние с теб и Залеза…и виждаме как той се разтваря – от огнено червено към златно…толкова златно…и ни вика – вика ни да потънем в забравата му. Чуваш ли го? Шепотът му се превръща в музика – прекрасна, неземна. Искаме да влезем през отворената врата – песента на залеза ни омайва, а Той усеща, че сме готови за него… прегръща ни огнен водопад, завърта ни и с луда сила ни прекарва през спиралата на времето. Стоим пред отворената сърцевина на Залеза – изгаряме от огъня му, задъхваме се от силата му – толкова сме малки, почти безплътни. Хващаме ръцете си и усещаме как кръвта ни кипи – иска да пробие вените ни, да се слее с червеното на Залеза, да се венчае с Него и да бъде завинаги Негова. Усещаме как кожата ни се дави в собствената си влага и как крещи за милост... горещо е, безумно горещо, а все още сме пред вратата. Преминаваме през огнената пелена и вече сме в сърцето на Залеза.

 

Странно – тишина – невероятна тишина – девствена тишина... и горещината я няма – останала е зад огнената пелена. Кожата ни настръхва, кръвта ни сърдито пулсира, а после сякаш застива. В сърцето на Залеза сме. Толкова е красиво – божествено е. Поглеждам те – в очите ти виждам моите очи, докосвам те – сякаш докосвам себе си – сякаш сме се слели в едно цяло. Разтварям дланта си – шепата ми е пълна със злато от Неговото сърце. Погалвам косата ти и тя засиява с Неговата светлина,погалвам лицето ти, спускам дланите си по тялото ти и виждам как ставаш част от Него – ти самият си Залеза... доближавам устните си до твоите, но дъхът ми е злато – не мога да те докосна… толкова си красив, неземен, но и нереален... Протягаш ръцете си и ме вземаш в прегръдката си – усещам как ставам като теб – безплътна, златна, Негова. Разтапяме се в залеза – щастливи, че сме заедно, че сме били в сърцето Му и че сме негови завинаги.

.........Пясъкът е вече студен, но не усещаме... Морето любопитно ни гледа – приличаме на изгубени птици, които търсят гнездото си, а не виждат, че са до него. Пясъкът ни гъделичка, закача ни, а Залезът ни намига усмихнат и се скрива в нощта.

 

Поглеждаме се – само отражението Му е в очите ни, но сме истински – стоим на брега на морето, върху влажния пясък, един до друг, прегърнати, а морето заспива доволно и спокойно...

 

Усмихваме се – каква магия е само Залеза... отпускаме телата си на пясъка, а нощта ни покрива и ни праща звездна целувка.

 


напред горе назад Обратно към: [Пепа Николова][СЛОВОТО]

 

© Пепа Николова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух