напред назад Обратно към: [Пепа Николова][СЛОВОТО]



На Весито


Дъждът почука на прозореца ми тихо,

покри стъклата с капещи сълзи.

Поиска да го пусна в стаята си скрито

и да останем в тъмното сами.

 

Не исках със дъжда сама да бъда в мрака,

запалих свещ и в пламъка се взрях.

Свещта гореше тихо, давайки ми топлината

тъй търсена от мен, в среднощен страх.

 

Дъждът ядосано затропа по стъклата,

небето в ярост святкаше над мен.

Настръхнал гръм разцепи тишината

и потрепери пламъка, в свещта роден.

 

Отворих на дъжда и пламъкът угасна,

свещта се сгърчи и потънах в мрак.

Дъждът обви ме, в мен разля се,

покри ме със сълзи от звезден страх.

 

Гърмът замря и върна бързо тишината,

светкавицата във свещта се скри.

Останахме прегърнати във мрака -

дъждът и аз - във стаята сами.

 


напред горе назад Обратно към: [Пепа Николова][СЛОВОТО]

 

© Пепа Николова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух