напред назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]



За начало


Множествената идентичност на съвременния човек е безспорен социалнопсихологически феномен. В един текст на тази тема френският учен от български произход Цветан Тодоров пише, че мечтата да се освободим от всякаква колективна идентичност е възможна, само защото никога не може да се осъществи. И още: "Аз имам нужда да чувствам, че съществувам; ако погледът на другите не ме уверява в моето съществуване, търся утвърждаването на своето битие в принадлежността към някаква група, дори тази група да е напълно въображаема."[1] А в началото на ХХI век никой публично удостоен и самоуважаващ се глас не би оспорил и правото на човеците да се самоопределят като групи - в по-малки или по-големи общности, социални, професионални, религиозни, културни, разбира се - и етнически и национални. Като наследство от историческите събития и обстоятелства през последните два века на второто хилядолетие човечеството се сдоби с нова и динамично меняща разчертанията си карта на териториално преселване на голям брой хора, пренесени през малки и големи географски и културни разстояния; на възникващи държави и етнически обособявания в чужда среда. В съвременността трудно биха се намерили етнически хомогенни държави. И ако се ограничим с картата на Европа, то в последното десетилетие на ХХ век, след падането на тоталитарните режими в източноевропейските страни, въпросите за етническите групи и малцинствените общности се поставят на дневен ред и в тях за обсъждане и практическо решаване.

Европейската история на ХХ век познава не един, и не два трагични финала на етнически проблеми. И много от съвременните историци и социолози отбелязват в изследванията си възможностите, които историята е регистрирала пред етническите малцинства - интегриране в чуждата среда и естествена асимилация или обект на агресивно отношение. И двете днес са свързани със степента на приемане и усвояване на демокрацията в отделните държави. Ако мислим с надежда за бъдещето на човечеството, то втората вече е невъзможна. Ако бегло познаваме съвременността си и социалните, политическите и духовните процеси в нея, то бихме се убедили, че асимилацията не е без добра алтернатива.

"Съвременният свят няма да спечели от заличаване на националните различия - четем в едно историко-културно изследване. - Ако приемем, че най-доброто е всеки да запази своята идентичност и така да внесе своя неповторим дял в световната общност, би трявбало да свържем надеждите си с онази степен на демократичност и култура, която да възпитава в трудното изкуство да живееш редом с различния човек, като го уважаваш и цениш не по-малко от себе си."[2] В тези две изречения става дума за три важни неща: за национална (и етническа) културна идентичност, за нейните потенциални културнопосреднически възможности и за условия, които възпитават търпимост и уважение към другия. Затова ги избрах за преход към този текст. В него ще се опитам да разкажа за една малцинствена общност в една европейска страна - за българите в Унгария днес. Разказът ще се осланя на културните видимости, които самата общност показва - на себе си и на стоящите вън от нея. И понеже принадлежа към "стоящите вън", моят разказ няма да се стреми да пише история, а ще се опита да прочете "историята", която общността пише сама за себе си. В този прочит се надявам да бъдат показани две важни неща: първото - как българската общност в Унгария днес се самооценява, самоотграничава и формулира като другост, различност спрямо по-обемни културни цялости и каква е нейната "стратегия" за самосъхраняване и развитие в средата, която обитава; второто - каква е нейната роля в съвременното общуване между българската и унгарската култури. И в двата случая ще става дума за един съвременен колективен културен феномен; и като такъв, той ще бъде гледан през обектива на колективни културни свидетелства. В крайна сметка ще става дума за различни аспекти и степени на самопознаване и познаване на другия в една конкретна съвременна социокултурна ситуация.[3]

 


[1] Тодоров, Цветан. Множествената личност. - В: Още за страстите български. Сборник в памет на Тончо Жечев. Изд. център "Боян Пенев", С., 2001 (ръкопис).

[2] Минкова, Лиляна. Карл Емил Францоз (1848-1904) - един неосъществен стремеж към интеграция. - В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Изд. "Карина М", С., 1999, с. 55.

[3] За типологията на връзките с другия вж. Тодоров, Цветан. Завладяването на Америка. Въпросът за другия. УИ "Св. Климент Охридски", С., 1992, с. 178 и сл.

 


напред горе назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Ватова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух