напред назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]



Корените


Още във втората книжка на списанието читателите са призовани да издирят и предоставят на редакцията за публикуване спомени, снимки, писма, семейни хроники, които отразяват живота и бита на българските заселници в Унгария и се отнасят до събития из живота както на общността и нейните институции, така и на отделни семейства или личности. В мотивирането на този призив редакцията говори за "пътя на самопознанието", за "културни навици и обичаи", за "родова памет" (1992, 2). Очевидно е, че не от историческите събития сами по себе си, а от техните отпечатъци в автобиографичната памет, от образите, в които са почувствани и запазени (снимките, писмата, семейните хроники) списанието се стреми да реконструира колективната памет на общността. Включването на личното в континюитета на колективното битие му придава значимост и трайност ("Всичко, което се отнася до нашия живот тук, е важно!") - в това се състои провокацията към членовете на групата. Дори и да не доведе до практически отговор (в действителност рядко се случва "Хемус" да публикува документи от лични архиви), тази провокация въвежда читателите в намеренията на списанието да ги подтикне и да им помогне да извървят пътя към себе си като общност. А този път започва с връщане назад.

Познанието за историческия корен като духовна първооснова на общността има за цел да свърже в една непрекъснатост и трайност миналото и настоящето, образно казано - да проектира короната на дъба върху неговите корени, както графично е изобразена тази проекция в герба на Дружеството. Това познание включва образи на предците - личности и групи, излъчени от историята и преданията за заселванията на българите в Унгария; имена на личности от историята на първородината и от етничната култура, маркери на духовността й в широк спектър - народоведски, езикови, религиозни, културни. В него се вместват и онези разкази (общи спомени или предания) за историческата съдба на праотечеството, които са важни за неговото настояще, и онези, в които се помества миналото и настоящето на заселниците. Важно място в тях заемат разказите за близостта и отношенията между двата народа - българския и унгарския, близост, допринесла за припознаването на Унгария като втора родина.

Друга група публикации се отнася до спомени за места, наситени с културни знаци за общността, места на колективния живот, които не заради обитаването, а заради привързаността и асоциациите, които пораждат, имат значение за етническата идентификация. Голямата цел на това познание е да гарантира бъдещето на общността, като обясни настоящето й и формира (или възстанови) етническото й самосъзнание. Или, ако се позовем на Сп. Казанджиев - като й разкрие нейното духовно единство, базиращо се на общи език, земя, религия, история, бит и морал и създаващо между нейните членове чувство за самоуважение и солидарност, за "съпринадлежност към едно общество"3. Защото бъдещето на една общност като такава е възможно, ако се преодолява забравата чрез всяко идващо поколение; ако се подхранва колективното достойнство чрез спомена за "златните" епохи на рода (неслучайно в златно е обагрен дъбът върху герба на Дружеството), когато родовостта, братството се потвърждава в споделени образи, символи и ритуали, свързващи живите с мъртвите в една непрекъсната трайност.

Етноразказът за прадедите е важен елемент от легитимирането на всяка етническа група в собствените й очи, като едновременно с това я отграничава от другите. Той е посветен на реални исторически личности, които чрез него се включват в днешната персоналия етника на общността4. Може да се отнася и до исторически или социално обособена група, припозната като родов корен на общността, до нейните колективни качества, вградени в престижа на следващите поколения. Според жанровите си особености разказът може да претендира за историческа обективност, за документална достоверност, и наистина често си служи с подкрепата на документа. Както бе посочено вече, може да включва и образи от етничната култура (митология, религия, изкуство), като ги проектира върху реалните исторически лица. Реконструирайки миналото, той изтегля нишки към настоящето. Неговият патос по условие и цел е ограничен в полето на "високите" духовни и морални стойности, защото етничните архетипи и персоналия етника гарантират формирането и опазването на етничния престиж. Той е разказ за основополагането и вкореняването на общността, за нейния Златен век, за оценностяването на етничното време чрез достойнствата, съзиданията и жертвите на предците. В него историческият документ и преданието дифузират, за да съградят "Ноевия ковчег", чрез който общността може да оцелява и да се самовъзражда.

В сп. "Хемус" разказът за прадедите започва още от първата му книжка и с умерена ритмичност тече през десетте му годишнини. Тематичният принцип на проектиране на броевете дава възможност и поводи непрекъснато да се възобновява. В самото си начало той се насочва към най-близките предци, чието дело може непосредствено да се свърже с настоящите цели на изданието. Биографичният очерк, личният спомен (или предание) за личност, събитие или за духовния климат сред българските заселници отпреди Втората световна война, научната или научнопопулярната статия са основни жанрови носители на посланията. Биографичният очерк на Пенка Чангова за първия председател на Дружеството и един от неговите основатели Лазар Иванов (1992, 1) акцентира върху семейно-родовите достойнства на средата, в която се ражда и развива той като личност ("заможни българи", "способности и буден дух", "завидна инициативност, търговска гъвкавост и предприемчивост", "патриотично чувство", "културно-просветни начинания", "будна и родолюбива среда"). Авторката сама посочва, че сведенията за него са доста оскъдни, но не това е важно за нейния текст, който има за цел посланието за духовния пример. И името на Лазар Иванов се утвърждава в персоналия етника на българската общност в Унгария и по други пътища5.

За биографизирането на предците често са без особено значение не само "оскъдните" данни. За текста на Райна Симеонова-Харгитаи, с който представя изданията на Дружеството от миналото (1992, 1), също преди всичко е важен приносът на създателите им за духовното градителство на общността, основаващо се на "братство, любов, съгласие и взаимно уважение" между заселниците и на работа в името на "българските интереси в Унгария". Случва се дори автентичното име на човека, за когото се разказва, да бъде изместено от неговата съдба, видяна отвъд своята индивидуалност, както е в очерка на Пенка Чангова "Каскетът на бай Сандьо" (1992, 3-4).

За да открие корените и назове основанията на днешния престиж на общността, редакцията на "Хемус" най-напред се насочва към миналото на българското градинарство в Унгария - третата преселническа вълна. Естествено е преди всичко да се възроди споменът за най-близкото минало, защото, макар и изтънели, все още са живи семейните връзки с непосредствените предци. Освен че са положили основите на функциониращите и днес институции на българската общност, те са тези, с чиито качества и усилия етничното определение българин се е изпълнило с онова положително съдържание, с което и днес битува в унгарската среда.

Разказът за българските градинари тече самостоятелно или е включен в по-големия като времеобхват разказ за пътищата на българската емиграция. Първата публикация за тях в "Хемус" е посветена на моралните им и духовни качества. В статията "Българи от ново време. Българските градинари в Унгария - душевност и общуване" (1992, 3-4) Тошо Дончев прави успешен в своята завършеност народопсихологически портрет на дедите. Авторът не посочва личности измежду тях, а ги "оживява" като група, споена от общ произход, общи качества и обща съдба. Акцентът, разбира се, е поставен върху достойнствата им - физически, психически и морални, които им дават самочувствие на свободни хора и "господари на собствената си съдба" и с които налагат уважение към националната си принадлежност в чуждата среда: "Българските градинари и търговци в Унгария (...) имат ярко изразено чувство за своята етническа и социална идентичност. Цялата им дейност е основана на лична инициатива, те създават себе си от нищо, благодарение главно на личните си качества - умение и труд."

Народопсихологическото портретуване не се нуждае непременно от документални свидетелства и не се стреми да предложи достоверно познание. Неговата главна цел е да конструира идентичността на групата, да уплътни представата й за самата нея, да я "разположи" в историческото време и пространство, като я съотнесе към други колективни цялости. В този стремеж, макар да гради представата за заселниците, позовавайки се на утвърдени народопсихологически черти, авторът я и отграничава от тях, като изчиства негативните наслоения в образа на българина (онова, което българите сами наричат "българска работа", равносилно на европейското "ориенталщина"). Наред с неотстъпната привързаност на заселниците към групата и отечеството, техните родолюбиви съзидателни жестове към собствения род, към родните места в България (дарителството им за училища, читалища, църкви, чешми, паметници и др.), като тяхно отличително достойнство е посочено усвояването и пренасянето на чуждия стопански и културно-всекидневен опит, тяхната възприемчивост и отвореност към непознатото и новото. В очертаването на характера и манталитета на българските заселници, в изтъкването на достойнствата и приносите им народопсихологическият разказ не отделя факта от преданието, не се позовава на документални източници. За него е важен акцентът върху трайните белези, които могат да преминат ненакърними през историческото време.

Подобно внушение - за уважение към устойчиви характеристики, залегнали в манталитета и бита на българите в Унгария, носи и етноложкият текст на Наталия Рашкова и Валентина Райчева "Българската кръв вода не става" (1996, 3-4) - фрагмент от теренно проучване на Института по фолклор при БАН. Публикуваните теренни записи на разкази на заселници, родени между 1913 и 1936 г., възстановяват спомена за местата, от които е тръгнала гурбетчийската емиграция към Унгария; за общественополезната й дейност на унгарска земя; за обичаите и ритуалите, пренесени от отечеството; обясняват чувството към приемната родина. Образът, който самите българи градят в разказа за себе си, е резултат от пресичането на индивидуалното време и знание с потоците на колективните времена и вградените в тях предания за миналото6. Той е носител на ценности от висш порядък, потърсени в духовното минало на коренната нация: "Как тези хора, при тоя непосилен труд, толкова далеч от родината, при тая носталгия - как им е дошло на ума, че създават Дружество, правят училище, правят църковно настоятелство! Как са се сетили те! Коя е тази духовна искра? Как се е насъбрал тоя потенциал, кой го е запалил тоя огън? Може би това е възрожденското начало още, на читалищата, на "пиянството на един народ" - не мога да си го обясня все още. (...) Какъв е бил този квас, този духовен фермент?! Значи не потурите са важни, а главата, сърцето! (...) Паспортът в ръката му е не само документ за самоличност, а духовната му връзка с родината. То е и плачът, и любовта по жената и децата, и по родителите, и по приказките, всичко... (курс. мой - П.В.)".

В разказа за миналото на почетно място е поставено наследеното от близките предходни поколения - Дружеството, училището, читалището, църквата. Те са съграденият с ръцете на дедите храм, в който се пазят писаните и неписаните закони на общността, пренесени и съхранени в новата й родина. В адресирането на този разказ "Хемус" разчита в голяма степен на личния престиж на своите сътрудници. Той е гаранция за достоверността и значимостта на посланията, в които се преплитат историческата хроника (датите, местата, имената) и духовното съдържание на миналото. Затова до авторите от средите на заселниците подобаващо място заемат и автори от научни и творчески среди в България и Унгария. Регистрирането на този интерес към историята и културата на българското малцинство на страниците на "Хемус" се стреми да формира у членовете на колонията ново съзнание за етническа значимост, да ги насочи към активна и градивна позиция. Така цяла книжка (1994, 2-3) е отделена, за да помести доклади от научната конференция "Българите в Средна и Източна Европа", посветена на 80-годишнината на Дружеството (20-21 окт. 1994, Будапеща). Без да се пренебрегва съдържанието на тези текстове, важен за стратегията на списанието е фактът, че пренася до читателите значимостта на събитието (форум с международен характер; освен юбилеен, още и научен), увенчано с изразено признание (конференцията е приветствана с нарочни писма от президентите на Унгария и България; зачетена е с присъствието и изказването на представител на Управлението за националните и етнически малцинства при Министерския съвет на Унгария).

Темата за българската емиграция е широко интерпретирана в поместените доклади - и в исторически, и в съвременен план: Емил Нидерхаузер - "Ролята на европейската диаспора в историята", Петър Константинов - "Българската емиграция - съдба народна"; Костадин Гърдев - "Духовната и културно-просветната дейност на българските общности в Унгария между двете световни войни", Александър Гюров - "Обществени сдружения на българите в Унгария през ХХ век", Тошо Дончев - "Българите в Унгария. Предизвикателствата на новото време", и др. Съдбата на българските заселници в Унгария е видяна в контекста на историята на европейските емиграционни движения в миналото, съотнесена е към съдбата на българите в Молдова, Украйна, Западните покрайнини. При подобно ситуиране, в разказите за нея са отличени същностни характеристики на общността, произхождащи от нейния родов корен, но и такива, които обуславят мястото й в приемната родина в миналото и сега.

Вторите на страниците на "Хемус" са уплътнени с публикации за още по-ранното минало на българските преселения към Унгария. За физическа родова връзка между днешните членове на общността и първите исторически заселници на унгарска земя не може да се говори. Но градивата на етничния престиж могат да се търсят, и списанието целенасочено прави това, в далечното и често избледняло в колективната памет минало на макрообщността. Могат да се обособят немалка група текстове, посветени на първите две преселнически вълни - едната е свързана с падането на България под турско робство и се разполага във времето между 1365 и 1426 г.; втората е датирана след неуспеха на Чипровското въстание от 1688 г. и продължава до 1744 г. За първата е по-силно преданието, втората е достигнала до наши дни чрез поколения потомци на българите-католици, заселили се в Трансилвания и Банат. Опит за цялостно обхващане на българските емиграционни вълни към историческите и днешните унгарски земи прави Александър Гюров в студията "Обществено, духовно и религиозно самоустройство на българите в Унгария" (1999, 2). Проучените от автора документи и литература са безспорно респектиращи, но по-важно е - от гледна точка на настоящата тема, - че те водят читателя из тъмни за днешната общностна памет ъгли на историята. Измежду "осветените" пространства на миналото преди всичко са посочени белезите на заслужено признание на българските преселници в чуждата среда: първите привилегии, дадени от крал Сигизмунд Люксембургски на българите от о. Рошд през 1428 г., по-сетнешното им потвърждаване; отличаването на български фамилии с благороднически титли; високото обществено положение на редица от тях; релиогиозните им институции, училища и фондации.

Фактите, свързани с времето и местата на заселване и със самоустройството на българските преселници, авторът систематизира в таблица, чиято цел в крайна сметка е да свърже в едно трите заселнически вълни, независимо от това, че връзките между тях не са реално откриваеми днес, че родовата нишка се е прекъснала през столетията. Както посочва А. Смит, по-важно от достоверността в общностната етническа история е усещането за нейната древност, и там, където реалната общност е млада, могат да се търсят по-ранни исторически пластове, които да бъдат поставени във фундамента на нейния престиж7. Ето защо в студията на Ал. Гюров от робско-жертвения образ на прокудените от отечеството българи отпреди векове се въздига образът им на родоначалници на общността, на хранители на българския език и традициите, на посредници между различни култури - независимо от това, че всяка от преселническите вълни се отличава със своя съдба, има различни физическо-родствени начала, различна религиозна принадлежност8, по различни пътища са тръгнали потомците им в новата родина, а и тази родина отдавна не е една и съща държава9. За автора обаче е важно преди всичко българското етническо начало в тях и на неговата най-висока значимост за идентичността на групата се позовава той, за да я посочи на днешните поколения.

Всъщност до тази публикация от 1999 г. сп. "Хемус" отваря още няколко пъти страниците си за текстове, свързани със съдбата, духовната дейност и идентичността на ранните преселници: "Най-голямата фондация в империята на Мария Терезия" (1992, 3-4) от Ищван Ленард Мадяр, "Българи в Сенендре" (1992, 3-4) от Петер Кирай, "Национална и етническа идентичност при бантските българи" (1994, 2-3) от Ленке Чикхеи, "Унгарският завършек на Чипровското въстание от 1688 година" (1996, 3-4) от Йожеф Бьодеи, "Говорът на банатските българи" (1998, 1) от Андреа Генат и др. Авторите им са предимно унгарски историографи, а това - от гледна точка на специфичната етноцентристка стратегия на списанието - е привлекателно и полезно, защото интересът на другите към "нашите" предходници провокира съзнанието за собствена значимост, което успешно се полага върху техния образ. Затова и постигнатото от тях във второто отечество е припознато като свое наследство, а скритият патос на това припознаване е, че то едновременно облагодетелства и задължава днешните членове на общността. Ако научната гледна точка в тези текстове обслужва целите на достоверното познание, то в макрожанра на ориентираното към цялата общност издание тя е изместена по посока на етновъзпитанието.

В светлината на възстановяването на етничното самосъзнание могат да се четат и всички онези текстове в "Хемус", които свързват етноисторията и характерологията на българските преселници в Унгария с "голямата" история на българската макрообщност. Те се фокусират върху лица, събития и явления, които могат да гарантират ревностно поддържано чувство на родова принадлежност: прабългарите, българският език в миналото и днес, българските борби за национална свобода и независимост (Чипровското въстание, Априлското въстание, обявяване на Независимостта), българското образование и неговите радетели, българската емиграция и нейната история и култура, българската традиционна култура (бит, фолклор, обичаи, народна медицина), религиозното чувство и принадлежност на българина (източното православие, богомилството), народопсихологически черти на българина (оптимизмът, любовта, българският хумор, сексуалната философия на българина). В пантеона на предците видно място заемат светци и герои, емблеми на българската духовност и независимост - св. св. Кирил и Методий, св. Иван Рилски, поп Богомил, Патриарх Евтимий, Неофит Рилски, Г. С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Бенковски, Иван Вазов, Пейо Яворов, цар Фердинанд и неговата династия и др.

Тези лица, събития и характеристики функционират чрез страниците на списанието като своеобразни етно- и културни топоси на общността, в чието формиране "Хемус" се опира на битуващи в масовото съзнание исторически, характерологични и културни митологеми, към които се стреми да добави и нови, излъчени от емигрантската история на българите (не само в Унгария, но и в други страни). Така до жертвеното величие на българските революционери и българския народ от епохата на националноосвободителните движения, на чийто трагичен апогей - Априлското въстание, е посветена отделна книжка (1996, 2), са поставени историческите прояви на съпричастност между българи и унгарци (участието на българи в Унгарската революция от 1848-49 г., унгарската емиграция в България); до името на Христо Ботев - това на Стефан Дуньов, българин и унгарски гражданин; до Независимостта на България - съдбата на откъснатите от нея българи в Молдова, Украйна, Западните покрайнини. Видяна във всички тези посоки, историята на първородината (не като летопис, а повече като предание, фрагмент от паметта на голямата родова общност) естествено се преобразува от история в свое символично минало; с лица от нейния пантеон (споменът за произхода, основоположниците, жертвите и родовия Златен век) се гради пантеонът на общността (същевременно общността също влага свои лица в общородовия пантеон). Върху това символично свое минало се налага реалното минало и настояще на заселниците. Ето защо в макроразказа за произхода и предците равностойно участват текстове от различни жанрове - научни (история, етнология, лингвистика), научнопопулярни, документални, художествени, за чието съжителстване ще стане дума по-нататък.

Редколегията на "Хемус" или ясно си дава сметка, или интуитивно долавя (ала и в двата случаи - облягайки се на осъзнатата си етнокултурна мисия), че етноисторическото знание е база за етнокултурна принадлежност. И важните компоненти на това знание, превърнати в стойностни акценти на отделните книжки на списанието, са намерени така, че да гарантират солидността на тази база. Естественото продължение на историческия разказ и преданието за предците е припомнянето на знанието за изворите и възможностите на българския език, за традиционната култура, за образованието и за религията. То оформя няколко тематични полета, в които колективната памет се гради от разкази за минало и настояще едновременно. Защото въпросите за историята и съвременността на езика и традициите са въпроси както за началата, така и за жизнеността и трайността на етноса. В "Хемус" те се поставят и обговарят с известна тревога, произтичаща от динамичните промени в средите на общността. Заедно с възможността днес тя да се развива свободно в своето етническо самосъзнаване - възможност, обусловена от обществено-политическите промени в източноевропейските страни през 90-те години и в частност от условията, които Унгарската държава създава за развитие на малцинствата, съвсем реална е опасността от естествена езикова и културна асимилация. А тя се предполага от застаряването и намаляването на чисто българския състав на общността, идването на нови поколения, със смесен произход, които се стремят към висока образователна и професионална реализация в унгарското общество.

Проблемите на езика и на българското образование са поставени на обсъждане в списанието нееднократно и с изключителна сериозност. Редакцията и авторите на публикациите мотивират актуалността им с невъзможността да се живее в съвременния свят другояче, освен в уважение към другостта. "Другият можеш да приемеш обаче, само ако знаеш какъв си, ако имаш зад себе си корена на традицията, самочувствието на вековете." - пише Светла Кьосева в есето "За да останем" (1993, 1). В този текст е формулиран съпътстващият мотив, условието да живееш сред различните като сред други, а не като сред чужди - етнокултурното самосъзнание. И така "Хемус" прехожда към цяла книжка (1993, 1), посветена на 75-годишнината на българското училище в Будапеща - възраст, показана не като история, а като преживян индивидуален и колективен опит на различни поколения българи, а и унгарци; като спомен за съграденото и опазеното от предходните поколения и като упование за бъдещето на общността: "75 години българско училище в Будапеща" от Николай Казанджиев, "Как бе спасено българското училище?" от Пенка Чангова, "Българското общежитие във "Ференцварош" от Милка Варгади, "Имало едно време един учител" от Ленке Чикхеи, "Българската интелигенция в Унгария" от Тошо Дончев, "Пред бъдещето с отворени очи (разговор за българското училище)". Очевидно е, че за общността училището - като материализиран символ на българщината (родният език, история, култура) - представлява важна съставка на нейната групова идентичност. Затова и към дискутиране на днешните му проблеми се пристъпва неведнъж от страниците на "Хемус", като те се базират едновременно на миналото му и на настоящите потребности на общността.

На 80-годишнината му също е посветена една от редовните книжки на списанието (1998, 2), а към годишното течение се издава и специално приложение (1998, прилож.). В тях се коментират аспекти на българското образование в Унгария - традициите му, съвременните учебни програми, качеството на преподаване, двуезичието на учениците и общността: "Българското училище в Будапеща - 80 години традиции и обновление" от Александър Гюров, "Образование на български език в Унгария - реалност и възможности" от Светла Кьосева, "Обучение по родолюбие за българските деца" от Лилия Пенева-Винце, "Билингвизмът сред българските деца в Унгария" от Христо Кючуков, и др. Към тях трябва да се прибавят и публикациите без юбилеен повод, които поддържат темата за училището и образованието постоянно актуална в "Хемус": "Училище за нашите деца" (1992, 2) и "Българското училище - състояние и преспективи" (1994, 2-3) от Светла Кьосева, "Изучаване на български език в унгарска езикова среда" (1994, 2-3) от Росица Пенкова, "Родноезикова интерференция при изучаването на българския език от унгарци" (1994, 2-3) от Елвира Катуш, и др.

Патосът на голяма част от тези публикации, скрит или явен, се основава на завещаното от предците - чак до деятелите на новобългарското образование от първата половина на ХIХ век (Неофит Рилски, Васил Априлов) и до съграденото от българската емиграция в миналото ("Първо черква, после - училище" от Александър Миланов - 1998, 2), за да проникне в позициите, от които се обсъжда днешното му състояние в Унгария. "Бъдещето на училището е бъдеще на общността" - така е озаглавена една от дискусиите в "Хемус". В друго заглавие е употребен изразът "обучение по родолюбие". Безспорно е, че в тези позиции се оглежда не просто проблемът за качествено съвременно образование на българските деца в Унгария, в тях са заложени тревогата и отговорността за съхраняването на етническата идентичност. Затова и аспектите на езиковата и културна ситуация на българите в Унгария са широко застъпени в десетте годишнини на списанието. На практика тези публикации регистрират процеси на естествена асимилация, свързани с динамиката в езиковите и традиционнокултурните съставки на идентичността.

Речевите промени, породени от обществения поврат в източноевропейските страни през 90-те години - отварянето им към доскоро оградения свят, новото общуване между нациите, хората и културите в условията на оживена миграция и нови технологии за комуникация, са тема на няколко професионално защитени мнения в списанието: "Език свещен на моите деди..." (1992, 1) от Росица Пенкова; "Дъ бест", "Topli banici" или какво става с българския език днес" (1997, 3) и "Българите в Унгария - един екзотичен, но реален свят (анализ на езиковата ситуация)" (1999, 2) от Петър Сотиров10; "Два езика - две култури" (1998, 2) от Кристина Менхарт и "Езикова демокрация (мултималцинствена панорама)" от Анна Юхас (1998, 2). Описанието на езиковата ситуация и на механизмите на езиковата асимилация не е обременено с патоса на песимизма по отношение на идентичността обаче. За авторите е ясно, че сантиментът по езика на Вазов или по диалекта на родния край на дедите не би върнал назад тези процеси. Самото списание, още по замисъла си, е подготвено за тази ситуация. Не само "погасяване на стари задължения към унгарския читател" (Т. Дончев, 1992, 1) обуславя двуезичността на "Хемус", а и съобразяването с езиковата реалност на общността, за която е предназначено. От тази гледна точка списанието се стреми да се реализира в своя етноцентричен аспект, без да се отнася догматично към съставките на етническата идентичност. Познаването на реалностите се използва умело от редколегията, за да определи правилно посоките, в които може ефективно да работи за възстановяване на етническото самосъзнание. Така динамиката на езиковата характеристика - двуезичието, дори унгароезичието сред българите в Унгария, се използва за формирането или възстановяването на други аспекти на етнокултурното самоопределение.

Близка до езиковата ситуация на българите в Унгария е и спецификата на традиционната и всекидневна култура, присъща на личното, семейното и групово им битие. В нея също дифузират елементи с устойчив, типично български характер, и такива, които са придобити в социалната практика на няколко поколения българи на унгарска земя. Белезите на усвоеност и на привързаност към елементи на традиционната култура се откриват преди всичко в проявите на колективен живот и общуване. Поради неговата публичност и видимост, те притежават способността да функционират ефективно като идентификационни маркери на общността, които я доближават или отграничават от други групи и общности и работят за поддържане на нейното единство. Ето защо списанието не ги омаловажава и отделя значително място, за да ги ги представи като важни емблеми на общността и да разчита на тях в посланията си.

Авторите на множеството публикации, които описват съдържанието и генезиса на масовата публична култура на българите в Унгария, правят сериозни стъпки, за да включат в една обща функционална система различни обичайни практики - израз на символична и историческа връзка с праотечеството и предците и новоусвоени във втората родина. Става дума за традиционни, религиозни и съвременни календарни празници, ритуали, символи, отношение към словесното и музикалното фолклорно наследство, към някои елементи на всекидневната култура и пр. Още от първия си брой "Хемус" започва да представя народни български празници, включени и в християнския календар (според сезона, в който излиза дадената книжка). Под наслов "Български календарни празници" се оформя поредица от текстове, която в началните броеве се печата редовно. В тях авторката им, етноложката Ася Събева, коментира динамиката в българската обичайно-календарна система, пораждана от съжителстото на езически и християнски елементи в нея и от тяхното преозначаване в предмодерната и модерната епохи, до наши дни. Освен това тя се спира подробно на празници, почитани и чествани преимуществено от българите в Унгария, като обяснява корените на емблематизирането им в живота на общността, свързано с трудовия цикъл на градинарите-гурбетчии, по-късно с тяхното усядане на унгарска земя и засилването на потребността им от реализиране на една символична връзка с родината: Трифоновден и Баба Марта (1992, 1), Димитровден и Никулден (1992, 2), Коледа и Васильовден (1992, 3-4), Великден и Св. св. Кирил и Методий (1993, 1). Към тези текстове трябва да се добавят и няколко публикации за спецификата на българската кухня, които имат и съвършено прагматична стойност: "Зелените дарове на пролетта" (1992, 1) и "Два специалитета на мама Катя" (1992, 3-4) от Кръстьо Куюмджиев, "Българска кухня" (1994, 1) от Адриана Петкова11. Ала и в това се състои посредническата роля на списанието при въздействието върху членовете на общността - не само да научат за своя "етноекзотизъм", но и да бъдат провокирани да усвояват чертите му в своите практики.

Съзнанието, че масовата публична култура е важен елемент в колективния спомен за родословието, който поддържа жива (независимо дали е символична или практическа) връзката с родината-майка, е отразено в разширяването на това тематично поле и чрез публикации, които коментират възникването на обреди, празници и народни вярвания в миналото на българина и ролята им в колективното му битие. Става дума за специализирани текстове, често резултат от системен научен интерес към проблемите и методите на етнологията и етнографията, с потенциален адресат по-високообразования слой на общността и младите образоващи се нейни представители.

Автор на повечето от тях е отново етноложката Ася Събева-Юричкай. В статията "Хоро се вие на мегдана" (2000, 4) тя прави анализ на елементите на традиционното жизнено пространство на българина - селото, като акцентира върху функциите на мегдана за духовния и социалния живот на човека от предмодерната епоха; описва ритуалите, свързани с него, подчертава средищното му място в единението на традиционната общност. Подобен анализ представя и в статията "Манастирски празници и сборове" (2000, 2), в която са разказани и предания, свързани с възникването на големите български манастири - Рилския, Бачковския, Троянския (места с етноисторическа знаковост); описани са елементи на обредността на календарните им празници; подчертана е етностабилизиращата роля на съчетаването на религиозни и традиционни елементи в ритуалите. Именно това последно акцентиране идва да обясни и някак да оправдае преимуществото на традиционните обичайни практики в колективния живот на българите в Унгария днес. Безспорно в живота на заселниците-градинари те са имали оправдано предимство, тъй като по време на празниците са единявали хора, свързани преди всичко в трудовото всекидневие. Но днешната българска общност е отдавна диференцирана вследствие на редица процеси, протекли в нея през почти целия ХХ век. През този немалък период се е променяло и отношението към религията и църквата при новите поколения12.

През тоталитарните десетилетия след Втората световна война под институционален контрол е поставен и животът на Дружеството. Свързваща общността масова културна практика остават народните празници, които също търпят промени - както в рамките на семейната микросреда, така и в колективното цяло. Запазването на акцента върху празници и обичаи, наложени от предците като емблематични за групата, разбира се, е израз на приемственост и почит към първите заселници, но по-важно е, че съществуват структури, които препредават (и с известно преобразуване в съвременната социална практика) тези елементи на идентичността13. Описание на съвременната обредно-празнична система Ася Събева-Юричкай прави в обзора "Празници на българската общност в Унгария и техните исторически корени" (1999, 2). Още няколко нейни публикации въвеждат в произхода и съдържанието на елементи на традиционната култура: "Спортни състезания в българския юнашки епос за Крали Марко" (2000, 3), "Из историята на българските народни събори" (2000, 4) и др.

Върху някои по-частни теми, изтеглени от голямата тема за традиционната култура на българина, но с акцент върху етноопределящите им аспекти, се спират още няколко автори в "Хемус": Адриана Петкова - "Еротика в българските народни обичаи" (1997, 2); Иваничка Георгиева - "Нестинарството в България..." (2000, 4); Кристина Менхарт - "Танци и национална идентичност при българските младежи в Будапеща" (1994, 2-3) и "Вълшебството на ритъма. Български танцови състави в Унгария" (2000, 4).

От друг ъгъл е замислен етносоциалният анализ в статията на Любомир Миков "Труд и празник - два фактора на междуетническа толерантност в Унгария" (1994, 2-3). Авторът нюансира темата за традиционната култура по посока на ролята й в междуетническата комуникация. Миналото на българите в Унгария е богато с примери за различни взаимодействия с другите етноси, базирани на трудовата им дейност (българските и унгарските градинари) или на празничната обредност (българи и сърби - при православни християнски празници). Интересно е, че именно на тази основа, свързана с живота на традиционната общност, в която по условие отношението към другия не се проблематизира - той просто е не свой, следователно чужд; та именно на тази основа, но в една втора родина, започва култивирането на търпимост, разбиране, съпричастие, взаимодействие. Така е, защото именно във втората родина първичните граници губят своята власт, а социалните дейности пораждат зоните на разбиране. Последиците от този процес на превръщане на чуждостта в другост са последици и за материалната и духовната култура на взаимодействащите си етноси. Измененията, които настъпват в някои от елементите на етническата култура в резултат на попадането й в нова етносреда, водят до вграждане в идентичността на дадената група на специфични характеристики, които не са преимуществено присъщи на етническата макрообщност. В случая с българите в Унгария те са превърнати в емблеми на общността от предходните поколения, а съвременните им наследници могат да се осланят на престижа им, поддържайки жив спомена за него - както в своята колективна памет, така и в паметта на другите. Точно това заляга като важен момент в стратегията на "Хемус".

Вниманието, което в списанието се обръща на традиционната публична култура, произтича от нейните възможности за единяване на групата в колективното зачитане на празничния календар. Нейната ритуалност и символност, усвоени в социалната практика, свързва най-тясно индивидуалната идентичност с тази на групата. Когато тези обичайни практики са увенчани с ореола на древността - доказателство за съхранителната им сила, те се превръщат в своеобразна гаранция за избежността на смъртта чрез преодоляната забрава в следващите поколения.

Много по-плахо списанието засяга въпроси на религиозната, в частност - на православната духовност на сънародниците си - било защото я разбира като твърде интимна присъщност, било защото не намира подходящите сътрудници, които да публикуват такива текстове. Така или иначе, налице е едно съобразяване с промените в състава на общността, с преобладаването на екзогамните семейства в нея, което води и до хетерогенността й в конфесионален аспект. Още в първите броеве на списанието са поместени няколко текста, които въвеждат читателя в една проблематизирана сфера - миналата и днешна ситуация на българската вяра. От една страна - напомня се времето, в което четенето на Библията се е смятало едва ли не за идеологическа диверсия (Светла Кьосева, "За Библията" - 1992, 2), от друга - в разговор за мястото на християнските ценности в душевността на българина се констатира, че те, българите, и в миналото, и днес са "разпънати между много богове и неверието" (1992, 2); от трета - като продължение на темата за "българския политеизъм" - са поместени редица текстове за апокрифите (Росица Пенкова, "За апокрифите" - 1992, 2), за българските ереси (2000, 2) и пр. Текстовете в "Хемус", свързани с християнската духовност, не афишират православието, а се отнасят много повече до общочовешки и общокултурни аспекти на християнството. Единствено специалният брой, посветен на двухилядолетието от раждането на Иисус Христос (2000, 1), се съсредоточава върху темата, като предлага на читателя гледни точки към аспекти на православните и общохристиянски представи и ценности: християнската любов и християнското семейство - статията на Калин Янакиев "Начала на интимното"; любовта към ближния - есето на Румен Стоянов "Обичай ближния си"; знаковостта при иконописта - статията на Емилия Дворянова "Иконата като литургично преклонение пред Бога".

В този брой намират място още текстове за българската обител "Свети великомъченик Георги Зограф" в Света гора, за поклоничеството и хаджийството ("Пътят на хаджията" от Ася Събева-Юричкай), за философското съдържание на думата религия ("Религията" от Ивайло Костов), за Патриарх Евтимий (очерков разказ от Траянополския епископ Иларион), и др. Отпечатана е и статията на Атанас Далчев "Религиозното чувство в българската лирика". Очевидно се търси едно широко представяне на темата: общохристиянски измерения на вярата, светите места, религиозното чувство като израз на философска нагласа. Потърсени са и такива нейни аспекти, които представят исторически контакта между българи и унгарци в миналото: "Прабългарите и християнството" от Петер Юхас, "Унгарци и славянобългари. Византийски християнски мисии в Карпатския басейн през Х-ХI век" от Жолт Над, "Легендата за Свети Иван Рилски и унгарците" от Йожеф Бьодеи. Прави впечатление, че за сътрудници в тази книжка са привлечени автори от България, а също и унгарски автори, което издава известна несигурност на списанието да разисква религиозно-духовни въпроси с интелектуалните сили на общността. Така обаче достига до неизбежната позиция на посредник във връзката с родината-майка, както и до едно по-свободно и широко интерпретиране на темата.

Въпросът за религиознодуховния маркер на идентичността на българите в Унгария не може да намери отговор само с прочита на една книжка на списанието. Макар още в първия си брой да афишира принадлежността на общността към Българската православна църква, давайки място на интервю със Западноевропейския митрополит Симеон ("Където има Бог, няма нужда от нищо - там е вярата, любовта, мирът" - 1992, 1), в цялото си течение то общо взето се придържа към една линия на непристрастност към православните и канонични граници на вярата. Християнството на българина като атрибут на идентичността "Хемус" възприема по-скоро в съчетание с други, предимно исторически регистрирани форми на отношение към Бога. В тази посока то дава още едно доказателство - след "милениумната" книжка излиза и брой, посветен на християнските ереси (2000, 2). Основен текст в нея е статията на Петър Мутафчиев "Поп Богомил и Свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история". Тук са поместени и редица художествени текстове, за които е намерен "еретически" контекст, както и статии, в които са изявени гледни точки, допиращи християнските ценности и живот и народните традиции ("За боговете и светците в българската народна култура" от Адриана Петкова, "Кръвта на Бога" от Лилия Пенева-Винце, "Манастирски празници и сборове" от Ася Събева-Юричкай). Изобщо по отношение на религията "Хемус" се придържа по-скоро към едно широко културно разбиране на нейните комуникативни възможности спрямо други духовни нагласи и практики. Това го освобождава от необходимостта да причислява по един или друг път българската общност в Унгария към православното християнство например, което би било естествено в изграждането на живи или символични връзки с първородината днес. Освен това, единствено по този начин то може да причисли религиозната духовност към атрибутите на общностната идентичност, да работи в очертаната по-горе посока - днешните българи в Унгария да припознаят като символично свое минало миналото на първата и втората преселнически вълни, да се ползват с престижа, постигнат от преселниците-католици и да продължават да се учат на толерантност и уважение към етнически и религиозно другия. С други думи, това "разпъване между много богове" служи както на приобщаването на общността към едно историческо минало, така и на битието й в промененото настояще.

И във възпитаването на отношение към другия списанието се осланя на исторически завещаното от прадедите. В тази посока то обособява в рамките на цялото си течение едно тематично гнездо, включващо текстове за миналото на отношенията между българи и унгарци. Тези публикации се появяват в редица книжки съобразно фокусната им тема. Спектърът, в който се търсят свидетелства за общуването между двата народа или се правят историческите и историко-културните съпоставки, е твърде широк: във времето - от епохата на племенното им битие на територията на Азия, през епохата на формираща се държавност на Европейския континент, до съвременността; в съдържателен план - от корените на езиците, белезите на фолклора, историческия път на заселване и миграция в Европа, до историческите им съдби през столетията и свидетелствата за историческо и културно съприкосновение в миналото и днес. Преди всичко последното, защото в непосредственото общуване между двата народа и техните култури българската общност вижда предпоставките на днешния си престиж и ролята си на естествен посредник между тях.

В някои книжки на "Хемус" е отделено специално място на българо-унгарските отношения: било като фокусна тема на броя, било като относително голям брой текстове по повод годишнина от значително историческо събитие (Унгарската революция, Априлското въстание, Обявяването на независимостта на България). В редица други - всъщност навсякъде, където е възможно, темата на броя се интерпретира или илюстрира и в светлината на това общуване. Автори на публикациите са унгарски и български изследователи, включително и от средите на българската общност в Унгария: Петер Юхас - "За далдърдисването на народите" (1992, 1), "Потомците на Арпад" (1996, 3-4), "Без песен любовта е няма като целувката на гълъб" (1997, 2); Карол Телбизов - "Щрихи към живота на Стефан Дуньов" (1998, 1); Благовест Нягулов - "Един банатски българин и пролетта на народите" (1998, 1); Александър Миланов - "То е искание на бъдността. "Цариградский Вестник" за Унгарската революция от 1848-49 г." (1998, 1); Александър Гюров - "Унгарци за Априлското въстание" (1996, 2), "Кошут и унгарските емигранти в България" (1998, 1), "Българи и унгарци на футболните стадиони" (2000, 3); Адриана Петкова - "Шумен и унгарската емиграция" (1996, 3-4); Пенка Пейковска - "Пътепис за България на Лайош Талаци от 1881 г." (1996, 3-4); Мария Тодорова - "През погледа на пътешествениците" (1999, 3); Атила Дудаш - "Бела Барток и българската народна музика" (1996, 3-4); Анна Гереб - "Епизоди от историята на българо-унгарските филмови връзки" (1996, 3-4), и др.

В границите на темата за историческите и културни съприкосновения между българи и унгарци се вместват и няколко документални текста: фрагменти от унгарски дневници и пътни бележки за българските земи от ХIХ век: "Пътуване на Изток" (1999, 3) от Берталан Семере, "Емигрантски дневник" от Миклош Перцел, (1999, 3), "От Оршова до Кютахия" от Йожеф Хутер (1999, 3), "Пътуване из Леванта" (1996, 3-4) от Лайош Талоци; както и откъси от публицистични статии: -  от в. "Пещи Напло" (7 окт. 1908 г., по повод обявяването на Българската независимост) и "Новият Балкански полуостров и Турската империя" (1999, 1) от Адолф Щраус, от 1913 г.

С тези публикации "Хемус" се стреми да вгради в колективната памет на общността знанието за историческите предпоставки за днешното си място в унгарското общество. Така то се полага върху граденото от много поколения българи и унгарци взаимно уважение, съпричастност и взаимопомощ в исторически моменти на изпитания, довело до взаимно духовно сближаване, културно сътрудничество и културен обмен. Историята на двата народа дава достатъчно примери в тази посока - примери, които идват да обяснят мястото на Унгария в духовната територия на българските заселници и техните потомци.

 


3 Казанджиев, Спиридон. Национално съзнание. - Отец Паисий, VIII, 1935, N 2, с. 67-75.

4 В съдържанието на персоналия етника Т. Ив. Живков включва още и образите, които поражда една етнична култура. Заедно с реалните исторически личности той ги разглежда като "основа за самото функциониране на етноса като социален организъм на определен етап от неговото развитие и които остават в неговата памет". - Живков, Тодор Ив. Цит. съч., с. 30.

5 В хрониката (1992, 1) се съобщава за учреден плакет с неговото име, с който се награждават пенсионирани деятели на Дружеството и Културния дом.

6 Вж. Халбвакс, Морис. Цит. съч., с. 143.

7 Вж. Смит, Антъни. Цит. съч., с. 215-222.

8 За това сам авторът пише: "Преселниците от първата и втората вълна са повечето католици с вече изградени религиозни институции и училища, разполагат с три францискански манастира, висша католическа духовна академия и пр. Пристигащите през втората половина на миналия век в Унгария българи - с твърде малко изключения - изповядват източноправославната вяра." (с. 12).

9 Известна е историческата съдба на Трансилвания и Банат през ХХ век.

10 При пребиваването си в Унгария като лектор по български език в Дебреценския университет "Лайош Кошут" доц. д-р Петър Сотиров прави обстойно проучване на езика на българите в Унгария. Вж. Сотиров, Петър. Език и живот. Социолингвистично описание на българите в Унгария. Будапеща, 2000.

11 Тази публикация въвежда в знаковостта на кулинарната култура. С нея сп. "Хемус" обявява кулинарен конкурс за традиционни ястия сред читателите си.

12 Достатъчно е да припомним 40-годишния комунистически атеизъм, но към него ще добавим и поколенията от смесени бракове, в чиито семейства духовно-религиозното възпитание и живот не са задължително свързани с Православната българска църква.

13 И досега най-"големите" празници за българската общност в Унгария са Трифоновден и Димитровден. Те са фиксирали началото и края на годишния работен цикъл на гурбетчиите. Днес на Трифоновден се правят годишните отчетни събрания на Дружеството и се приема програмата за работа през новата година - така, както по това време градинарите в миналото са се подготвяли за новия работен сезон.

Празникът, който обаче събира в най-голяма степен членовете на общността в съвременната й практика на общуване, е денят на славянската писменост и българската култура, отбелязван всяка година на 24 май чрез своеобразен събор на българите на хълма Сечени в Буда - с обща трапеза, песни, танци и пр. Той обозначава както връзката с непосредствените предци, въвели това масово празнично събиране през 1921 г., поддържано редовно и до днес, така и символичната връзка с един от изконните белези на достойнство на българската макрообщност - собствената писменост.

 


напред горе назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Ватова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух