напред назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]



Короната


Следвайки символиката на дружествения герб, в следващите редове ще се съсредоточим върху съвременните проекции на етнокултурната идентичност на българите в Унгария, показани в сп. "Хемус". Или - в какви други посоки, освен уповавайки се на своята етнична история, чрез какви социокултурни белези и роли и в каква степен общността се самоотграничава, как пази и какво добавя към етничния си престиж, наследен от миналото.

Ако оживяването на груповата памет по посока произход, корени, предци се стреми да отговори на въпроса "Кои сме ние?", провокирайки повече чувството за непрекъсната във времето принадлежност, то представянето на съвременния лик на общността в списанието е израз на самочувствие и самоуважение, за който уместен би бил насловът "Това сме ние!". В първия аспект списанието е адресирано преди всичко към самата общност (към всички нейни сегменти) и посланията му са всъщност автопослания14, които подбират и насочват етнокултурното знание към възстановяване на груповата идентичност. Във втория - то предполага по-широк адресат, пред когото се представят параметрите на тази идентичност днес. В този смисъл чрез списанието се реализира и културното посредничество между българската и унгарската култури. В структурата и цялото течение на "Хемус" двата аспекта са органично съчетани и в това съчетание прозира съзнанието (или надеждата) за единство, устойчивост и трайност на общността.

"Днес отново сме на кръстопът" - с тези думи се открива първата книжка на "Хемус". Бидейки дело на интелигенцията, осъзнала себе си като водач и духовен напътственик на общността в променената обществена и културна ситуация на 90-те години, списанието документира осмислените или интуитивно доловени нейни роли в един усложнен социокултурен контекст, формиран от отношението спрямо родината-майка (символи, спомени и настояще; етнично-генеалогичен и културен), спрямо приемната родина (условия за реализация; граждански и културен) и спрямо общността, на която принадлежи. Макар да е запечатан само в един брой, може да се каже, че интересът към българската диаспора е също част от стартегията на интелигенцията (респ. на списанието) за самоопределянето на общността днес.

Обявявайки "Хемус" като "списание за обществен живот, култура и литература", редколегията реализира тази заявка с подчертано вглеждане и представяне на процесите на новостроящата се демокрация в България. Гледните точки към тях са както "отвътре" - чрез информации, анализи и мнения на автори от България, така и "отвън" - т. е. чрез текстове на унгарски и български автори от Унгария. Те се полагат в разнообразни тематични полета - политиката, политическата власт и интелигенцията (интервю с президента Желю Желев - 1992, 1; "Интелектуалецът и идеята за края" от Иван Кръстев - 1998, 1); институциите: църквата (интервю със Западноевропейския митрополит Симеон - 1992, 1), президентът (текстове на Желю Желев и Петър Стоянов - 1997, 4); отношението към българските малцинства зад граница, включително и към българската общност в Унгария, и въпросът за тяхната идентичност ("Българските граждани, пребиваващи в чужбина..." от Стоян Ралев - 1992, 1; "Българските общности зад граница" от Благовест Нягулов и Емил Миланов - 1998, 2; интервюта с проф. Симеон Янев - 1997, 1, с проф. Вера Мутафчиева - 1997, 4; дискусията "Трудно се прави демокрация там, където робът иска да стане господар" - 1997, 3); България в балкански политически и културен контекст (мнения и анализи на Вера Мутафчиева, Петър Кръстев, Ивайло Дичев, Кръстьо Манчев в тематичния брой 1998, 3); възможностите за развитие на българското общество (посоченото интервю с Вера Мутафчиева; "Двете благополучия" от Богдан Богданов  - 1997, 4); процесите в съвременната българска култура и литература15.

Предпочитанията клонят към оперативните публицистични жанрове - интервюта, дискусии, носещи атмосферата на живост и напрегната ангажираност с обсъжданите проблеми. А тя въвлича читателя в тях и провокира неговата позиция, без да го подценява, белег за което са сериозността и задълбочеността на анализите, характеризиращи и авторските проблемни статии. Изобщо и в тази посока "Хемус" се придържа към високи критерии - при избора и на темите, и на авторите, чиито имена гарантират авторитетност на мненията. При това, за разлика от провокациите към колективната етническа памет, списанието не се стреми да покаже непременно високите обществени стойности, националните достойнства, а акцентира върху актуални явления и проблеми, често остри и болезнени и с негативни или неясни последици, познаването на които е от значение за общността. Така българският читател в Унгария не просто се информира за процесите в първородината, към него списанието подхожда като към потенциален и равноправен участник в дебата за нейните перспективи. От своя страна този подход съдържа възможности за възпитаването на съзнание за съпричастност и принадлежност, а като се има предвид важността на повдиганите въпроси за днешността и бъдещето на България и българската диаспора - и съзнание за история. А съзнанието за история е важен маркер при разпознаването на културната идентичност16.

Постигането на нов облик на общността, отговарящ на съвременните обществени условия и културни потребности, нейното самоотграничаване и ситуиране спрямо по-големите културни цялости включва и възстановяването на връзките с българската диаспора. Сходството и отликите с историческата съдба и днешната ситуация на българите, живеещи в Молдова, Украйна, Румъния, Югославия, е във фокуса на специален брой на "Хемус" (1997, 1), а текстове на Емил Миланов, Светла Кьосева и Сава Сивриев разказват за пътищата, по които там се е съхранила българската идентичност.

Накратко казано, тези публикации очертават границите на първородината и корена, духовната територия и духовните родства, насъщни днес за общността, за да се реализира пълноценно на тази база новото й отваряне към другите и към света. Към тях бихме добавили и една цяла тематична книжка на списанието, която е своеобразно обобщение на българския "златен" влог в историята на човешката цивилизация през второто хилядолетие (1999, 4). В нея, в навечерието на 2000 г., под наслов "Хилядолетие на книжвност", са поместени интервюта с познати и признати и в българската, и в унгарската културна среда съвременни български творци: Блага Димитрова, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Валери Петров, Любен Дилов, Иван Цанев, Светлозар Игов, Борис Димовски, Йордан Василев, Марин Георгиев. Въпросите, зададени от българиста Петер Юхас, акцентират върху образа на българския народ в произведения на изкуството през хилядолетието, върху приноса на българската култура в европейската, провокират мнения за жизнеността на нейния национален характер. В отговорите и посредством престижа на интервюираните се потвърждават етнокултурни ценности с изпитана устойчивост и трайност за поколения българи, излъчени вече в практиката на списанието като обекти на оценъчно извисяване и проектиране на общностната идентичност: от културата на траките, българския език, славянобългарската писменост, средновековната книжнина, богомилството, фолклора, българските църкви и икони, през просветителите и бунтовниците от епохата на Българското възраждане, до модерната епоха на новата българска държава след Освобождението, българските постижения в литературата, музиката, изобразителното изкуство, архитектурата, театъра, а дори и спорта. От гледна точка на етноцентричната стратегия на "Хемус" съзнателно са провокирани посланията в отговорите на последния въпрос - "Как българската култура ще запази националния си характер през третото хилядолетие?". Те се отнасят изобщо до перспективите пред "малките" народи и езици (още едно съдбовно сходство между българи и унгарци): в тях е формулирано отношението към хилядолетните национални традиции (фолклор и религия) и писменото слово като пазители и гаранти за пребъдването на нациите, а съхраняването на самобитния характер на културата е посочено като условие за общочовешкия й и цивилизационен принос.

Ако се върнем към символиката на дружествения герб, то би могло да се каже, че публикациите, за които беше думата в горните редове, доуплътняват основата на дружествения герб (националният български трикольор), върху която не само символно се проектират миналото и настоящето на общността.

Разгръщайки образа на "кръстопътието" на българите в Унгария днес, списанието помества и редица текстове, запознаващи читателя с отделни представители на общността - предимно из средите на интелигенцията й. Най-често това са интервюта, очерци или автобиографични разкази за пътищата на последните преселници към (и във) Унгария или за публично изявени потомци на по-ранната емиграция: музикантите д-р Александър Варро и Никола Паров; художниците Миклош Мажаров, Росен Русев, Миролюба Гендова, Валентин Байков; скулптурът Антони Дончев, режисьорът Фридеш Мамчеров, операторът Петър Величков, актрисата Габриела Хаджикостова, хореографката Лили Зафирова, литературоведът Петър Кръстев, писатели, преводачи, журналисти - Теодор Радевски, Светла Кьосева, Светослав Стойчев, Александър Марков, Роберт Коев; социологът Тошо Дончев, фотографът Йордан Бебревски и др.

Подборът на имената цели да добави нови и видими щрихи към образа на общността днес. В процеса на диференциране и обновяване в нея нараства относителният и числен дял на високообразованите специалисти, на хората на умствения труд или с артистични професии. На тяхното индивидуално развитие и лични постижения в професионален и социален аспект общността дължи съвременния влог в колективния си престиж и самочувствие - и в собствените си очи, и спрямо другите етнически общности в Унгария, и пред България.

Освен че разказват индивидуални съдби и изтъкват достойнствата на дадена личност, тези портрети на съвременници по правило не подминават една отличителна тяхна характеристика - реалната им връзка с България, с българската среда и култура. Или - пътят към признанието във втората родина. По силата на биографични обстоятелства повечето от тях са пораснали в България или са получили образование там, или там са направили първите си или по-сетнешни крачки като професионалисти. Промяната на средата, въпреки проблемите които поражда, е видяна повече като провокация към личните им качества, при която те успяват да открият нови възможности и посоки за реализация. За разлика от предходните поколения, които са преживели активната си възраст на унгарска земя, запазвайки връзката си с България повече като спомен и символ на едно романтично минало (много често не собствено, а разказано от по-ранните предци), тези съвременници притежават (или намират) две културни полета за работа и за признание - и двете еднакво реални, и двете по своему отразени в постигнатото от тях. Благодарение на това те на практика се осъществяват като културни медиатори в процеса на една съвременна, неограничена от идеологически догми и институционална опека културна комуникация.

На преживяването на изгубената идентичност, характерно за посттоталитарния човек17, българската интелигенция в Унгария отговаря с един мащабен етнокултурен проект - преоткриване и възраждане на общността, в което вижда своя духовна отговорност, но и своя духовна опора за реализирането на собствените си интелектуални и културни потенции. За разгръщането му тя разчита не само на силите и способностите си, но и на новата политика на унгарската държава за развитие на малцинствата (няколко публикации представят тези нови условия), както и на живите си контакти с България и с определени среди в Унгария (културни и просветни институции, фондации, интелектуални среди), имащи отношение към този проект. Резултат от него е респектиращата културна и образователна работа сред българската колония вече едно десетилетие: възстановен дружествен живот, решаване на образователни проблеми, културна дейност - концерти, театрални спектакли, художествени изложби, фестивали, издания (книги и периодика), радиопредавания на български език, телевизионно време18, Изследователски институт на българите в Унгария, научни конференции, две фондации и др. Оценностени от тази гледна точка, чрез общността - в нейно и от нейно име, посредническите функции на интелигенцията в модерната културна комуникация са едновременно белег и стимул за самообновление на самата общност.

И понеже достигаме до необходимостта до обобщим етнокултурните аспекти на сп. "Хемус", след всичко казано дотук, най-важната му отлика е, че то е едновременно част и резултат от намеренията и усилията на българската интелигенция в Унгария по посока на възстановяване на етническите характеристики на общността, в края на краищата - на съвременното й културно обособяване като общност. Разбирайки го като процес, който се осъществява на различни социокултурни нива и се изявява в различни форми, тя следва в списанието две главни посоки на въздействие върху колективното съзнание. Едната е посока на етничното легитимиране на групата в собствените й очи - чрез възкресяване на етнични архетипи (фрагменти от етничната история, митове и спомени за предци, места, норми, традиционна култура, ритуали и символи) и съграждане на персоналия етника на общността; другата - на очертаването на културните граници (в синхронен и диахронен план), в които общността се полага като такава и в които реализира културните си функции. Би могло да се каже, че в десетте си годишнини "Хемус" като че ли да е изчерпало директните си етноцентристки задачи. И наистина, от гледна точка на основните идентификационни маркери на общността, свързани с миналото на първородината и на етническата група, списанието сякаш преминава от етап на сакрализираното му вписване в колективната памет към етап на едно по-широко културно- и философско-историческо анализиране в последните годишнини. Освен това, долавяйки, че като културен колективен феномен, груповата идентичност е динамична, в почти постоянно състояние на материализиране, то се стреми да балансира културата на миналото с културата на настоящето в тяхното съчетание, предназначено да въздейства на колективното съзнание на непрекъснато обновяващата се общност19.

 


14 Общността приема посланията на своята интелигенция; интелигенцията се обръща към своята общност.

15 Според замисъла на списанието те обособяват една от големите теми в него, на която ще се отдели специално внимание.

16 Вж. Еленков, Иван. Версии за българската идентичност в модерната епоха. - В: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. Иван Еленков и Румен Даскалов. С., Просвета, 1994, с. 5-26.

17 Вж. Грекова, Майя. Цит. съч. с. 34-69.

18 То е част от 50-минутното предаване "Рондо" на Унгарската държавна телевизия, което се излъчва веднъж месечно по първа програма и фокусира шест от етническите малцинства в Унгария. "Рондо" се прави от екип на телевизията, като за дадена емисия се канят сътрудници от съответната общност. Излъчва се на езика на малцинството със субтитри на унгарски език.

19 За динамиката на идентичността вж. Айзакс, Харолд Р. Идоли на племето. Групова идентичност и политическа промяна. С., УИ "Св. Климент Охридски", 1997, с. 227-228.

 


напред горе назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Ватова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух