напред назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]



Посредник между две литератури


Още в стартовия си брой от 1992 г. "Хемус" задава посоките на литературния обмен, който е формулиран като една от важните му програмни цели и е ясно разчетим в текстовия корпус на изданието. Едната: българската литературна класика от ХХ век - поезия и проза, чрез "високостоящите" в йерархията на националните литературни ценности Димчо Дебелянов и Йордан Йовков. Втората: съвременната българска литература - отново поезия и проза, представена чрез утвърдени и познати на унгарския читател имена - Блага Димитрова, Константин Павлов, Николай Хайтов. И в двете посоки - чрез интерпретациите на унгарски език на преводачи, трайно свързали имената си с българската литература: Дьорд Сонди, Петер Юхас, Ленке Чикхеи, Йожеф Уташи, Андраш Фодор, Магда Сикей, Шара Кариг, които не само художествено пресъздават творбите, но и ги коментират пред унгароезичната читателска аудитория.

Българската литературна класика - в параметрите на нейната неоспоримост като духовна и естетическа ценност, е показана пред унгарския читател още в първата годишнина на списанието - в антологичен подбор на стихотворения от Христо Ботев, Петко Славейков, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пейо Яворов, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Смирненски, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Асен Разцветников и Атанас Далчев (1992, 3-4). Зает от първата българска литературна антология в Унгария - "Антология на българските поети"6 , съставена от Димо Бойклиев и преведена съвместно с Дьорд Фалуди, този подбор постига най-малко две неща: представя българския литературен канон, неговата устойчивост, "проверена" през повече от петте десетилетия, делящи "Хемус" от антологията, и същевременно проектира съвременния литературен обмен върху миналото на културните контакти между България и Унгария. Тази публикация бележи още една форма на литературната комуникация, която се осъществява чрез списанието: българската литература през очите на един преводач - своеобразни мини-антологии на литературата ни.

Както вече беше посочено, унгароезичната половина на списанието е тази, в която от самото му начало художествените текстове "говорят" повече за българското минало и българската съвременност, и то чрез своята художественост, която именно е предмет на обговаряне в коментарните текстове на унгарските българисти и българските литературоведи. В повечето случаи се търсят двете гледни точки към литературни явления, а тяхното допълване (пресичане, съпоставяне) дава възможност на читателя да намери своя ориентир към тях. В първите годишнини, когато двете емисии все още не са съдържателно идентични, разгръщането на темата на броя в унгароезичната версия се осланя в значителна степен на литературния материал. Подборките се правят както от класическото литературно наследство, така и от творчеството на съвременни автори. Така тематичното структуриране на книжките позволява както съсредоточаване върху едно творческо име (трите персоналии на "Хемус", посветени на Йордан Радичков, Ласло Наги и Пейо Яворов), така и панорамно представяне на автори от различни естетически полета и различни поколения. В броя за религиозно-философските учения в България, например, са включени стихове и проза от Николай Райнов, Иван Грозев, Елин Пелин, Емилиян Станев, Стефан Гечев, Георги Марковски (1992, 2). Кратките коментарни текстове от Ленке Чикхеи, Дьорд Сонди, Петър Кръстев, Петер Юхас, които представят тези автори в светлината на темата, са адресирани към унгароезичния читател и допълват представата му, създадена у него по художествен път. В българоезичната версия на същата книжка от тези творби е останал само цикълът на Стефан Гечев "Из проповедите на поп Богомил" - други пътища, жанрове с много по-директно въздействие е избрала редакцията, за да достигне до съзнанието на българските читатели.

Тази литературнокомуникативна стратегия списанието целенасочено прилага и през следващите години - 1993, 1994. По това време продължава да се наблюдава разделно концептуализиране на двете версии на "Хемус". Докато българоезичните емисии са адресирани много пряко до националното съзнание и самочувствие на българската общност в Унгария, то унгароезичните навлизат в модерността на българската литература, публикувайки представителни нейни автори и текстове и говорейки на професионален литературоведски език именно за модерните явления в нея - както от миналото (българският символизъм и модернизъм - статии на Петър Кръстев), така и от съвременността (постмодернизмът, фантастиката в съвременната българска литература - Петър Кръстев, Александър Кьосев, Огнян Сапарев).

Тук е мястото да се отбележи, че за да бъдат показани на унгарския читател модерните явления в българската литература на ХХ век - както чрез класически художествени текстове от Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Иван Грозев, Йордан Стубел, така и съвременните й автори, е налице един професионален и вещ подход, стремящ се да избира от огромния текстови корпус на националната ни литература онези фрагменти, които я свързват с европейските литературни тенденции през столетието и които биха били не само понятни за чуждоезичния възприемател, но и биха дали възможност за съизмеряне и равнопоставяне на българската литература с европейските. Този професионален и неограничен подход, при който читателската публика се среща със специфично българското и едновременно преводимото (не просто езиково, а социално-психологически и културно преводимото) в българската литература, сп. "Хемус" дължи преди всичко на унгарските литературоведи Дьорд Сонди, Ленке Чикхеи, Петер Юхас и Петър Кръстев и го поддържа чрез сътрудничеството на преводачите - освен четирима, още и Бенедек Киш, Калман Адамец, Кристина Менхарт, Габриела Годек, Тошо Дончев, Ана Юхас, Ендре Рожа, Шандор Вьорьош и др.

Насочвайки се към модерността в литературата ни и очертавайки границите й в европейския литературен контекст на ХХ век, редколегията стига до идеята да представя различни тематични зони от нея (хуморът, любовта, България през 90-те години и др.). Списанието предлага разнообразни гледни точки към тях, които освен че се осланят на художествени и литературоведски текстове, търсят и по-широк културен контекст за интерпретирането им. Това "многоъгълно" разчитане на дадено културно или литературно явление се стреми, от една страна, да интегрира в съзнанието на общността родно-своята, но географски далечна културна традиция и съвременност с другата - чуждоезична, но географски "своя", култура на средата на всекидневното живеене, а от друга - да формира различни комуникативни нива, чрез които да обхване разноликата читателска среда на цялото списание. Така литературата в "Хемус" става повод да се говори и за други форми на съвременната ни художествена култура - театър, кино, изобразително изкуство, а също и за контактите и взаимодействията между български и унгарски творци. Разширяването на контекста безспорно е в полза на културнопосредническите цели на изданието. Ала то изразява и своеобразна грижовност към аудиторията, що се отнася до нейната подготвеност за възприемане и участие в културния диалог. Постепенното и внимателно разширяване и задълбочаване на хоризонта на четене довежда в края на краищата до съдържателната идентичност на двете езикови емисии.

Разнопосочното разгръщане на темата на броя се възприема като основен структуриращ принцип в "Хемус". То има ефект не само върху нагласите и интересите на читателската среда, но дава възможност за включване на разнообразен литературен материал, а също и - при избор на тясно литературна тема - списанието да реализира посланията си в едно широко културно поле. Показателни в това отношение са споменатите вече три персоналии на "Хемус" - посветените на Йордан Радичков (1994, 4), Ласло Наги (1995, единствен) и Пейо Яворов (1998, 4) броеве. Тук, където тематичността е съвсем тясно обвързана с един само автор, е много по-видно това концентричнокръгово разгръщане на темата от нейния център. Художествените текстове на Наги и Радичков са интерпретирани от различни преводачи - особено много и от различни поколения са те в книжката за Ласло Наги: Атанас Далчев и Александър Муратов, Григор Ленков и Александър Миланов, Димо Боляров, Радой Ралин, Петър Велчев, Светла Кьосева, Пламен Дойнов, Веселин Маринов, Костадин Котев; трима са в броя за Радичков - Ленке Чикхеи, Ана Юхас и Дьорд Сонди. "Озвучени" са гласовете и на самите тематизирани автори - чрез документални текстове, в които те говорят за себе си, за творчеството си, за отношението си към другия, събеседника в културното общуване; иначе казано - дадена им е възможност за участие "на живо" в диалога с читателя (Л. Наги: "За българската народна песен"; "За Венчавка", "Отломки от дневник", "Спомен за едно очарование"; Й. Радичков: "Живея с думите като пастир със стадото си" - интервю на Д. Сонди с писателя). Живото присъствие на творците е потърсено и в документални и мемоарни текстове от български и унгарски автори (Ласло Наги). Изведени са като акценти емблематични за творческите им биографии теми, които също се дискутират от автори от двете страни: Светла Кьосева - "Дневникът на Ласло Наги", Петер Юхас - "Българската народна поезия в преводите на Ласло Наги", Ася Събева - "Фолклорният образ на България в поезията на Ласло Наги", Петер Юхас - "Йордан Радичков", Росица Пенкова - "Тайната на перото", Ася Събева - "Тенецът - игра с демони".

Малко по-различно е структурирана книжката за Яворов. Някак е зачетено достолепието и висотата на класиката в негово лице, образът му е представен по-монолитно, творбите му са интерпретирани от един преводач (преводачът на Яворов с главно П) - Андраш Фодор, който от друга страна също е обект на представяне и името му оформя второ текстово "гнездо" в броя. И тук документалните свидетелства добавят значения към името на поета, както и към биографията на преводача, и тук се търсят посоки за сравняване. Литературоведските статии на Миглена Николчина, Сава Сивриев и Петер Юхас се насочват пък към определен сектор от читателската аудитория, подготвена за чисто професионален диалог, като също разширяват литературното поле на Яворовото творчество (Дора Габе и Яворов, Ендре Ади и Яворов).

Идентичен подход редакцията прилага и към творчеството на Шандор Петьофи - в книжката, посветена на Унгарската революция (1998, 1). На фокус е отново едно класическо литературно име, представено на другия език от един преводач - в случая Петър Алипиев, също измежду преводачите с главна буква, чиито интерпретации представят пред българския читател един различен Петьофи, далечен от утвърдената в българското читателско съзнание представа за ботевската тоналност на поезията му.

Най-външният пояс текстове в концентричнокръговата структура на книжките показват или коментират художествената рецепция на творците. В броя за Ласло Наги три стихотворения за него са публикувани в българоезичната версия: от Шандор Чори, Золтан Кирай и Бенедек Киш; още две в унгароезичната - от Нино Николов и Павел Матев. Темата "Наги" в унгароезичната версия води до още едно антологично представяне на българската поезия, осъществено с преводи на Ласло Наги от поетическия фолклор, Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Любомир Левчев, Павел Матев, Георги Джагаров, Стефан Цанев, Христо Фотев, Нино Николов. Така ефектът на представянето в унгароезичната емисия се отмества към имена и текстове от българската литература.

Обичайно в тези броеве е да се коментира извънлитературното битие на художествените текстове, като се търсят гранични зони с други изкуства. В броя за Йордан Радичков в този най-външен кръг публикации стои статията на Петър Кръстев "Разсейването на илюзията за Европа" - за филма на Бинка Желязкова "Привързаният балон". В книжката за Яворов Райна Симеонова-Харгитаи пише за поставянето на "Когато гръм удари" в Унгария през 1938 г. и за отзивите на критиката в унгарския печат - "Първата българска драма на унгарска сцена". Могат да се дадат и други примери, но и тези ясно очертават рецептивната стратегия на "Хемус" в диалога с читателите - диалог, който надхвърля скромната заявка за популяризиране на българската литература в Унгария.

Не книжка, а цяла годишнина на "Хемус" (1997) е концептуализирана върху идеята да представи България, българите и българската литература през 90-те години: задача твърде амбициозна, при това без да се отстъпва от вече възприетия тематичен принцип. И тръгвайки от темата за българската диаспора в традиционните български поселища в Бесарабия, Западните покрайнини и Унгария (1997, 1), списанието се стреми да постигне един панорамен образ на България - социален, политически и духовен, от годините на възстановяване на демокрацията (1997, 3 и 4). Преходът от едното към другото, от географската периферия към географския център на първородината, от социално-политическите промени към културните им отражения в нея, се базира върху литературни текстове, поради което е плавен, ненатрапчив. Като публикува произведения на повече от десет български поети и писатели от Бесарабия и Западните покрайнини (от различни поколения и с различни житейски и творчески пътища, лаконично представени в бележки под линия), списанието гради естествен контекст, в който да покаже двама творци измежду своите (поезията на Светла Кьосева и кратката лирическа проза на Светослав Стойчев). Потърсени са и професионални мнения "отвън" и "отвътре" за спецификата на тази литература. Българска ли е тя, литературен регионализъм ли е или е просто творчество на български автори в чужбина, какво е отношението й към историята, културата (национално българската или тяхната, на малцинствената общност) - върху тези въпроси разсъждават Симеон Янев (в интервюто "Поглед към корена"), Тошо Дончев (в статията "Малцинствено битие, малцинствена литература"), и Сава Сивриев ("Житията на българите").

Със следващата книжка от 1997 г. "Хемус" стеснява географския обсег на темата "България", но пък задълбочава проникването в една надвременна и наднационална тема - любовта. Тя е фокусирана като характерологична черта на българската душевност и - по познатата вече стратегия - е погледната от различни ъгли: народопсихологически, фолклористичен, етнографски (текстове на Найден Шейтанов, Петер Юхас, Адриана Петкова). Не като илюстрация, а като универсален език за разбиране, се вписват в целостта на книжката рисунките на Евгений Босяцки и литературните подборки на поезия и проза от съвременни български автори, представени от преводачите Дьорд Сонди, Магда Секей, Ендре Рожа, Бенедек Киш, Сабина Керени. И този случай е добър повод към известните творчески имена да се прибавят по-малко известни или неизвестни. Онази "грижливост", за която вече споменах като белег на отношението на редакцията към пъстроликата в културно отношение българска читателска аудитория, се съчетава с един премерено разширяващ се културен пренос по посока на унгарския читател.

Не представяне, а разговор с читателя за съвременна България, България след 1989-а, учеща се на демокрация, така както впрочем и Унгария, са кн. 3 и 4 от 1997 г. Статии, спомени, есета, стихове, разкази, интервюта, разговори; стари и нови президенти; професори, политици, поети; висока литература и масова литература; познати имена, но и не отдавна познати, имена от различни поколения, но все от "височините" на българската поезия и белетристика през изминалите седем години - Константин Павлов и Иван Радоев; Рашко Сугарев, Иван Кулеков, Румен Леонидов, Ани Илков, Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Алек Попов и Деян Енев; гласовете на Станислав Стратиев, Валери Петров и Любен Петков в "Интервюта с български писатели" (1997, 3) на Д. Сонди - самоанализ на българската култура, откровеност и самоирония, нещо, което се прави само пред свои. Двете версии на "Хемус" напълно се припокриват. И в двете Дьорд Сонди прави един от вещите критически прегледи на българската литература от годините на промените (препечатан и в българския литературен печат7), улавяйки с окото на чужденец и свой едновременно най-характерните и перспективни посоки на нейните движения, изчерпвайки картината на променената и променяща се българска култура, достатъчно интересна и заслужаваща вниманието на чуждоезичния възприемател, следователно не по-малко значима за духовното самочувствие на българите в Унгария.

Постепенно и внимателно граден, интересът към миналото и съвременността на българската литература и култура се подхранва във всяка нова книжка. Редакцията използва тематичността на списанието, за да показва нови преводи на произведения от класически автори, нови текстове от познати автори или напълно нови за читателя имена. Така в "милениумния" брой на "Хемус" (2000, 1) и в последвалия го, посветен на "българските ереси", са показани творби от Николай Райнов и Мара Белчева; от Румен Стоянов, Борис Христов, Георги Рупчев, Едвин Сугарев. В кн. 1 от 1999 г. са публикувани стихотворения от Кирил Христов (прев. Миклош Видор, Золтан Кирай и Димо Бойклиев), заедно със статията на Сава Сивриев "Кирил Христов или Пейо Яворов"; след един брой Йожеф Уташи превежда пет стихотворения от Димчо Дебелянов - списанието отново се връща към безспорните ценности на класиката. В книжката, посветена на Балканите (1998, 3), Дьорд Сонди помества стихотворения от една "върхова" за последните години поетическа книга - "Черешата на един народ" от Георги Господинов. В кн. 2 от 1998 г. пък списанието представя едно ново творческо име - Константин Делов (със стиховете му в превод на Бенедек Киш и следваща четенето им критическо есе от Сава Сивриев). Към познатите преводачески имена, постоянен екип на "Хемус", се прибавят и нови - Кристина Тот (Мара Белчева) и Арпад Кун (Едвин Сугарев), които по това време са представени като поети и в българската литературна периодика8. С други думи изданието не губи връзката между класика и съвременност, а поддържа в читателското съзнание премерено съотношение между тях.

Традиционните, доказали добрия си ефект жанрове и подходи към темите на "Хемус" са разнообразени с една изненадваща книжка, посветена на България в очите на Другия (1999, 3). Темата, перифразирана образно чрез разказа на Дежо Костолани "Корнел Ещи" като тема за "българския кондуктор", е зададена като литературна провокация към трима съвременни български автори - Алек Попов, Георги Господинов и Бойко Пенчев. Буквална или метафорична, темата за пътуването на юг и на изток е разгърната в книжката и чрез пътеписни текстове от миналото (Берталан Семере, Миклош Перцел, Йожеф Хутер) като тема за докосването до Другия, за езиците на разбирането, за миналото и днешността на България, Балканите и Европа.

Акцентите в "Хемус", макар и не винаги открито поставени, са и върху взаимодействието между двете култури (българската и унгарската) или между техни представители, или просто допирните им точки. Това се отнася до съвременността, но и до миналото, както е в книжката, посветена на Стефан Дуньов и 150-годишнината от Унгарската революция (1998, 1). В нея освен текстове за историческите корени на връзките между двата народа, се печатат художествени и литературноисторически текстове, като се проследяват факти на литературната комуникация (Вазов - Петьофи).

Културното взаимодействие, интеграцията на двете култури заема все повече централно място на страниците на "Хемус" в последните годишнини. Очевидно тематичният принцип е още продуктивен, формулират се нови и изненадващи теми, около които да се структурират книжките (спортът и културата, музиката, виното), търсят се автори и текстове, съзвучни с тях, а това води до разширяване на представата за съвременните тенденции в българската литература - и у българските читатели на списанието, и сред унгарската му аудитория. Без да загърбва показването и разчитането на литературната класика, "Хемус" определено се стреми да следи днешния литературен живот в България, да провокира интереса на унгарските преводачи към нови и неизвестни на читателите имена в литературата ни, да актуализира отново частично познати автори, прибавяйки нови преводи към унгароезичната им рецепция. Така в "музикалния" брой (2000, 4) помества шест стихотворения от Иван Цанев в превод на Дьорд Сонди. А в "спортния" (2000, 3) е отделено значително място на поетическите послания на загиналия алпинист Людмил Янков - стихове и проза в превод на Габор Гюкич и Ленке Чикхеи, заедно с фрагменти от студията на Едвин Сугарев "Поетът, стената и смъртта". В него Ана Юхас превежда два разказа от Палми Ранчев и статията на младия и талантлив литературовед Борис Минков "Неподвижният спорт на възпитанието", с които списанието защитава намерението си да въвежда нови имена в литературния обмен.

Тази стратегия на "Хемус" гради и поддържа читателското съзнание - и на българските, и на унгарските читатели, в една плавно разширяваща границите си културна подготвеност, за да може изданието все по-синхронно да следи и отразява днешните литературни движения в България - художествени тенденции, авторски имена, критическо осмисляне на културното минало и настояще. Така то задава и посоките на литературния и културен пренос към унгарската читателска аудитория през 90-те години и в началото на новия век, което очертава същественото му място в културното и литературно общуване между двете страни. В "Хемус" то е преди всичко изразено в едната посока. Ако изключим книжката, посветена на Ласло Наги, както и броя за Унгарската революция с преводи на творби от Шандор Петьофи, унгарската художествена литература все още обитава периферията на списанието. В почти всички случаи поместените произведения от унгарски автори имат за цел да доизградят представа за нещо друго - или биографията на преводач на българска литература, или да разширят дадена тема. Тази, в известен смисъл, "помощна" функция на унгарската литература в "Хемус" е съобразена с реалната му читателска публика. Списанието нито е адресирано към читатели в България, нито се разпространява в нея, въпреки че от 1997 г. попада в полето на интереса на някои професионални литературни среди, до които достига. То по замисъл не се стреми към участие в българския културен и литературен живот, а е - образно казано - парче от неговата витрина, при това избрано, за да изпълнява приоритетно етнокултурни задачи. При все че започват да се появяват творби от съвременни унгарски автори (Петер Естерхази например - 1998, 3), за него на този етап е неоправдан целенасоченият културен пренос в обратната посока. За сметка на това обаче списанието широко отваря страниците си за унгарската българистика, в чиито среди се появяват и навярно ще се появяват и занапред нови имена с професионален интерес към българската литература. На практика "Хемус" е мястото, където унгарските българисти през 90-те години публикуват своите текстове, което пък го прави значим документ за критическата рецепция на българската литература зад граница. Ако към това прибавим една хипотетична посока на развитие - в бъдеще изданието да се ориентира и към неизползваната досега възможност да показва какво се случва в унгарската литература днес, то би имало всички добри шансове да се превърне в пълноценно културно пространство на активно взаимодействие между двете литератури и култури, а така да потърси и нова читателска аудитория в България.

 


6 Boikliev Dimo A. Bolgár költők аntológiája. Budapest. 240 p. [без посочена година]. Във фонда на Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София книгата е заведена с инвентарен номер през 1939 г. В нея са включени стихотворения от 57 български поети.

7 Сонди, Дьорд. И това не знам... - Литературен вестник,VIII, N 3, 21-27 ян. 1998, с. 6, 12-13.

8 Вж. По мостовете на езика. Съвременни унгарски поети. - Мост, 1999, N 3, с. 45-52.

 


напред горе назад Обратно към: [Корените и короната][Пенка Ватова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Ватова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух