напред назад Обратно към: [Разкази за двама][Стефан Бонев][СЛОВОТО]



Истинското име на един човек


В памет на човека Джимито,
чието истинско име беше Приятел

 

Това не е точно разказ. Или поне не е точно този разказ, който бих искал да напиша. Това е разказът, който написах...

Това не е разказ. Това е самата истина. Или поне истината, която се получи, а не тази, която бих искал да бъде. И все пак това е донякъде моята истина, макар да не ми харесва такава. Дай боже, да е и вашата истина, независимо дали ви харесва. В тази истина аз съм само страничен наблюдател, макар да ми се искаше да бъда и нещо повече - ако не главен герой, то поне второстепенен.

Главният герой се казва... Впрочем никой май вече не си спомня как се казва главният ми герой. Всички обаче му викаха Джимито. Като какъв да ви опиша Джимито? Както и да го направя, все ще има нещо субективно в това, дето уж е истина. За едни Джими беше просто кварталния пияница, който се разхождаше с любимата си плоска бутилка във вътрешния джоб на протърканото яке. За други беше бодигардът на стоматологията и хлебарницата в центъра на града, около които се навърташе най-често. За трети беше вечният критикар, за когото нямаше тема - табу. А за мен беше предрешен светец, пратен от небето, за да ни създава чувство за вина, когато постъпваме несправедливо към себеподобните си.

Джимито беше привързан към няколко неща, от които негова беше единствено плоската бутилчица с ракия-менте, в която някога, много отдавна, е имало марково уиски. Той надигаше ракията от време на време, или просто отливаше в пластмасовата чашка с кафе, с което го черпеха в хлебарницата. Впрочем това не беше почерпка, а отплата за помощта при пренасяне на тави с банички, каси с безалкохолно и т.н.

Джимито беше привързан и към самата хлебарница, без която животът му просто нямаше да е същият. А тази хлебарница съществуваше много отдавна, може би още от сътворението на света, поне в този му вид, в който го възприемаше нашият главен герой. През годините в нея се смениха много продавачки и какви ли не артикули хляб и закуски. Като че ли непроменен си остана само Джимито.

Най-големите му притеснения дойдоха с реституцията. Старите собственици си взеха хлебарницата и започнаха дълъг ремонт. Притесненията на Джимито се проявиха външно в по-усърдното надигане на бутилката. Само той си знае как се е молил на господ, в познатото му помещение да не се появи някой бутик, офис на фирма, или магазин за бяла техника. И накрая Бог явно склони пред молитвите му, защото след няколко месеца ремонт, без много шум магазинът отвори врати, зад които отново имаше лавици с банички, бюреци, кашкавалки и касетки с пухкав хляб. Новите продавачки се оказаха приятни млади момичета, които бързо свикнаха с Джимито, приеха без колебание помощта му, и го черпеха с някоя друга баничка и с кафе.

Докато траеше ремонтът, божият човек намираше утеха единствено в стоматологията в съседния вход до хлебарницата, която също беше реституирана. Зорко наблюдаваше кой влиза и кой излиза от сградата, размишлявайки и за нейната съдба.

Щастието на Джимито от факта, че отново има хлебарница, която да поддържа крехкото равновесие в живота му, обаче не продължи дълго. Един ден, около Нова година, господ прибра при себе си изстрадалата му душа. Сутринта двете хубави хлебарки, дошли да отворят магазина си, намериха пред вратата само плоската му бутилка с недоизпита ракия. А тялото на Джимито беше в съседния вход, замръзнало и сгърчено в нечовешкия студ. Смъртта на кварталния пияница, на божия човек, или както там го възприемат вашите сетива, на пръв поглед не се отрази особено на хората, пазаруващи в хлебарницата, нито на собствениците, нито на продавачките, а най-малко на пациентите на стоматологията. Повечето от тези, които го познаваха, рекоха само по едно "Бог да го прости". Казват, че погребението му било бедно и от към хора, и от към почести. Не обичам гробищата. Впрочем Джимито не беше безизвестен човек. Още на другия ден в криминалните хроники на местните вестници се появиха съобщения, че ни е напуснал бодигардът на стоматологията.

Някои разправят, че в гроба му заедно с ковчега близки приятели са поставили и плоското му шишенце с ракия, за да си отпива и в отвъдното. Не зная доколко това е вярно, но един ден сред съкварталците се понесе слух, че в някои по-студени и мрачни сутрини са виждали отново плоската бутилка на същото място, до вратата на хлебарницата, там където я е беше оставил Джимито, преди да намери смъртта си. В някои от слуховете ставаше дума и за чашка с още неизстинало кафе, която била намирана до шишето. Аз обаче не хващах вяра на тези слухове, тъй като бях заклет материалист, който е свикнал да възприема нещата само такива, каквито ги усеща със собствените си сетива.

Една мразовита утрин, обаче, възгледите ми за живота бяха разбити на хиляди малки дребни парченца, които повече не успях да слепя по познатия ми досега начин. Бях тръгнал за работа по-рано от обичайното. През нощта спах неспокойно, присънваха ми се кошмари, от които се събудих почти посред нощ изпотен, и само със смътния спомен за нещо странно, страшно и необичайно. Отбих се, както обикновено, до хлебарницата, за да си взема кафе в пластмасова чашка, но се оказа, че още е рано и е затворено. Бях увил шала си почти до очите, тъй като студът тази сутрин беше надминал дори себе си. Да не говорим за отвратителния вятър, който се опитваше да стопли студените си пръсти в бузите и челото ми.

Тъкмо се канех да си тръгна, когато с периферното си зрение зърнах нещо необичайно. Бутилката с преполовена ракия и чашката с кафе, от която се издигаше рехава пара. Наведох се и ги взех в ръце. Бяха съвсем истински и реални. Бутилката залепна със студенината си по лявата ми ръка, а кафето сгря десните ми пръсти. Огледах се наоколо, но не видях никого. През главата ми премина мисълта да опитам от двете питиета. За миг се преборих със страха, който ми крещеше "Недей!!", и вкусих от кафето.

Докато ароматната течност с лек привкус на евтин алкохол, потегли към гърлото ми, слухът ми долови сочна тютюнджийска кашлица зад гърба ми. Обърнах се рязко и го видях. Все едно никога не беше умирал, все едно не го бяха погребали. Той си беше, Джимито. Жив, живеничък. Пушеше цигара, стисната с шепа, а очите му ме гледаха усмихнато изпод прихлупената ушанка. Нещо ми говореше, но не можех да разбра какво. Думите му бяха точни и ясни, размесени от колоритните му псувни и попържни, но не разбирах нищо. Стоях вцепенен, с увиснало чене, с кафе в едната ръка, с ракия в другата, и не можех да откъсна поглед от него. Ни в клин, ни в ръкав, се почувствах неудобно, че съм му отнел питиетата и му ги подадох, опитвайки се да кажа нещо извинително, но май не се получи нищо смислено и членоразделно. Той захвърли фаса си в близката локва. Много ясно си спомням краткото свистене, с което огънчето на цигарата докосна водната повърхност. После Джимито пое от мен бутилката и чашата... И просто изчезна от очите ми. Стопи се като дим. Докато премигвах от новия шок, който преживя материалистическото ми съзнание, все още чувах заглъхващата му кашлица.

След преживяното не бях на себе си цял ден. Колегите ме гледаха странно, а началството ми удари една яростна критика за няколко отговорни ангажимента, които му бях провалил с разсеяността си. Тази нощ също не спах добре. Отново сънувах странни неща, които на сутринта вече бях забравил. Отново станах рано, и първата ми работа беше да отида до хлебарницата. Огледах трескаво прага на вратата, после площадката наоколо, всички первази, където е възможно да се поставят чаша с кафе, или бутилка с ракия... но нищо. Тъкмо обаче се наканих да си тръгна, мислейки си, че явно всичко от предната сутрин е било продължение на кошмарния ми сън, чух зад гърба си позната ми кашлица.

Обърнах се толкова рязко, че загубих равновесие, и за малко щях да падна. Пак беше той, Джимито. Подаваше ми бутилката с ракия и чашката с кафето. Фасът висеше на усмихнатите устни около небръснатото му лице и ме подканяше с поглед да ги взема. Преди да поема пластмасовата чашка, погледнах още веднъж към хлебарницата, за да се уверя, че още е затворено, и че не може точно оттук да е взел това горещо кафе. Когато взех и бутилката, той промълви: "Те вече са твои!". Този път съвсем ясно разбрах какво казва. Чух думите не с ушите и, те прозвучаха направо в трескавия ми мозък. След това Джимито отново изчезна. И усетих, че този път си отива завинаги.

Гаврътнах една солидна глътка от бутилката и в мен се разнесе приятна отмала с аромата на гроздова ракия. Залитайки, бавно тръгнах към службата. Този ден също не бях на себе си. Провалих една дълго готвена сделка на началството. Освен това ме обвиниха, че идвам пиян на работа и... ме уволниха. Не искам да говоря затова.

Не ми остана нищо друго, освен на следващата сутрин да се върна до хлебарницата, да седна до вратата, да отпия яка глътка от шишенцето на Джимито, и да псувам целия живот, началството, и всички наред. Сякаш имаше кой да ме чуе. Запалих цигара, и се закашлях, спомняйки си, че се каня да ги отказвам.

Когато се присегнах още веднъж да взема шишето с ракията, което беше до мен, напипах нещо меко. Беше ушанката на Джимито. Взех я и я сложих на главата си, тъй като студът беше сковал челото ми. Докато я нагласях, за да покрие по-плътно ушите ми, чух звънък момичешки глас: "Здрасти, Джими! Днес пак си подранил". Повдигнах глава. Беше едната от продавачките, която търсеше в чантата си ключовете за хлебарницата. Станах, усмихнах се, и я поздравих. Почувствах се по-добре и адски ми се припи кафе. Сякаш никога не бях умирал.

 

27 февруари 2000 г.

Пловдив

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази за двама][Стефан Бонев][СЛОВОТО]

 

© Стефан Бонев. Всички права запазени!


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух