напред назад Обратно към: [Жюстин Томс][СЛОВОТО]



Мечта за среща в събота привечер


Или за несбъднатите мокри сънища на средностатистическият мъЖ

 

Закъснявам за среща, мамка му. Чакам. Не идва тоя градски транспорт. Я да тичам – две спирки са само, а и билетче ще спестя. Цветарница... аххх и цвете трябаше да купя, да изглеждам сериозен, кавалериер галантен, симпатичен, стабилен - мъЖ на място! Ето, цвете, цветенце цветьонок. Нищо, че е най-евтиното важното е да има, лошо нема, казва народа. Беж да бягаме, пък дано не изпусна гаджето, че все закъснях. Ето ме, на ъгъла на улицата и булеварда, близо до спирката, задъхан, но изтупан, с най-новите от всички стари дочени панталони в гардероба и блузката дет ми подариха колегите по-миналия Петровден. Тук беше срещата. Чакам.

Допика ми се изведнъж, едва стискам. Но стискам мъжки. И цветето стискам и чакам. Чакам като мъЖ, с главно Ж! Много вода пих на обяд с тая кифла, ама тя беше старичка де, суха, абе става, кво й плащаш на една кифла... Пика ми се. Потропвам нервно, ей сега ще слезе от този трамвай, ето, ето, това е тя... но поклащащият се ритмично бюст в розова блузка, впита по сочното тяло, съпроводен с тракането на поизчукани токчета на крещящо жълти обувки отминават, не, обърках се, не е била тя. Ще дойде. Чакам.

Абе как всъщност изглеждаше тя? Като че беше руса, със сини очи, абе пичка отвсякъде! Ще я позная като дойде, разбира се ще я позная! Седяхме цял час в онова кафе онзи ден. Пихме безалкохолно, близахме чашите след това. Лигите ми изтекоха по нея, ама не посмях да я поканя у нас. Е, малка ми е квартирката, а и прането, дето все забравям да прибера от простора насред стаичката, пълните буркани със зелен фасул и вълча салата дето мама ми прати миналата седмица търкалящи се из тясното простанство незаето от мебели, заключаващи се в легло персон половина, еднокрилен гардероб с надстройка, маса и стол...

Добре че се осмелих да я поканя на среща! Ето я, ето я мацката ми, иде от другия край на улицата. Лелеее ама ква е красавица! Какъв бедър какво чудо! Два метра баджак, чак до гърлото! И от къде е намерила този минижуп, едва прикрива сладкото малко дупенце, мммм ще я хрусна, как ще я хрусна, само да се съгласи този път да дойде в квартирата, само да се съгласи тя, скрил съм и прането и бурканите! Ох, чакай, чакай... май не е тя, защо ме отминаваш ма, мацееее фют, фют....

Уффф, пак сбърках. Абе тая да не ми е вързала тенекия случайно?! Спомням си миналия път като опитвах да сваля една. Беше чернокоса. Абе и те не са лоши, мисля си, чернокосите де. Има тръпка и при тях. Тя само да ми падне, пък каквато ще да е дрипата по главата й... мммм, изтръпвам като си помисля, побиват ме едни такива гигантски конвулсии, ще я сграбча, ще й скоча, ще я нацелувам, ама яко в устата, както съм виждал правят по онея уестърни дето ги прожектираха едно време, лелеее и после – смъквам полата, късам чорапогащника "Голдън еди кво си", дантелените й бикини сами падат, а гърдите й – право в ръцете ми да ги мачкам! Моя напира, изскача, ориентира се, добре, добре, Сточиков подава на Лечков, Лечков поема, дай дай, напред, дай и гоооол... само да не свърша бързо. Ах, може би трябва да взема някакво хапче, та да не се изложа. Ами ако свърша веднага?! Е, нищо де, нали все пак ще съм свършил! Пък ако ми стане пак, пак ще я награбя! Лелеее кво ебание ще падне, кво чудо!

Не идва, мамка й, не идва, а аз ще се напикам. Я ма еййй, аз да не съм ти тука, да те чакам сто години, ма! Идвай, двай веднага, че ще се напикам, за едното чудо идвай! Няма я бе... кво да правя, кво да правя... ще се напикам...

 

Отиде човекът мъЖ, с главно Ж до дървото, захвърли измачканото цвете в храсталака, откопча свенливо дюкяна, с леко косматите и доста нежни ръце, като се оглеждаше притеснено наляво-надясно, да не попадне в полезрението на меснтите клюкари или чувствителни баби, разхождащи кучета или внуци в клонящия към своя край следбед на съботния ден. През процепа на дочения панталон се показа едно малко главе и взе да изпуска неспирно и звучно жълта, топла, типична, средностатистическа, мъЖка (с главно Ж), идеална за изследване, достойна за възхищение, носеща огромно облекчение на доскорошния си носител и всъщност източник и създател, супер натурална, балканска, истинска, човешка урина.

След доста време, когато гореспоменатият буен поток, предизвикан явно от голямото количесво вода, съпроводило поглъщането на вчерашна кифла за обяд днес, от субектът на нашата история, секна, главицата бе подобавъчно изтръскана, с леко приклякане и прибрана на топло в гащите а дюкянът бе прилежно закопчан. Собственикът – този, с главно Ж на края, вече бе забравил за срамното в последното действие, извършено на улицата, пресечка на булеварда, близо до спирката, на лицето му се бе изписала блажена усмивка, а мисълта за поредната дама на сърцето, русата пичка, която чака, чака така и не дочака, бе преминала в другия край на мозъчното кълбо, където се складираха всички останали (все неуспешни) опити да изчука гадже или каквото и да било друго... Щеще да има и тази нощ, като си легне след централните новини по първа, мокри, много мокри сънища, но, се ла ви, казват французите.

 

17.03.2000

 


напред горе назад Обратно към: [Жюстин Томс][СЛОВОТО]

© Жюстин Томс. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух