напред назад Обратно към: [Жюстин Томс][СЛОВОТО]



Бънджи скок


разказ за тези, които не са го правили

 

Насред зелената поляна стоя с присвито сърце. Симпатяга с брада и леко хипарски вид затяга глезените ми с дебели въжета. После ми слага допълнителна препаска през раменете и кръста - "За всеки случай" - усмихва ми се. Сърцето ми бие ускорено. Замислям се дали трябва да го правя... какво ли ще си кажат нашите, ако разберат, че чедото им ще скача от 80 метра... а приятелите? Преди минута подписах декларация, че скачам на своя отговорност и че съм в добро здравословно състояние. Краката ми вече са стегнати, отправям се към балона. В него двама също така симпатични и леко хипарливи младежи пълнят с нагорещен въздух и надуват огромното пространство. Кошът е прихванат с въжета. Аз присядам на него. Треперя. Наоколо огромна тъпла зяпачи чакат сеир и обсъждат лудостта на начинанието, споделят си един с друг че никога не биха го направили, че всъщност не било кой знае какво, но може би все пак било страшничко де... Постепенно количеството нагрят въздух достига пределна точка и балонът нежно се повдига, с малък момент на колебание сякаш в началото, но после все по-уверено набира височина. Сърцето ми вече е в петите. Връщане няма. Хората постепенно се смаляват. Броя етажите на блоковете отсреща. После пред погледа ми се открива София - красива е! За миг забравям за това, което ме очаква. Но, правя грешката да погледна надолу и с ужас откривам, че хората вече са се превърнали в точици, а огромната поляна - в малко зелено петно. Момчетата зад гърба ми се справят с височината - необходимо е да се достигне точно, за да не стане някой фал. Времето се точи бавно. Небето е синьо. Страхът - голям. В един момент въжетата, които ни придържат към земята и приблизително в центъра на ситуацията се обтягат - до тук сме... "Време е" - чувам зад гърба си - "Изправи се, разтвори ръце и скачай". "Не, не мога" - мисля си - "Това е лудост, как ще скоча..." В части от секундата през съзнанието ми присвяткват въображаеми сцени на ужаса на хората долу при вида на разпльоканото ми тяло, сълзите по лицето на майка ми, невъзможността да се върна назад... Лек полъх на вятъра разсейва тези апокалиптични мисли и решавам, че няма да ставам за резил, не знам някой да е умирал от подобно нещо у нас, представям си удоволствието то свободния полет, казвам си "Мечка страх, мен не страх", след което "Да би мирно седяло...", после пък "Който го е страх от мечки..." и след като изчерпвам темата - опит за неадекватна на мястото и времето мотивация, долавям нетърпението на двамата зад мен и останалите долу. Вероятността да разтегна секундата страх до часове не съществува. Изправям се. Уплахата отстъпва място на смелостта. Разпервам ръце. Скачам...

Изживяването е невероятно. Полетът трае едва няколко секунди, но първата му част почти не се усеща, защото нивото на адреналин "удря тавана". Следва достигането на най-долната точка, опъване на ластичното въже до краен предел и отскок нагоре. Скоростта е доста голяма. Погледът губи очертанията. Викът на екстаз се изтръгва неизбежно от гърдите. Последва достигане на горната точка и отново подтъване надолу. Възгухът свисти покрай ушите. Този път усещането за полет е значително по-ясно асимилирано. Движението - като на забавен каданс. Накрая увисвам с главата надолу, вертикалните движения изчерпват честотата си. Вися. Огромно облекчение идва с нахлуването отникъдето на мисълта, че дишам. Смея се. Хубаво е. Набирам се по въжето и "сядам" на стъпалата си. Ръцете треперят, но не изпускат въжето. Балонът започва спускането си надолу. Постепенно хората придобиват по-значими от точка размери, а и поляната под мен се уголемява. Приближаваме. Във въздуха ме прихващат и освобождават от колани и препаски. Краката ми треперят. Светът изглежда толкова малък и земен, толкова лесен и обикновен. Чувството за величие и героизъм са неизбежен спътник на минутите и часовете след скока. Пробмелите за сагубили смисъл след срещата с колосалния страх преди скока. Животът потича по-леко... но постепенно ежедневието възвръща шарките си и превръща емоциите в спомен.

 


напред горе назад Обратно към: [Жюстин Томс][СЛОВОТО]

© Жюстин Томс. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух