напред назад Обратно към: [Жюстин Томс][СЛОВОТО]



Търново


къщатаулицата е спокойна, тиха. вратата, сякаш от миналия век, се отваря трудно. пред погледa се откриват тесни и стръмни стъпала, в края на които има светлина. изкачване. скърцането от стъпките потъва в стените. усещането че дълго, много дълго никой не е пристъпвал прага на къщата е неизбежно. дворасветлината в дъното горе е от вътрешен двор. сиво, допълнено хармонично от пастелните цветове достигнати с години избеляване. смокиново дърво, отрупано с плод, лоза с бяло и черно глозде, слънчеви лъчи промъкващи се между зеленото на листата. каменни плочи с отдавна забравил за себе си цимент покрива земята. никому непотребни стари вещи се търкалят наоколо и със сякаш вековното си стоическо чакане правят спокойствието на мястото още по-ярко. втора врата води навътре. голям коридор, странна картина на танцуващи индианци на стената. скрин по средата. в дъното, към балкона - палма, висока, свежа, нереално свежа. от тавана виси зеленикав скромен лампион от началото на века. пода скърца. чуват се лястовиците навън. слънцето сякаш не иска да влезе навътре. в полудрямка се отваря балконската врата. парапетът е започнал да ръждясва. дъските на пода сякаш ще пропаднат всеки момент. стаите са големи, полупразни, самовглъбени, самодостатъчни, вечни. няма самота. няма и чувства. има безвремие. сълзите потичат неканени, невъзможни, абсурдни. красотата на мига не отминава. книгите се стоварват, думите, буквите губят себе си. липсват докосвания. спомените отсъстват. лудостта е канон. бавността е себична, самодоволна, вековна. сънят няма край. това е Търново в един августовски ден между две хилядолетия.

 

 

 


напред горе назад Обратно към: [Жюстин Томс][СЛОВОТО]

© Жюстин Томс. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух