напред назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]



Дъските, кръстът и вярата


Ако предвижданията за Европейското първенство по футбол бяха една дъска, а резултатите — друга, след последния гол те се заковаха на кръст в съзнанието на запалянковците. Най-щедро заплатените ритнитопковци загубиха от много по-скромно платените. (България както често се случва е изключение...) Букмейкърите посиняха от яд. Изложиха се стотици журналисти. Провалиха се коментатори. Рекламодатели загубиха милиони. Благодарение на всеотдайните португалци, железни гърци и чехските артисти, милиони безименни любители на футбола изживяха незабравими дни и нощи. Най-сетне не бяха мускулите, не беше случайността, които извоюваха победата, а волята и вярата. Спечели морала. Спечели спорта.

Изненадани са само тези, които никога не се вярвали, че „последните ще станат първи...“

Преди около месец, същото кръстосване между очаквания и резултати сполетя общоевропейските избори. Първо се състояха тържествата, после се проведоха избори и накрая се появи конституцията. Логиката би изискала обратното: първо конституция, после избори и накрая — тържества. Политическата върхушка, обаче подцени значението на гласуването и го счете за предрешена формалност. Над 65 процента от избирателите отказаха да гласуват за Европейския съюз, такъв какъвто им се предлага от професионалните политици. Партията на „въздържалите се“ отхвърли „Съюза на търговците“. А тези, които все пак пуснаха бюлетините в урните, изпратиха в Страсбург само представители на съответните опозиции. Получи се невиждан до сега парадокс под формата на кръст: държави управлявани от десницата, като Франция и Италия в Европарламента ще бъдат представени от левицата. А Германия и Англия управлявани от левицата в Страсбург ще бъдат представени от десницата. Благодарение на всеобщото избирателско недоволство, в европарламента се настаниха и значителен брой евроскептици с неясни програми. Общо взето всички депутати са „ЗА“ евросъюза, но в три противоположни направления. Едните са за Европа — на ляво, вторите — на дясно, а третите — всеки за себе си. Неочакваният, но заслужен урок по демокрация ясно потвърждава, че избори никога не са и никога няма да бъдат формалност. Защото колкото и да са самодоволни представителите на властта, тяхната кариера са крепи на малките и безименни гласоподаватели. Затова и в Политиката и в Спорта развръзката в повечето случаи е непредсказуема. Ясно изразеното всеобщо недоволство не е нито полски, нито френски, нито немски каприз. Гражданите на Европа отлично съзнават, че съюзът им е успешен. Че милиони хора от други континенти им завиждат за благоденствието и мирът. Че само обединени, те ще запазят европейския оазис. Причините за недоволството им са преди всичко вътрешно- политически и никой не обърна внимание на външно политическото значение на гласуването. Така наложеното кръстосване или разминаване между евроархитектите и общественото мнение, предизвика всеобщо политическо раздвижване. Отслабени, европейските правителства

засвириха тревога. Политическите пехливани от опозицията извадиха котлите със зехтин. Ратифицирането на Конституцията е отлична възможност, не само за изява, но и за смяна на Властта, в случай на погрешен ход! Най-сигурният начин за привличане на „въздържалите се“ 65% е кръстосването на политически юмруци по време на Референдум. Може би поради това думата „Референдум“ се счита за „мръсна дума“ от българските управляващи. Никой от тях не посмя да погледне в очите българските избиратели чрез референдум с въпроса: „Съгласни ли сте с моето решение? Ако не сте — сбогом!“ Стотина нагаждачи продължават да се крият зад гърба на великият хипнотизатор господин Сакскобурготски и потриват ръце доволни от летаргията, в която вкараха народа ни. Срещу тях една разпасана команда предпочита да се пазари вместо да се бори. Коалицийката и компроматчето вместо кръстосването на идеи. Българските политици отдавна ритат топката „цивилизационно“ — само пред една врата. Всички единодушно се плескат по челата пред провала на футболистите и никой не си признава, че националния по футбол е тяхното огледало. Сватбарските шутове пред противниковата врата — напомнят външнополитическите ни изхвърляния. Безмислените пасове назад — промените в здравната система, а вратаря Здравков — олицетворение на приватизацията. Европейските приятели на България не разбират защо националите ни по футбол играят добре, но чакат някой да вкара голове на тяхно място. Милите не знаят, че не е само националният ни по футбол, който чака. Страната на розите и киселото мляко, вече е страната на „изчакването“. Кой ли не чака за нещо. За заплата, за пенсия, за жилище, за виза, за реституция... Има две основни групи чакащи: тези които знаят за какво чакат и тези които изобщо не знаят. Конституционните ни съдии например чакат от Страсбург да им посочат, че Конституцията ни не е европейска. Милен Велчев чака МВФ да го смъмри за главоломния растеж на... външния ни дълг. Съдебната система чака офшорките и подставените лица да дооглозгат държавния кокал. Соломон Паси чака „планини от злато“ за участието ни във войната в Ирак.

Защо тютюнопроизводителите, лозарите и жетварите не могат да скръстят ръце и да зачакат някой да им свърши работата? Заради поминъка и хляба. И понеже тези, които го изкарват с пот не желаят да го делят с тези които „изчакват“, опашките пред чуждите посолства растат заедно с външният ни дълг.

Писна ми от чужденци, които въздишат с умиление: „Хубава страна е България.“ Хубава е не само България. И българките са красиви и мъжете си ги бива. Дъски и дървен материал — колко щеш. Само дето не успяваме да ги кръстосаме. Нещо куца май с вярата. А без вяра — победи няма!

 

Париж

5 юли 2004 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]

 

© Божидар Чеков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух