напред назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]



Цената на пиршествата


През август Париж не е същият град. Вечно бързащата тълпа я няма. Паркирането е безплатно и места има навсякъде. Дните са дълги и хубавото време предразполага за разходки. Освен това жените, които имат самочувствие, не пропускат благоприятните климатични условия, за да привлекат вниманието на познавачите. Вчера между две срещи, оставих колата си на рю Кастиглионе и тръгнах бавно към площада Вандом. Архитектурата на квартала е забележителна. Бижутерски и модни къщи си съперничат по блясък. Цялата южна част на площада е заета от хотел Риц, последната квартира на злополучната принцеса Диана. За по-голямо удобство на пешеходците, тротоарите са под сводовете на къщите. Благодарение на сянката, те с часове могат безпрепятствено да зяпат витрините. За мен винаги е било много по-интересно да гледам не витрините, а тези които ги гледат.

Близо до ъгъла на рю Кастиглионе и рю Сент Оноре се намира ресторанта „Ла Розет“. Група туристи четяха усърдно закаченото пред вратата меню. Както всичко в квартала, „Ла Розет“ е скъп ресторант с 3 звезди във всички професионални справочници. Само веднъж бях влизал вътре и никога няма да забравя случилото се. Това беше преди няколко години, когато за първи и последен път бях поканен на вечеря от един мъртвец.

Вместо „скръбна вест“ получих „покана за вечеря“. Понеже заключението беше подписано от Бернар Рей, човек със странен, тежък хумор, аз се колебах известно време преди да позвъня на вратата на луксозния ресторант.

С Бернар се запознах служебно. Той беше технически директор на най-тиражираният френски седмичник — „Нувел Обсерватьор“. Носеше папионка, имаше огромни мустаци, пушеше пури, а на носа му висяха многодиоптерни очила. Когато за първи път се отзовах в кантората му в качеството на начинаещ продавач на хартия, аз се стъписах пред външния му вид. Бернар ме изслуша внимателно, попита ме дали цената която му предлагам е най-добрата и веднага ми поръча 20 тона хартия. Затворих вратата на кантората по-развълнуван от както я бях отворил. След това ние се виждахме поне веднъж месечно. Срещите ни завършваха с обяд, винаги в различни ресторанти. Така научих, че Бернар освен ръководството на 500-хилядния седмичник, беше кулинарен и спортен журналист. Страниците, за които отговаряше, подписваше с псевдоним. Разпитваше ме редовно за България. Доколкото разбрах, по време на пътуване на „Изток“, Бернар беше прекарал една нощ с някаква красива нашенка. Голямо удоволствие му доставяха моите спомени за играта на Георги Аспарухов. За всички френски специалисти видели Гунди на „Парк дьо Пренс“, българският футболист оставаше незабравим. Веднъж преди да започнем обяда, Бернар си разкопча ризата, извади от някъде една писалка и си я заби в корема. Моето изумление явно го задоволи, защото той не бързаше да се закопчае. Тогава разбрах, че съм се сприятелил с човек, с необичаен хумор, с невероятна жажда за живот, който нямаше време за губене. Бернар беше болен от тежка захарна болест. За да може да яде и най-вече да пие преди обяд и вечеря, той си биеше инсулинови инжекции. Спринцовката му имаше форма на писалка. Съзнавайки неизбежния си край, Бернар Рей беше предвидил всичко, включително посмъртна вечеря в негова памет и участниците в нея. Поканата съдържаше пожеланието, всеки един от нас да разкаже весела случка изживяна с него. Той ни молеше по време на събирането да сме весели, такива каквито винаги сме били, когато бяхме заедно.

В уречения час и със свито сърце, аз влязох в ресторанта. Отговорния сервитьор ме заведе в малък салон с тапицирани стени. По тях висяха картини от известни майстори. Под кристален полюлей беше разположена внушителна кръгла маса, заобиколена със 17 стола. Пред всяко място имаше етикет с името на участника. Никой не познаваше съседа си. Мъжете бяха с черни костюми, а жените с тъмни рокли. Сервитьорите поднесоха веднага аперитиви и оставиха шишетата на наше разположение. Неколкократните алкохолни глътки, стоплиха атмосферата и развързаха езиците. Тогава всеки от нас разказа по една или две весели случки изживени с Бернар. По едно време запъхтяна дама с червена рокля и щедро деколте нахлу в салона и седна на последния свободен стол — точно срещу мен. Основното ястие беше фазан с кестени. Бутилките с отлежали вина се изпразваха мигновено. Многобройни салати с раци и десетки сиренета завършиха вечерята. Не си спомням какъв беше десерта. Когато чашите с коняк се появиха на масата беше вече полунощ. Прощалната вечеря заприлича повече на отпускарска веселба. Някои от участниците отдавна бяха забравили Бернар Рей. Аз се изправих предпазливо и без да се сбогувам с никой, тръгнах към изхода. Дебелият персииски килим не ми позволи да чуя стъпките след мен. На вратата за малко щях да се сблъскам с дамата с червената рокля. Докато чакахме такси тя ме попита:

— Защо Бернар не дойде?

Едва не си прехапах езика от изненада. Измрънках някакви общи приказки за да печеля време. Оказа се, че госпожата беше хвърлила само бегъл поглед на поканата. Възможността да вечеря в „Ла Розет“ я беше съблазнила повече от всичко останало. Когато се качваше в първото такси аз ù прошепнах настойчиво, да прочете отново поканата. Тя ми кимна за сбогом видимо притеснена.

С времето разбрах, че лекомислието не е нито типично женско, нито типично мъжко. Формите и приложенията му са най-различни. Независимо дали е лично или колективно то има цена.

Най-скъпо заплащат държавите, втурнали се в прибързани войни. Историята дори изобилства с примери на виртуални победоносни пиршества, замаяли главите на управници, които не са чели достатъчно.

 

Париж

15 август 2004 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]

 

© Божидар Чеков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух