напред назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]



Като ми пееш Пенке ле...


Един френски дипломат, след четири годишно пребиваване в София, ми подхвърли загрижено:

- Как можахте да пратите за евронаблюдатели в Страсбург, хора заподозрени в корупция? Колегите, когато се ръкуват с тях обръщат глава настрани!

Той „дипломатически“ не спомена никакво име.

От моя страна, аз засвирих отбой, като се оправдах несръчно, че не съм аз този, който ги е подбирал.

Прочел бях десетина вестници коментиращи пристигането на „нашите“ в Страсбург. Във всички тях се говореше за тържествеността на посрещането. За букетите цветя, които им били поднесени. Лично Председателят на Европейския парламент Жозе Борел ги бил поздравил и пожелал „добре дошли“. Специалните пратеници и пратенички на българските медии описваха тоалетите на нашите представителки. От софийските вестници научих също, че пред парламента ще раздаваме на евродепутатите луканки, суджуци и биволско сирене. Никъде не срещнах един ред посветен на факта, че един обвинен в корупция политик, е издигнат за представител на България. Очевидната разлика между нашите журналисти и западните дипломати е, че докато едните се спират на марката на вратовръзките и цвета на роклите, другите пишат и разпространяват подробната биография на всеки наш големец. Техните доклади заминават за съответните столици, които от своя страна ги препращат на своите делегати. По този начин всеки представител на съответната държава в Страсбург или Брюксел познава „и кътните зъби“ на човека, който седи до него. Името на Стефан Софиянски е добре познато, не само като кмет на София. От злополучната продажба на Девня цимент до изграждането на хотел Хилтон, от Халите до Общинска банка, чуждите наблюдатели изглеждат много по-добре осведомени от нашите журналисти. Самият Софиянски се оплаква от „политическа потеря“. Възможно ли е един боксьор да се оплаква, че го удрят? На Олимпийския и на политическия ринг се раздават удари. Някои от тях са под пояса, други - зад ушите. Затова има съдии. Бившият кмет на София обаче предпочита друга спортна дисциплина, вместо справедливо съдийско решение, което да му върне шампионската титла. Заподозрян в корупция, не значи корумпиран. Всеки обвиняем има право на защита. Това важи както за Стефан Софиянски, така и за всички останали. Защото по време на преходния 15-годишен период, не беше само един кмет, нито само един министър, който трябва да отговаря за сделките носещи неговия подпис.

Подозрението за корупция не е български специалитет. Най-блестящият министър на икономиката на Франция в последните години — Доминик Щрос Кан, научи от страниците на вестниците, че за него се води следствие. Още на другия ден министърът си даде оставката. Защити се успешно пред съда и оневинен напълно, днес Щрос Кан готви своята кандидатура за Президент на Републиката. Понякога обвиняемият може да се превърне в обвинител. Най-оспорваният френски политик и бивш министър Бернар Тапи, след като лежа в затвора, спечели десетгодишно дело срещу държавната банка Crédit Lyonnais в аферата Адидас и се готви за нова политическа кариера. „Отмъщението е гозба, която се сърба студена!“ — казват французите.

В защита на Стефан Софиянски може да се изтъкне, че съдебната ни система не е показала досега с нищо, че възприема опита на западните демокрации. Опънала се като магаре на мост, тя съзнателно пречи на приобщаването ни към ЕС. Четиридесет и пет години безправие са тежко наследство. От обесването на Никола Петков до падането на „стената“, нито един обвинен не беше оправдан. Дори и адвокатската защита се състоеше само в молба за по-малка присъда на „виноватия“. Никой не смееше да пледира за невинност. Мнозинството от българските магистрати, прокурори и следователи са възпитаници на тоталитарната школа. Затова Европа ни гледа под лупа и няма никога повече да допусне безчинства от рода на „Народен съд“. Еврокомисарят отговорен за приемането ни в ЕС — Оли Рен и докладчика за България — Джефри ван Ордин, направиха пътека до София. Въпреки тревожните и настоятелни сигнали от Брюксел, безброй делата се точат с костенурска скорост, а публичните убийства не слизат от страниците на вестниците. Препоръките на Брюксел се превърнаха в упреци, а за отпускане на фондовете вече се поставят условия. Мъмрене, дърпане на уши, жълти картони се сипят като дъжд. Евронервирането идва от факта, че поради балканджийските нрави, много от европейските пари потънаха в джобовете на дружина коалиционни партньори, без резултат за мнозинството изнемогващи редови граждани. Българската политическа класа се оказа неспособна да излъчи истинска опозиция, която да предложи ясна алтернатива на „Старите муцуни“. Поради това еврокомисарите запретнаха ръкави и се опитват да станат коректив на коалиционните кандърми. За така създаденото оплетено положение, западните ни настойници съвсем не са невинни. Липсата на координация и съперничеството между МВФ, Световната банка и Брюксел са тези, които позволиха на разни високопоставени чиновници да се налапат.

Едно зло не идва никога само. Международната асоциация „Репортери без граница“, след 16 години преходна демокрация, свали България от 36-то на незавидното 48-мо място в световната класация на свобода на пресата. Европейските журналисти в подкрепа на българските си колеги, започнаха да говорят за „информационен мрак“ в София. И не са шведските маси около „Златната писалка“, които ще издигнат нашите медии в европейските очи. За да се изтрие злокобната „Света троица на подозрението, съмнението и недоверието“, България повече от всичко има нужда от железни писалки.

 

Париж 25 Октомври 2005 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]

 

© Божидар Чеков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух