напред назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]



Детелината и домашната ракия


След като излезе “Стрелецът от Айфеловата кула”, един приятел ми каза: “Ти написа книга за да станеш известен…” Не му обърнах внимание. След като “Втората Айфелова кула” видя бял свят, една счетоводителка от Мултигруп ме попита с искрено недоумение: “Ти защо им отваряш очите?!” Приех го като комплимент. Далечен роднина, прелиствайки “Третият светилник”, категорично заяви: “Не си прави илюзии, българите вече изобщо не четат!” С времето се научих да преглъщам обидните забележки. Вдигам мълчаливо рамене и гледам в друга посока, като селянина сварил ракия, на който казват, че никой няма да пие питието му. Най-голямо недоумение събужда у мен признанието: “Аз не мога да пиша като теб”. Целта на мойто писане никога не е била да насърчавам другите да пишат, а да виждат нещата, който аз виждам. Писането за мен не е цел, а средство. Събирам случки, факти и събития. Намирам четирилистни детелини, на които никой не обръща внимание. Навеждам се, откъсвам ги и ги поднасям на читателя. Всеки път когато това ми се случи, търся жадно писалка и хартия, както тютюнджията сутришна цигара. Попълвам страниците бързо, понякога лесно, друг път със зор. Чета на глас. Късам и хвърлям, но никога не се отказвам. Случва ми се да не спа. Когато сложа точка, ми става леко и се оглеждам за нова детелина.

Роден съм посред тоталитарната система. Подобно на казаните с домашна ракия, възстанали срещу ментетата, аз започнах да пиша срещу “менте” комунизма. После продължих срещу “менте” кръглата маса, срещу псевдо реформите, срещу приятелските кръгове и срещу “менте” приватизацията. “А бе, ти май си против всички!” – смъмри ме друг приятел, който беше на “ти” със всички, но отдавна беше спрял да пише. Вярно е, че първо бях против тези които раздаваха пропуските, картите и привилегиите. След това станах и против тези, които ги ползуваха, защото те доносничеха за да ги помилват по главата. Израснах между хора които викаха ура със стиснати зъби. Двадесет и пет години по-късно отново ги срещнах. Днес те знаят, че “Пред нас са грейнали житата” са отминали безвръзвратно. Че пред тях няма нищо. Промените станаха с такава скорост, че някои докато прогледнат живота им свърши. Хиляди наивници взеха консумацията за демокрация. Езиковите училища запръщяха от млади кандидат-емигранти. “Потенциалните инвеститори” се стъписаха пред българската мътилка и се превърнаха в “потенциални въздържатели”. Вместо ние да се върнем в България, децата на България дойдоха при нас. Ние ги нарекохме гальовно – “поколение - къде е купона?”Без ясна цел, без истинска подготовка младите българи в Париж убиваха политическата си и социална безтегловност в събирания на “Джин тоник”. Преди 10 години, присъствах на едно от тях. Полуразведени 35 годишни жени се кълчеха на дансинга, а 20-25 годишни студенти пиеха и пушеха за смелост. Към полунощ вратата се отвори с трясък и един задъхан младеж изкрещя:

- Братя черпа всички ви! Скъсаха ме!

Нашият студент, благодарение на повтарянето печелеше година допълнителен престой във Франция…

От шест месеца се срещам с нови български студенти. Те са коренно различни от предишните. Спът малко и работят много, защото разчитат само на себе си. Убедени са че не са нито по-лоши, нито по-слаби от западните си връсници. Боли ги за България и не пропускат случай да покажат, че са част от нея. Не се вайкат, а пишат, публикуват, протестират. Аз им се радвам и подкрепям. Двама от тях ме търсят редовно. И двамата носят едно и също име – Атанас. За да ги различавам, ги кръстих “малкия” и “големия” Наско. Първият ми иска книгите. Вторият ми иска статиите. Сутринта говорих с “големия”, а преди малко – с “малкия”. Той ме попита:

- Имаш ли още книги ?

- Имам – казах.

- Библиотекарката на парижкия затвор “Ла Санте” търси

Български книги. Ако нямаш нищо против ще ù занеса твоите. Нали си чувал “попаднал в затвора и станал човек” ?

- Чувал съм и нямам нищо против, моето момче. Ела да ги вземеш в събота.

За сетен път се убедих, че който вари ракия никога не знае, кой ще я пие. Освен това четирилистните детелини, които намирам,

с радост ги поднасям на всеки, който протегне ръка.

 

Париж 26 октомври 2003 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Божидар Чеков][СЛОВОТО]

 

© Божидар Чеков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух