напред назад Обратно към: [Втората Айфелова кула][Божидар Чеков][СЛОВОТО]



Петкан Дивака и Павлик Морозов


Сталин умря на моя рожден ден - 5 март 1953 година. По балконите на главната улица на Лом увиснаха черни знамена. Доста жени се появиха със зачервени от плач очи, а мъжете си разменяха съболезнования. Аз бях във второ отделение и живеех с баба ми Зорка в една стая без чешма, на улица "Бозвели" - близко до гарата. В останалите стаи на къщата живееха роднини, всички македонци. На нашия балкон никой не закачи знаме и в нашата къща никой не плака.

Всяка неделя баба ми ме водеше при дядо ми на свиждане в ломския затвор. На гърба си тя носеше раница с храна за него. Затворът беше далече, по пътя за Видин. Когато баба виждаше, че едвам се влача от умора, тя ме качваше върху раницата и аз се наслаждавах през останалото време на безкрайната панорама от бостани.

Дали поради липса на развлечения, дали от прекалено въображение, аз редовно изобретявах разни лудории, в които въвличах приятели и съученици.

След малко повече от десет месеца след кончината на "бащата на народите", градското читалище в Лом обяви конкурс за най-сполучлива маскировка. Победителят печелеше акордеон. Като видях, че половината училище се преоблича в униформи на партизани и червеноармейци, аз реших да участвам, но по моему - "плувайки срещу течението". След кратко умуване се спрях на героя на Даниел Дефо - Петкан дивака, спасителят на Робинзон. Трима-четирима приятели ме подкрепиха с възторг и в уречената вечер дойдоха да ме "маскират" с вакса за обувки. След като "почернях" от косата до стъпалата, аз нахлузих чифт налъми, а около кръста се препасах с колан от гъши пера. Беше февруари и по пътя между гарата и читалището улиците бяха заледени. По това време Дунавът замръзваше редовно и румънските вълци минаваха по леда, привличани от ломските кокошки.

Залата на читалището беше претъпкана. Участниците в конкурса - разпределени поименно в гримьорните и съблекалните. Един разсилен идваше от време на време и извеждаше на сцената поредния танкист или Митко Палаузов. Един от приятелите ми се беше вмъкнал с мен и постоянно мажеше и търкаше с парцал всяко по-избеляло парче от тялото ми.

По едно време един от "конкурентите", облечен в червена рубашка с шнур през кръста, с панталон, напъхан в чужди ботуши, се доближи до мен, за да разбере "кой съм".

Не беше чувал нищо за добрия островитянин Петкан и корабокрушенеца Робинзон и историята явно му направи силно впечатление.

- А ти "кой си"? - на свой ред се заинтересувах аз.

- Павлик Морозов! - с гордост заяви конкурентът.

Историята за младия доносник, който предал на съветската милиция баща си, че бил "кулак", ни я бяха чели и разказвали до втръсване в училище. Точно заради такива като него аз се бях съблякъл гол и намазал с вакса през февруари.

Когато ми дойде редът, още преди да се появя на сцената, в залата настъпи известно оживление. От последните редове се опитаха да си пробият път, за да видят по-отблизко първия "негър" на ломската сцена. Благодарение на моя приятел с парцала, аз лъснах под прожекторите като лачена обувка. В невероятна шумотевица направих един "тегел" и се прибрах в гримьорната. Разсилният ме задърпа обратно:

- Викат те на бис...!

Върнах се с удоволствие, не от главозамайване, а защото на сцената беше много по-топло, отколкото в гримьорната. Накрая маскирани и публика се смесиха и зачакаха заедно решението на журито. Що се отнася до мен, аз бях прекалено доволен, че не станах за смях и резултатът от конкурса минаваше на заден план. По едно време майката на един от приятелите, която познавала някой си от журито, пристигна развълнувана и прошепна така, че да я чуят колкото се може повече хора:

- Негърът печели!

Приятелите сияеха, а аз започнах да се питам, как ще нося акордеона - гол и по налъми. Журито обаче се бавеше и някои зрители започнаха да се разотиват. По едно време директорът на читалището излезе пред завесата и извади от джоба си лист хартия:

- Първа награда за най-сполучлива маскировка се дава на: Павлик Морозов...

Думите му бяха посрещнати с дюдюкания и тропане на столове. Във всяко "зло" има и "добро". Най-засегнати от декласирането на "цветнокожия" кандидат и въодушевени от етническа солидарност се оказаха циганите от моето училище.

С оповестяването на резултата те се втурнаха с проклятия и псувни към сцената. Тяхната подкрепа ми беше особено приятна. По тези времена нямаше междучасие без сбиване в двора на училището и за предпочитане беше да си в приятелски отношения с циганите. Повечето от тях повтаряха и автоматически бяха най-яките в класа.

В неописуемата бъркотия директорът обяви втората награда:

- Негърът Петкан дивака... печели кутия с бонбони...

"Втора награда все пак е нещо", успокоявах накърнената си гордост аз.

- Еее, аз съм втори!!! - закрещях с привидно напомпано самочувствие, но никой не ме чу.

Вкъщи баба ми беше сложила леген с вода да се топли на печката. Когато се прибрах с тракащи зъби, тя само каза:

- Влизай в легена! - и започна да ме търка с някаква хума.

 

Това лято, в навечерието на новия век, прекарах почивката си във Варна. От всичко, което чух и видях, най-силно впечатление ми направи министърът на финансите. Пред очите на целия народ този човек отхвърли избора на назначената от него комисия от специалисти, провела конкурс за доставка на "бингова" хартия. След това своеволно наложи за снабдител един посредник, представил най-скъпата оферта. Накрая министърът, без да се смущава ни най-малко, обясни пред средствата за масова информация, че по този начин защитава сигурността на снабдяването и впоследствие - националните интереси.

Подобно действие от страна на френски министър би поставило Франция на прага на гражданска война.

На пръв поглед случилото се през 1954 година няма нищо общо с това през 1999 година, с изключение на две думи: конкурс и маскарад.

 

Париж, 15 август 1999 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Втората Айфелова кула][Божидар Чеков][СЛОВОТО]

 

© Божидар Чеков. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух