напред назад Обратно към: [Втората Айфелова кула][Божидар Чеков][СЛОВОТО]



Лоената топка на Бил Клинтън


Когато на 13 януари 1982 година Жозеф Мендил Патерсон Олбрайт свършва изстискването на втория портокал в чашата си, той едва ли си е давал сметка, че решителността, която търси във витамините на сока, ще причини един ден първата война в Европа, след 55-годишен мир.

Собственик на няколко вестника в Денвър - Колорадо, той се намира в елементарно човешко затруднение. Вече повече от година господин Патерсон-Олбрайт е влюбен, както само мъж на "зряла" възраст може да бъде, в младата и сексапилна журналистка Марисиа Кунстел, работеща за списанието "Кокс". Новата му "приятелка" е нежна, внимателна и най-важното - "попива", дори понякога отгатва мислите и желанията му. Пълно противоречие на законната му и сприхава съпруга - Мадлен. Която освен че беше дебела и изрусена, според анонимни доносници, по рождение изобщо не се казваше Мадлен. Но този път господин Патерсон-Олбрайт беше напълно безразличен към безбройните шмекерии и мании на съпругата си. След 24 години мирно съвместно съществуване той копнееше само за едно - "госпожата" да не му се мярка повече пред очите! Те бездруго отдавна живееха разделени в двете противоположни крила на огромното семейно ранчо. Трите им дъщери - Кати, Алис и Ан - вече бяха големи и напълно обезпечени. Добър баща, господин Олбрайт държи децата и майка им да не се нуждаят от нищо след неговото "окончателно отпътуване" към апартамента на госпожица Кунстел. Изпил двата натурални сока, син и внук на журналисти, възпитаният човек застава по средата на кухненската стая и заявява на съпругата си, че я напуска завинаги, за да живее за в бъдеще с Марисиа. Под потока от ругатни и проклятия, които съпровождат неговата изповед, господин Патерсон-Олбрайт си грабва шапката набързо и хуква по стълбите към улицата. Едва хлопнал вратата, старият журналист веднага започва истински нов живот, защото колата, която го чака до първия светофар, е тази на Марисиа.

Драматичното решение на Жозеф Мендил се превръща за съпругата му в огромен заряд на злоба и жажда за отмъщение. За да ги реализира, Мадлен избира най-опасното средство - властта! Амбиция и претенциозност тя винаги е притежавала. Родената в Чехия през 1937 година Мария-Яна Корбелова, жертва много на олтара на успеха. За него тя сменя три религии: от еврейска - католическа и от католическа - евангелийска. За да изглежда пљ американка от американките, младата навремето емигрантка сменя дори и малкото си име, като "се кръщава" Мадлен. Повече от всичко тя старателно заличава еврейския си произход.

Всеки човек има право било да се гордее, било да се срамува от расата, религията или "земята, де зората го огряла първи път". В Америка, за разлика от другаде, или всеки, или баща му е дошъл от някъде и разговорите неизбежно започват или свършват със: "Ти от къде си?" - което в смислов превод означава - "Какъв ти е произходът?" Изборът на Мадлен Корбел-Олбрайт да се представи за "друга", а не за тази, която е, е показателен за психологическата същност на човек, от който един ден ще зависи световният мир... Съзнателното скриване на произхода е сравнимо само с естетическа операция. Хора, които считат, че имат грозни носове, си ги оперират, за да станат по-красиви. В случая на госпожа Олбрайт става дума за "духовна", а не физическа операция. Чрез поредните смени на религии и имена тя иска да скрие връзката, която има по рождение с еврейската духовност. Нещо, което други световноизвестни чешки евреи като Франц Кафка и Зигмунд Фройд никога не направиха. От гледна точка на "чист" политически маркетинг, разполагайки с фактори като "политически продукт" и "политически пазар", камуфлажът на госпожата в служба на успеха е разбираем. Мадлен Корбелова-Олбрайт "пуска" на "пазара" европейския си произход и скрива еврейския. От човешка гледна точка обаче изборът й е "отблъскващ". Защото семейство Корбелови, за разлика от техните близки и роднини, нямат нищо общо с еврейските страдания от Втората световна война. Благодарение на професионализма на бащата Жозеф - посланик в Белград и Лондон, те са винаги на гребена на вълната, част от привилегирования дипломатически елит. Когато в Прага през 1948 година започват "съдебните процеси", диктувани от Москва, срещу тогавашната "номенклатура", семейство Корбелови бягат с успех от "руския комунизъм", благодарение на сръбските им приятели...

Върховният главнокомандващ на армиите на САЩ, президентът Бил Клинтън, не е служил войник. По време на войната във Виетнам много американски младежи клинчат и дезертират казармите. Световният и олимпийски шампион по бокс - Касиус Клей, също отказва униформата. Тази негова позиция му донася доста неприятности с властите. За разлика от него, родителските връзки на бъдещия президент обезпечават "безоблачността" на биографията на младия Бил, въпреки неизпълнения "дълг към родината"... Отношенията между Клинтън и хората с пагони обаче остават завинаги неясни и пропити с взаимна подозрителност.

Появата на войнствената Мадлен Олбрайт в Съвета за национална сигурност, грубият й, агресивен стил към генералите, неуморният й "fightig spirit", привличат вниманието на президента. На главата винаги с огромна шапка - модел "конна полиция", закръглената дама се вмъква в цепнатината между военните и Бил Клинтън. Легендарни стават упреците й към генерал Колин Пауъл, относно съдържанието на "панталоните" му, поради нерешителността на началник-щаба на US Army пред босненския проблем. Посланик на САЩ в ООН, тя "изнася" във външнополитическия речник намека за "съдържанието на панталоните", насочвайки го към кубинските летци и арабските дипломати. Ползваща се с доверието на президента, жадната за власт дама печели поредица двубои със силни държавни мъже: Ричард Холбрук, Сам Нун и Джордж Митчел стават нейни "жертви". Колин Пауъл заминава в пенсия, а кариерата на генералния секретар на ООН - Бутрос Гали - спира внезапно. Отстранявайки от пътя си политици, дипломати и висши военни, Мадлен Олбрайт за известно време става център на вниманието на медиите. Цветистият й речник и огромните брошки са "нафора" за журналистите. Войнствените изявления на госпожа Олбрайт за мястото, което се полага на Америка като най-богата и най-силна нация, й спечелват симпатиите на републиканците. Сенат и Конгрес я поддържат. Съвсем логично, през януари 1997 година, Мадлен Олбрайт става първата жена - държавен секретар на САЩ. Предизвикателните прояви към мъжете не намаляват. Огромно е учудването на чиновниците от външно министерство, когато виждат един ден госпожа Олбрайт да влиза в мъжката тоалетна и след няколко минути да излиза, надута от презрение към тях.

Най-добрите й приятели "от вън" стават заядливият английски министър-председател Тони Блеър и френският "Пилат Понтийски" - Жубер Ведрин. Най-големият й противник още от първите й изяви е английският министър на външните работи Робин Кук.

Самозабравилата се от "победи" дама организира ултиматума в Рамбуйе. Игнорирайки историята, презирайки характера на народа, който преди 50 години спаси семейството на Жозеф Корбелов, тя поиска от сърбите да подпишат документ за референдум за Косово след тригодишен срок. А сърбин, готов да подпише такъв документ, не се беше още родил! След като подведе Бил Клинтън, че войната ще трае само 48 часа, Мадлен Олбрайт тресна вратата на конференцията и с обичайната си злоба закрещя в коридорите на замъка Рамбуйе - "Бомбинг! Бомбинг! Бомбинг!..."

Още от самото начало на бомбардировките Хенри Кисинджър предупреди: "Тази жена трябва да бъде затворена час по-скоро в психиатрическа клиника!" След като нито едно от нейните предвиждания не се сбъдна, дойде часът на равносметките. Вярно е, че американците са наивни и търпеливи, но не безкрайно! По прагматизъм те са способни дори уроци да дават. Президентът Клинтън занапред прави всичко възможно, за да не се показва с "Войнствената дама". Най-близкото му обкръжение, съставено от държавния секретар по отбраната - Уилиям Коен и съветника по сигурността - Санди Бергер, се "отдръпнаха" от госпожа Олбрайт. Това означава, че "звездата" на първата жена държавен секретар в историята на САЩ залязва безславно.

Наближава денят, в който прибралата се окончателно в наследственото 150-декарово имение край Джорджтаун, Мадлен Корбел-Олбрайт ще гледа по СNN няколко поредни набора войници да се пенсионират в чукарите на Косово, благодарение на нея.

Освен ако се намери някой нормален човек, който да обясни на НАТО-вците, че между сърби и албанци само една дебела черта може да спаси положението.

 

Париж, юли 1999 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Втората Айфелова кула][Божидар Чеков][СЛОВОТО]

 

© Божидар Чеков. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух