напред назад Обратно към: [ Чудомир][СЛОВОТО]



Консулът


Още първия път, като замина с дружината за Влашко и работиха каквото работиха, щом дойде време да се събират за връщане, той щукна нанякъде, без да се обади, и другарите му го оставиха. Тогава се губи три години. Жена, разправяха, го била магьосала, та затова си не идвал. Чакаха го в къщи, чакаха го, па баща му рече един ден:

- Той, нашият халосник, се е пазарил, види се, за консул в Браила, затова се не връща!

Оттогава му излезе име Консулът.

На третата година около коледни пости си дойде за малко, но щом видял един ден върху чалмата на Ибрям Чилингира цъфнал кукуряк, дигнал си дърмите надолу към Бялото море и осем години ни хоп, ни гроб. Като се върна оттам, беше вече с брада, с цилиндро и желти гамаши. Колко го мъчиха да го задомят, та да се прибере, ама не се лови ки!

Стоя каквото стоя, и пак заду нанякъде. Майка му се стопи като свещица, клетата, баща му остаря, плевникът им се килна на една страна и бурени заглушиха двора, а него все го няма. Чак кога слана падна около ушите му и мустаците му увиснаха, пристигна един ден едър, натегнал вече и както казваха, с кемер жълтици около кръста. Дойде си, ама все си го смятахме за гост. Ту в града ще прескочи, ту из гората се губи с дни, с мотика камъни да копае и руда да дири, ту по панаирите скита. А остане ли някога в село, все сякаш го не сдържа. Ходи насам-натам и очите му все далече мерят.

Инак, да речеш, душа човек, кротък, умен, сърцоват, а пък сладкодумен, сладкодумен. Само че не го свърта на едно място и се занася по небъдници. И разправя, разправя за било и за небило. Дойде ли в дюкяна, та приседне до някоя маса, всеки тътрузи стол към него и дорде се усетиш, налепили се наоколо му като мухи. А почне ли да разправя - отиде, та се не видя. Пладня мине, добитъкът мучи за вода из оборите, а никой не става. Хаджи Дончо, и той, пастърма ли опечена крепи на дилафя, ракии ли налети държи на подноса, забрави и поръчки, и мющерии, слуша, слуша, па като се сепне, че хора го чакат, заситни чевръсто, усмихнат и дума:

- Лъже киратията, брей! Много лъже, ама хубаво лъже!

Беше през Руско-японската война. Ти я не помниш, ама голяма битка беше тя и много народ се кърдиса. Тогава си беше пристигнал пак и денем скиташе все по гората, а вечер, като дойде на дюкяна и почне, забравяме хляб да ядем.

-...Седа си, кай, чичо Минко, днес по пладне под Братан в урвата до кладенчето и обядвам. По едно време дигнах кратунката да пия вода. Като я дигнах и погледнах, видях високо горе в небето два орела се бият точно над главата ми. Бият се, ама един бой, ти казвам - поразия! Дебнат се, дебнат, че като се вчепкат да се уплетат един друг, станат на кълбо и почват да падат надолу. Падат, падат, след това пак се откъснат, завъртят се на колело, дебнат се, дебнат и пак се вчепкат. Зарязах аз яденето и както си седях, свалих шапката, подпрях се с две ръце отзад и гледам. Бориха се, бориха се, хвърчаха пера наоколо, по едно време, както се бяха хванали наново, нещо черно се отдели от тях и почна да пада. Дорде се чудя какво ли ще е, то изфуча над главата ми и туп точно в кладенчето. Кога го погледнах, то що щеш! Цяла-целеничка японска глава. От Манджурия, види се, са се погнали и се бият за нея, че чак до нашата гора.

Други път ставаше дума за морските костенурки. Даскал Йоким разправяше, че били толкова големи, че един намерил корубата на една умряла, турил й четири колелета и си направил покрита каруца от нея. Консулът беше тогава до тезгяха. Като свърши даскалът, той си оплакна устата с един ром, млясна веднъж и като приклекна на едно газено сандъче, почна:

- Като бяхме, кай, надолу накъм Текирдаа, близо до морето, една вечер замръкнахме в голяма гора. Ама гора, не като нашите шумаци, дето, като влезе в тях един пръч, и рогата му стърчат отгоре, а дъбе, хее, възправени като минарета. Да им видиш върховете, трябва да си държиш шапката на главата с ръка.

Насякохме пънове, клонаци и накладохме един огън - чудесия. Насядахме наоколо, хапнахме си като хора и по едно време ме налегна дрямка. Изтегнах се аз встрани, завих се и тъкмо да заспивам, усетих, че под мене мърда нещо. Станах, гледам: другарите ми с багажа около нас мърдат, движат се. Бря, това пък какво е? Смушках ги, пулят се и те, гледат - отиваме, пълзим към мястото, и толкоз! Га после какво мислиш? Без да знаем, ний сме лежали върху една морска костенурка. Замървила се там, пущината, под нас, сто години ли е лежала до брега, двесте ли и като сме наклали огъня на гърба й, припарило й и тръгнала към морето да се разхлади.

Даскал Йоким, като го слушаше и си чистеше лулата, без да дигне глава, само я поклати и рече тихичко:

- И ти няма да умреш у дома си.

И си излезе.

И тъй стана, както рече даскалът.

Постоя тогава Консулът при голямата си сестра, стрина Мита, и една заран, както перяла тя под сушината, а той се разхождал по риза по пруста и гледал облаците, му извикала:

- Братко бе, прескочи до дюкяна да ми купиш един сапун, че това парче няма да ми стигне! Пари има на полицата до иконата.

Наметнал палтото Консулът и тръгнал за дюкяна. На мегдана стояла впрегната каруца. Надникнал той вътре и видял Динко Загорчето.

- Къде си се наканил бе, свате?

- За Бургас, рекъл, Консуле, за стока. Риба малко, малко колониал, туйцък-онуйцък ще донеса на бакалите. Ако искаш, хайде да те водя и тебе! А?

Консулът не чакал и да повтори. Метнал се отпред до него и каруцата дигнала пушилката надолу по реката...

Аз да кажа три, ти кажи пет години има оттогава и стрина Мита все още го чака да й донесе сапуня.

 


напред горе назад Обратно към: [ Чудомир][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух