напред назад Обратно към: [ Чудомир][СЛОВОТО]



Дядо Рачо Чобанът


Слънцето днес ядовито пърлеше гърбовете на голямото му стадо, затова по-рано от други път то се свлече от поляните на Липовец, пи вода и се надипли под кръстатата сянка на трите диви киселици, край самия път до реката.

Дядо Рачо пристигна най-подире с кучетата, прегледа, поразмести и настани козите, изми се на реката и като пусна големия си ямурлук отстрани под дряна, седна да обядва.

Сърцат беше още старият козар. Като нахрани най-напред кучетата, той разтвори големия захлуп с отвара, смаза с коравите си длани една глава кромид, отчупи хляб, хапна надве-натри, избърса дългите си мустаци, прекръсти се и стана пак. Наоколо беше тихо като в черковен двор. Стадото спокойно пладнуваше. Само една лакома и луда коза се беше отлъчила от пладнището, пресичаше дола и се насочваше към отсрещния лещак.

- Оеее... оееее!... - извика й дядо Рачо. - Надула си се като гайда и пак тичаш! Красто проклета! Пъч, пъч, пъч!

Козата изви глава, сякаш да се запази от удар, сгъна се заднишком и хукна като подгонена обратно към пладнището. Дядо Рачо окачи чантата и ямурлука на дряна, грабна брадвата, която сутринта бе взел от кошарата, прекръсти се пак и тръгна нагоре по пътя за голямата гора.

Той беше висок, здрав старец, със сини като метличина очи, с дълги побелели коси, небръснат и съвършено глух. Гологлав, разгърден, с дълги набедреници от козя кожа, отдалече напомняше на човек от каменната епоха. От дете още бродеше из горите със стадото дядо Рачо Чобанът. Останал сираче, някаква дълбока покруса го беше отвърнала от хората, не стига това, а на времето лежа и от тежката болест. Три месеца се бори със смъртта горе в колибата си на Кошарска поляна и най- после се дигна, но оглуша съвсем. И оттогава, кажи-речи, не е стъпил в село. Едва есенес го убедиха да слезе на сватбата на сестринка си Тодора, също овчар, единствения човек, когото той само обичаше. Пристигнал дядо Рачо с голямата гега, с чантата с пискюлите, с рошавите си набедреници, отбил се в къщи, пооблякъл се, забучил кукутликова лула в уста и право в черквата. Застанал до самата врата, смуче лулата и се озърта плахо, плахо. Дядо Доко клисарят го доближил и почнал да му дава знаци да махне лулата, че в черква се не пуши, а той, като разбрал, кимнал учудено с глава и като всеки глух човек се провикнал високо, та смутил и певците даже:

- Иии... холан!... Много пък сте я изтънчили! Бре да му се не види макар!

И излязъл. Отишъл в къщи, грабнал торбите с хляба, повел кучетата и запрашил към кошарата.

Отчуждил се беше до хората и обичаите им дядо Рачо и не само ги не чуваше, а беше почнал и да ги не разбира.

Само с козите и кучетата се тъкмеше, пък и те го разбираха и обичаха като баща.

Когато дойде до Раков вир и се канеше да прескочи по камъните оттатък, за да поеме към голямата гора, на завоя зад елите му се мярнаха хора. Трима конници се зададоха из пътя и той се поспря, за да погледа конете. Двамата бяха граждани в зелени дрехи, а третият - Коста - кметът на тяхното село.

- Добър ден, дядо Рачооо - провикна се той, като спря коня. - Добър ти ден!

- Няма го, нямааа! Той отиде отзарана в Тунджа да къпе овцете - отвърна старецът, като мислеше, че го пита за Тодора, сестринка му, който други път пладнуваше със стадото си наблизо под габрите.

- Добър ден, ти думам, добър ден! Не ми трябва ваш Тодор!

- Аз ли? Отивам насреща в Братанска просойка - недочу пак дядо Рачо. - Вчера отсякох две-три букачки, изнесох ги на поляната, та рекох сега да отида да одялам дръвчета за наш Тодор за новата му порта!

- Забранено е там, дядо Рачооо! Забранено е! Ей този човек е лесничеят и ще те глоби!

- Да не е ново даскалче негова милост! Да е живо, да е живо! Я какъв юнак е!

- Не е даскал, не е... - продължаваше упорито да вика кметът, като се смееше, - а лесничей! Ще те глоби, като ходиш из забранената гора!

- Не бойте се, синко, не бойте се! Те кучетата не хапят, дорде ги не насъска човек. Рахат си минете край пладнището, нищо няма да ви сторят!

- Кмете бе, истина ли не чува тоя дявол, или се преструва? - запита ухилен лесничеят.

- Глух е, господин лесничей. От малък е такъв, нищо не чува.

- Остави го тогава човечеца! По-добре, че не чува. То сега е едно време, че и да чуваш, трябва да се правиш на глух. Оставете го!

И като смушкаха конете, развеселената дружина се понесе надолу из тесния горски път.

Когато конниците бяха вече отминали пладнището, отсреща из рътлината на голямата гора се понесе висок гърлен глас:

- Къдя, къдяяя!... Чумо проклета!

Лудата коза сега пак се беше покатерила на високия сипей над киселиците и бързаше нагоре. Оттам чак я беше зърнало острото око на стария пастир, който продължаваше да вика:

- Шуга да те обели дано, кога се не напука! Оеее... оеее... пъч... пъч... пъч!

"Пъч... пъч... пъч..." - повтаряха в унес безбройните урви и долища на планината и пак потъваха в своя летен сън.

 


напред горе назад Обратно към: [ Чудомир][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух