напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Първа част


Аз мразя да разказвам, защото това отнема много повече време, отколкото мога да си позволя. А ако точно в този миг можех да бъда другаде. Но отначало.

Това всъщност е толкова относително. Аз нямам начало. И какво тук означава началото за една кожа. Освен самата нея. Да! Кожа съм. И няма как да бъда друго. А толкова ми се е искало понякога. И то какво ли не. Мечтала съм да бъда очи, а също и ръце. Толкова много съм искала да бъда слух, а също и ухо – бях готова и на такава жертва. Нали не съм прекалено досадна?!

Това вероятно не е никакво начало.

Но мога, разбира се, да опиша цвета си... Ще опитам. Може би съм матова. Последното нещо, което бих казала за себе си, е, че съм бяла. Никога не съм била. Това би било и смешно. Всъщност аз не обичам белия цвят.

Но откъде бих могла да познавам цветовете?! Ето - това не исках да разкривам още с първите редове. Аз – кожата - имам фантазия. На това място очаквам да бъда залята от ироничния ти смях.

Скучно е да се пише биография. Но коя кожа може да се похвали с това?

И така - матова съм, но не цялата. Има места - по тялото ми - така май звучи разбираемо - които са направо розови. Колко странно, нали!? Винаги съм се удивлявала на това... Как е възможно най-нежният цвят да бъде и толкова издържлив.

Ето дланите са розови, а каква груба работа могат да свършат.

Това е предимството на кожата всъщност - тя обгръща всичко. Сега, когато докосвам с розови показалци тази клавиатура - та аз дори се харесвам. Отново щях да забравя. Обидно ми е много, ако към представата за мен се подхожда - все едно съм лигавица. Не съм! Аз не зная какво има от вътрешната страна. Аз дори своята вътрешност не зная.

 

* * *

Вероятно трябваше да започна по друг начин. Ето например така.

Изтъкни ми поне една адекватна причина да искам да пиша за себе си. Абсолютно се съгласявам с аргумента, че една кожа, по дяволите, не може да бъде чак толкова интересна, колкото един слух. Той, например, може да разкаже хиляди и по-красиви неща от мен.

Пък и на кого му е приятно да се взира в кожата си непрекъснато. Ето тук има нова бенка... оу, ужас, откъде се появи това петно, или "Скъпи, не ти ли се струва, че слънцето от година на година ми действа по-зле... Погледни тук! О, не, за Бога, не ме гледай!"...

Това е ужасно нали?! А още по-ужасно е, когато се появи пъпка. Дано все още следиш тези редове.

 

* * *

Та, стигнахме до пъпката.

Значи - от тях има много видове. Аз също не ги обичам. Просто никак не се харесвам пъпчасала. Още пък по-малко напудрена. Това ме подсеща нещо. Веднъж наистина ме напудриха.

Тогава бях в леко бежов оттенък - това, според мен, е дори неестествено. Нямаше какво да сторя обаче.

Задушавах се. Не успявах да си поема дъх, опитвах се да се измъкна. По едно време даже реших да се съпротивлявам...

Ужасно е да осъзнаеш безсилието си...

Това, разбира се, бе в началото, сега по-лесно се примирявам... Но пък не искам да си спомням колко много ми костваше това... Знаеш ли какво е чувството?! Предполагам, че за хората обесването е същото, какъвто е за мен гримът... Тялото се изпъва, страхът се превръща в ужас, дланите изстиват, зениците се разширяват, мислите се превръщат в скимтене, след това нещо на тила се пропуква, мускулите се отпускат и въздухът свършва завинаги...

Има ли някакво значение, всъщност! И защо си губя времето! Или това вече го казах?

Ще се опитам да поддържам умерено темпо...

Вероятно ще ме обвиниш в липса на възпитание, но си мисля, че ще ти е любопитно да узнаеш какво е усещането от допира, примерно. Визирам, разбира се, нежния допир.

Веднага отговарям. Моментално! Ами, никак не е приятно да ти се бъркат.

Нали не мислиш, че съм някоя невероятно груба кожа?!

Нищо подобно. Много съм матово нежна, даже.

Но пък допирът невинаги ми харесва.

Как е възможно да намирам за приятно нещо, което в миналото съм мислила за неземно.

Освен това... Аз, за разлика от очите, не мога да се кривя. Но аз познавам допира. Всичките му разновидности. Когато бъда достатъчно вдъхновена, едва тогава ще ги опиша. Сега по-скоро бих ги наругала...

Всъщност, сега си мисля...

Как е възможно толкова много усещания да бъдат събрани само в няколко минути или редове. Та аз съм живяла толкова дълго в сравнение с някакви си 30-40 или дори 50 страници. Ето това е нелепото. Вероятно затова и пиша. Много ми се иска, направо страшно, да опровергая това.

Ще ми позволиш ли?!

И така.

 

* * *

Вече знаеш за мен повече, отколкото в началото! Срещу теб стои една много объркана кожа. Мога да мина дори за емоционална. Но не се изчервявам. Никога! Поруменявам - да, но рядко.

Сега ще спра до тук. Като че ли ми стана студено.

Светло е. Ще продължа... Вероятно след всичко, което казах, съм станала по-мъдра. И дано това ми помогне, за да преборя досадата. Въпреки че със себе си - никога, никога, никога, ама съвсем никога не съм скучала. Не мисли, че те омаловажам. Не! Категорично! Само споделям, нищо повече.

И как бих могла да си бъда скучна, по дяволите. Та това би било равносилно на самоубийство. Дори при мисълта за това ми става смешно. Без смъртта да е смешна сама за себе си. И с оглед на тленната си мъдрост бих казала... От нас двете - аз и госпожа Истинския край - аз съм комедията. Без в това да влагам и капка помпозност.

И знаеш ли защо?! Защото никой не е достатъчно просветлен, за да говори от името на другия.

Тук трябваше да сложа главна буква – такава, каквото слагам в началото на всяко мое желание. Или възклицание.

Смешно е, нали ти казах? Дори нелепо. Но, представи си, понякога стигам по-далеч от видимото, по-дълбоко от каквото и да било. И ако тази дълбочина съм аз, та аз съм Бог.

Както и да е!

Мисълта ми бе за смъртта. Е, няма такава. Ама съвсем сериозно говоря. Ако я имаше, тя сама щеше да се обади. Примерно по телефона и да каже "Аз съм и вече цял час те чакам в тази гнусна кръчма... Защо се бавиш? Нима си забравила за срещата?"

Това, естествено, е само една от възможностите или един от хилядите шаблонни сценарии. И тъй като аз мразя рамката...

Ще измисля още няколко такива.

Явно пак са ме нападнали мазохистичните демони. Аз обаче обичам да им се отдавам. Винаги оцелявам след това... А ти?!

Ако можех да чуя отговора... Нищо не чувам, защото по дефиниция не мога... И затова продължавам.

Отдавна искам да сме далеч оттук и тези плетеници от черно бели редове. Някъде, където правилата да определяме ние. И където да можем спокойно да вървим по улиците и да се разминаваме със смъртта. А тя, за наше щастие, да ни отминава. И то, както би го сторила с продавача на закуски. Просто не е гладна, а продавачът, естествено, е прекалено мазен, за да привлече погледа й.

Или пък... В света на измисленото смъртта може да изглежда както си иска... Или както аз пожелая.

Смъртта в кабриолет, чете вестник - например културната хроника, и си мисли "Писна ми от сноби. Защо светът е толкова ограничен?" Вади цигара, пали с артистичен жест и пуска радиото. Лее се някакъв шлагер. А госпожата иска също да е някъде другаде. На някой остров, примерно.

И кой е казал, че смъртта не може да има банални мечти. Е, пак ще насоча вниманието към себе си. Аз твърдя това.

Смъртта, всъщност, иска да е на прием. Да посреща и изпраща, акцентирам върху последното, гостите си... Да разлива вина във високи чаши и сама да избира музиката. Адски е досадна емоцията: "Искам да танцувам, но мелодията не е подходяща...". Има оркестър и вероятно когато не е тихо, се чува джаз. Сега си мисля, че на домакинята би й отивал Чарли Паркър... Или нещо адски мащабно като звук...

Защо не ме подсещаш, че говоря за смъртта... Та това е подтискащо... Но ти винаги можеш да докоснеш друга кожа или да посегнеш към друга биография.

За друго исках да разказвам днес. Ох, защо смъртта толкова ме привлича?! Подозирам, че може да ме разбереш погрешно... Нямам никакво намерение да опирам хладен револвер до слепоочията си... Макар че и едното е повече от достатъчно. Просто има нещо прекрасно в това да си представяш смъртта по един начин, а тя да се окаже съвсем различна.

И сега към същността, за кой ли път... Това беше самоирония. Днес, преди да застана с белезници на китките тук, имах други намерения.

Нали отдавна е ясно, че искам да си говоря с някого... И в този дух на мисли, не ме карай друг път да правя такива откровения. Ама никога... Този шум бе обещание, нали?! Благодаря... Наистина много мило от твоя страна. Не си мисли сега, че се усмихвам ехидно...

 

* * *

Днес чух какъв бил светът.

Бил изтъкан от ищах за истина, красота и свобода... Това е ужасно като констатация... Не ти ли звучи някак ужасно самонадеяно, дразнещо наивно и прекалено оптимистично?!

И затова ще излея гнева си върху му.

Светът никога не е бил изтъкаван от каквото и да било, защото, слава Богу, той не е черга... Каквато и поезия, понякога, да се влага в това. И въпреки че чергите са толкова шарени. Светът не е. Той не е игра на дама между ангели и дяволи, нито домино, в което Боговете са разпределили поравно черното и бялото.

Светът е нищото, обгърнато в думи... Хубаво ми звучи. Но сега... Настръхвам... Светът трябва да е, и това е заповед - любов, фалш и порок, за да е интересен и за да му се живее. Иначе нищо нямаше да има и... Господи, ако те има, прости ми тези думи...Няма истина! И това е дълбоко мое убеждение. Защото истината няма определение. И никога не е относителна. Цветът ми не е относителен, димът от пурата никога не е относителен... Той или ухае на "Холандски мираж" или на нещо друго... Виното може да е "Бордо" или "Совиньон - блан" и това е толкова директно, че дори Айнщайн в сравнение с него е относителен.

Не исках да намесвам нито един човек тук, но просто не успях да се въздържа. Причината е, кожите често усвояваме това, което не ни влиза в задълженията. Ако за това има закони, всъщност.

Но дори и да няма такива - има съдба. И тя се състои в следното...

Когато вали дъжд - тя е смразила предварително капките. Когато пък духа вятър... Не мога да повярвам - та аз се отдавам на романтиката, той е буен, защото тя e поискала така.

Чудесно е, че освен теб на този свят има и друго - в този случай съдбата. Споменавям я, защото в други случаи бих искала да има още нещо, поне едно. Но пак не съм достатъчно искрена. Позволи ми да замълча дяволито...

Което пък, от друга страна, е нехуманно като прозрение. Нали знаеш, сигурна съм, че на този свят няма нищо, което да не иска да е единствено. Което пък, и ако не съм толкова обстоятелствена, е хубаво.

 

* * *

Тъй... Сега е най-дългият ден в годината. Не мислиш ли, че в това изречение има някаква стилистична неточност. Сега не е ден. И денят никога не е сега. Когато мечтаем за определен ден или когато искаме сега... Та това е почти философски объркано, заради което и мразя тази наука. Затова и - момент да сложа малко фондьотен на носа си, крем за ръцете си - нощ е вече. Друго исках да кажа. Апропо, нали изглеждам добре?

Тази вечер, в този призрачен сумрак аз съм блажено отпусната. Нямам амбиции, нямам стимул. Излъгах те. Всъщност все още не се рея. Някак се чувствам вибрираща, което означава, че скоро няма да заспя. А, да! Кожите също спим. За другите не зная, но въпреки това... И сънищата не са никакви паяжини, които галещо се люлеят от капиляр до вена или пък се спускат от косъм до съседния такъв. Мога спокойно да спомена и за някоя жила, за да те шокирам... Прекрасно е, като че ли, че имам чувство за хумор. Имам ли?

Ще опиша нощта в нейния реално кожен вид. Тя не е кресло, което стои зад витрина на улица като "Шанз Елизе". Нито пък плод, който ужасно ни се иска да допрем до устните си. Няма такова нещо. Нощта, по дяволите целият мрак, е много изморено нещо. Дори когато за нея има други планове. Тя е някак си вечно изплъзваща се през пръстите ми и то защото ме унася. Във времената, когато си мечтаeх да бъда друга, си мислех - та сумракът е дори чаровен... Представяш ли си, ако през нощта можеше да има дъга. И как тогава би изглеждало обещанието Божие.

Нали знаеш, че дъгата се била появила, един вид като ударна доза витамини за Ной и то от онези, които предизвикват мехури, ако се разтварят във вода. Безумно обичам водата, ужас! Поруменях, моля за извинение. Та... Ной стоял или пребивавал в някакъв ковчег толкова дни наред, заради едното пусто спасение на творението на вселенската мисъл, а именно - калта. Бил е на тъмно, тясно и неуютно място, подгизнал от влага, изморен, недоспал. Дори вероятно разочарован. Обезсърчен от липсата на тръпка. Безпомощен. И срещу всичко това накрая получил само дъга.

Някакви си там цветове...Не мисли, че ставам цинична. Но, тук следва някаква груба дума - не съм кал. Никога не съм била и докато имам чаровното си, но дискретно и едва забележимо окосмяване няма да бъда. Та това е почти поезия.

Всъщност, намирам историята за Ной и прословутия му ковчег, който някои наричат дом - каква гадост - за древния еквивалент на комиксите. Абсолютно съм убедена, че тази легенда вече никого не може да впечатли. Освен самият Ной, ако ни вижда отнякъде.

Има къде, къде по-стойностни неща от това. И за да не ти навявам греховни мисли - съвременният облик на... сега блъскам яростно тези клавиши... Слагам дълбокомислено многоточие... На нищо не зная съвременния облик.

Ами ако токът ненадейно спре, ако за кой ли път, учудвам се, че не ти досажда, се обади телефонът... Това не е въпрос. Просто светът изчезва. Няма такъв. И пак сме Ной, колкото и да мразя връщането и посоките, които сочат назад.

Може и да го определиш като влюбване, но току-що аз се плених от себе си... Пак казах нещо неподходящо. Но самият факт, че си говорим е просто такъв... Хубаво е, някак си...

И продължавам с пълна пара. Което ме подсеща за още нещо...

 

* * *

Мразя умората, не обичам потта. Но обичам да лепна. Има нещо откровено притегателно в това. И, естествено, това е чисто автоеротично. Та кой би се пленил от мисълта дори, че аз кожата съм лепкава като медуза. Пак ли идва мигът, в който ми става студено и се налага да спра. А е толкова хубаво... си мисля аз във взаимната ни единственост. Това ме навежда на следната мисъл...

Падам на колене, те леко посиняват... Иначе имат изискана линия, като на газела... Вече съм на земята и не ми отива да говоря така, но... Обелвам беззащитни пети към небето, което вече знаеш, е до болка банално черно... И в тази поза, безсмислено отпуснала ръце около тялото си... Тяло!? Примигвайки многозначно и определено умиляващо... Казвам... Унищожете всичко, което ми пречи... Исках да прошепна "Обичам те!"... Шегувам се... Казвам, че друг път ще си говорим за студа... Аз го харесвам. Даже много. Никой не може да ме разбере...

Но това е факт... Наказание дори! Ако има магистрати за една кожа. Това, което ме тласка към невинност, всъщност, е именно наличието на съд. Защото съм сигурна, че такъв има... Искам да кажа, че вярвам в съществуването на Страшния съд, вярвам в пурпурната тога на прокурора, вярвам също, че е отегчен до безумие... Не зная обаче дали когато хората се изправят пред него, ще имат право на адвокат... Не че много ме интересува, нали аз няма да бъда сред осъдените... Пък и ако някой ден отида в тази небесна зала, то вероятно ще бъда призована само като свидетел. Просто няма друг начин. Или пък като съучастник... Или не! Най–много би ми отивала ролята на подбудител. Ами да!

Знаеш, че аз съм причината за греховете. Ако ме нямаше, и те нямаше да съществуват. Тук искам нещо да уточня... Говоря за всички грехове. Дори за кражбата. Защото всичко под това небе, всичко – от първия ден на Сътворението, та досега, е направено заради едната пуста сетивност. А кое е най-сетивното след Бога?! Аз, разбира се.

Кожите сме дори по-нежни от Него, по-импулсивни, по-независими, по-чаровни, по-мислещи, по-красиви и всичко останало в степен превъзходна. И знаеш ли кое е прекрасното тук... Представи си как малките капки вода проправят път по загорялата ти кожа... И щом изненадано протегнеш ръка, пръстите ти се навлажняват и ласката се стопява... Помниш ли допира на сухата ти кожа до ромолящия студ на реката?! Спомняш ли си първоначалната изненада на устните, докоснали презрялата череша... Небцето изтръпва, а сладкият сок с алена ласка се спуска по брадичката... Ами първото охлузване, ужилването, убождането. Невъзможността да се изправиш след разкъсването. Дърпащата болка от озъбените краища на раната... Откритието, че докато заздревее, ще мине време... А ти все още не познаваш търпението... И не знаеш, че очакването - това са още рани, хиляди непознати и неочаквани болки и белези с остри краища, които не можеш да преброиш и от които срамно ще извръщаш поглед ...

Или пък усещането, че се мениш... И то все по-бързо, шеметно...

Ужасът, че цветът на младост изчезва. Че от теб се изпарява влагата, която изпъва чертите и се усуква около раковината на ушите. Изненадата, че дланите вече шумолят, щом се докосват... Ужасът от опънатата като пергамент кожа в утрините, когато не искаш да се будиш. Оглушителният писък на пожълтелите краища на клепачите, сивите бръчици около устните ...

Заради всичко това, което съм изпитвала, това, което ти описах, а и заради това, което ми предстои – зная, че съм единствена и най-важна след отделянето на светлината от мрака... Или почти!

 

* * *

Нали ти харесвам.. Мисълта, че мога да бъда изоставена, ме плаши. Затова и мразя жестоките хора. Пак ли заговорихме за тях. Никога не съм искала да бъда човек... Признавам си чистосърдечно... И, слава Богу, не съм.

Та какво биха били хората без кожи... Даже и ти нямаше да съществуваш... Представяш ли си да бъдеш загърнат само от кръв и лимфа... Звучи отвратително... И за да не загинеш, най-горният слой от теб би трябвало да е вечно съсирен. Тялото ти щеше да е рана, покрита от тънки или по-дебели кори в различни цветове до морави оттенъци... Нямаше да можеш да ходиш от болка, нямаше да усещаш нито вятъра, нито слънцето, нямаше дори да умееш да говориш... Нямаше и мисли да имаш, което би било чисто проклятие... Но най-важното е, че нямаше да можеш да ме чуеш... Което пък означава, че би трябвало веднага да се отдръпна. Да спра да разказвам и да те оставя...

Студено е, наистина. Затова и търся начин да се изплъзна... Затварям тази страница и се обръщам към съня с умоляващи нотки в гласа да идва. Звучи така – ела... И бързо се изпарявай, щом дойде утрото.

 

* * *

Знаеш ли, мисля си, че сънят е единственото нещо във Вселената, с което Бог не е допуснал грешка. Вероятно е бил разсеян тогава. Или пък му е било все едно. Всъщност никога не е ясно, кое от всичко под слънцето е дело точно на Бога. Възможно е сънищата да са дяволски. Или пък да са заговор между Адам и Ева. Последното, като че ли, звучи най-адекватно. След първоначалния шок от грехопадението, те просто са били омаломощени. И са заспали. И тъй като Богът не знае какво е грях, не е могъл да се намеси. Ядосвал се е, прехапвал е устни, обаче... Всъщност Той сам си е виновен. Никой не го е карал насила да сади забранените си овошки в Рая, нали?!... И затова хилядолетия по-късно, когато се е родил Синът Му Исус, на него изрично му е било забранено да спи. Представяш ли си заспалият Спасител в близост до Мария Магдалена, много преди разкаянието й... Ужас! Даже си мисля, че именно от страх Христос е произнесъл прокобната реплика: “Бдете!”

Ох, стига отклонения... Заспивам... Честно! А ти?! Но това не е скука, нали?! Или поне тая една такава скромна надежда ...

 

* * *

Случвало ли ти се е да се припознаеш?! На мен ми се случва доста често. Мисля си, например, за някого и той се появява. Не оставай с впечатление, че този някой въобще може да бъде описан. Ако е човек - не е нито синеок, нито черноок, нито пъстроок и както вече се досещаш последното нещо, което може да се каже за него е, че е кривоглед. Или сляп, а защо пък не едноок. Макар че ако е пират, пък бил той и с избодени очи - това може да се превърне дори в авантюра. Веднага си представям шхуна или пък лодка, полюшвана безсърдечно от сивозелените вълни. А пръските, които вятърът впива уж небрежно в ризата, режат бавно, докато се превърна в мозайка от сетивност.

Но аз наистина се припознавам.

Може би още в началото трябваше да уточня нещо. И то достойно съществено. Това е непростим пропуск - аз нямам пол. Дано това не те отблъсне... Смятам също, че сетивността е безполова, сама за себе си. Както и топлината, допирът, всяко необяснимо чувство.

Мога да ти обясня и по друг начин. Разпределям ролите. Ето, сега точно, разбърквам картите. В колодата има - едно асо, две валета, една девятка. Не се научих да играя бридж, затова тук липсват твоите тузове. Каквото и да значи това. Пъргави пръсти, нали?! Няма значение - аз играя честно. Освен, ако не предпочиташ покера?... Добре, малко по-късно. Този театър май стана с много роли. Нищо, ще го преживея. Лошото е, че ако аз изтегля валето, а ти девятката от същата боя, останалите са капо. Както и стана. Обърни картата, партньоре! Девятка е! Знаех си. Точно това имах предвид, щом си помисля за някого. Момент... Раздаването не е приключило. А ако аз взема другото вале? Обичам играта, вероятно ми личи. Така или иначе, ако сме четирима всеки взима по една карта.

Май се обърках. Преди секунда ми се прииска да обясня театрално какво съм. И докато бездарно се лутах между декорите, си забравих репликите. Не че съм репетирала цяла нощ. Спях... Но не сънувах нищо. Още по-малко е имало подобен сюжет. Едва ли съм предполагала, че ще ми се наложи да се правя на особена и да вадя - знаеш какво - от ръкава си. А секунда преди това, с крива усмивка да правя знак на бармана да ми налее от същото, за кой ли път. И докато той поднася питието, на пръв поглед незаинтригуван от играта, какъв само професионализъм, аз вадя туз-а и забравям за бърбъна.

За какво да разказвам сега - за припознаването или за пола. Само моля те, не прави аналогии!

Просто аз наистина съм различна от представите на хората, придобити преди тази биография. Чувала съм за подобни писания, чиито автори си измислят миналото. Разказват с безспорно даровито перо как детството им е преминало в лов на пеперуди и едва ли не, как не е трябвало да бъдат раждани. Или пък наистина не са родени, защото на видеофилма от дните преди Тяхното Рождество съществуват и велосипеда на три колела и играчките, дори мрежата за пеперудите - царици, а само авторът на биографията, просълзявам се, липсва. Не намираш ли, че това е пародия. Аз да! И знеш ли защо?!

Кой води тук?! Не, не се дърпай...!

Зъбите ми въобще не са пожълтели, нямам и златни сред тях, така че не отмествай поглед! Мисълта ми бе – аз водя. Или поне докато не стигнем до последния знак преди окончателната точка. Последната, исках да кажа. Ох, пак се отнесох.

Има ли въобще край и защо тази граматика е толкова безсилна... Бих искала да няма думи и ре-контра, когато картите не го позволяват. Ако си глобус, в момента разконцентровам механизма за въртене. И кой глупак беше казал "Спрете земята, искам да сляза". Допълвам, изпълнена с ярост - тук съм и въобще не ми пука дали има Вселена. Нито пък как точно са устроени законите й. Ето това е думата. Закон... Мразя, а не ми е в природата.

Стана ли ти студено?! На мен мъничко, ако и при теб е така.

 

* * *

Сега си мисля, че дори е нахално да се обръщам по някакъв начин към теб. Колкото и хора да криеш зад кожата си. Обаче така е по-лесно, а и вече създаде необходимата дистанция. Пак пропуснах нещо. Боже, мразя се.

Та аз искам вместо кожа да съм вестник. И всеки ден, всяко подарено утро, някой да бърза, за да ме купи. Какво греховно чувство. Монетите са цена срещу бездарие. Обичам аромата на "Събуждам се, защото има вчера и някой е бил там!" И е записал звука от падащите сгради по време на земетресението, видял е притиснатите от развалините телца на децата, чул е свистенето на водата, насочена срещу пламъците, и в центъра на този ад е оцелял. Та това е невъзможно.

Или пък се дължи на късмет. И трябва ли да се чувствам осенена свише и да благодаря на откривателя на печатната машина, че мога да прочета каква е предполагаемата истина. А и какво значи хроника на едно събитие. Самата очевидност на случилото се или настроението на този, който го е описал. Ден преди това жена му го е напуснала след дивен скандал. После той е изпил 12 малки джина в бара на съседната улица и е влачил крака към дома си, пеейки си под дъжда, примерно. Или пък - това все пак звучи елитарно. А ако е провинциалист - да се тълкува буквално. И идва от места, където единственото достойно занимание е да чакаш рейса, който веднъж седмично те отвежда в най-близкия град. И там имаш повод да покажеш новите си, но демодирани панталони. И после този същият попада на мястото, което може да се превърне в топ новина. Представяш ли си го вече?! Перчещ се като петел и щастлив, че е си е сменил яката на ризата. И как да му вярвам на такъв. По-скоро ще наклоня везните към факта - ами никога не е имало земетресение.

Но ако човек се подлъже по моите предпочитания - то тогава трябва да върнем смъртното наказание за 86% от журналистите и то защото те са жалки комплексари. И по дефиниция, и буквално, и метафорично. Даааа ... Това ми харесва! И просто се чудя защо науките за обществото наричат тази професия четвъртата власт. Ако предишните три са същите, благодаря! Просто ми писна, без да съм анархистка. Това да мисионерстваш за премахването на законите и богатите, примерно, е все едно от обетованата земя да върнем отново към Египет и там да е прекрасно! Едва ли! Налага се да те оставя за мъничко. Връщам се тук след малко.

 

* * *

Сега да не помислиш, че докато ме нямаше, лъсках шпага за дуел с медиите. Това би било абсолютно безсмислено. Та някой ще вземе хонорар от тази битка. А аз все още не съм станала самарянка, за да го допусна.

Да му се отдам, да го пожелая, да го почувствам, да го открадна като миг или пък направо да се предам. Да си забия с треперещи от нетърпение ръце копието в дясното ребро и с покъртителен глас да изкрещя към петъчното небе: “Как смееш да ме оставяш, бе?! Въобще не заслужаваш ореола си и кой наивник го окичи върху белите ти коси?” И тъй като в този момент събралото се дрипаво множество крещи в екстаз, защото най-много от всичко тълпата обича смъртта... Да издъхна.

Вече знаеш какво следва. Разочаровани от скоропостижния ми и не чак толкова страдалчески край, хората ще се разотидат. Някой ще изтича до храстите, за да ги полее с урина. Други ще гледат към небето, очаквайки някакви несъществуващи знаци от някакъв Бог. После ще мине известно време. Аз ще повися доволно дълго до идването на заблудения да ме смъкне от високото. Да ме загърне в някаква плащенища, която векове по-късно ще се превърне в реликва за вещоманите.

После, не си спомням как, ще се окажа под някакъв камък. И тъй като в такива истории не може да мине без влюбени жени и сапунени моменти... За мен ще реве само някаква проститутка, пардон, за нея има и друга дума – блудница. И след това би трябвало да възкръсна. Не е ясно защо обаче. За да кажа на Магдалена: “Прощавай, но пропуснах тази реч приживе - та ти си удивителна жена и страшно много ме привличаш.”

Или пък да се явя на неверника Тома и да му се перча - "Виж ми раните, братче, въобще не се съпротивлявах, защото трябваше да се покажа на една жена...” Блажени ония, които без да са чели тази история - ми повярват.

 

* * *

Их, ама това моето е злоба, нали?! А Богът всъщност не заслужава тези думи. Той обича песните за него да бъдат изповядвани от гърци, дори с риск след това същите тези изкусни майстори на псалмите да бъдат отлъчени от църквата. Не намираш ли, че това е лицемерие от страна на Бога?! Макар че аз не разбирам смисъла на много думи. И една от тях е именно тази. В списъка трябва да посоча също - куртоазия, божоле и как се описва онова нещо, когато се прави дарение. Сетих се - меценат. Звучи ми като авансцена.

Но пък дълбоко в душата си - в моя случай това сигурно е 11-тият слой на епидермиса - аз съм религиозна. Моля, горното изречение да бъде изрязано старателно и поставено в ковчега ми, за да го връча лично на Създателя. Все пак общуването очи в очи е за предпочитане. И въобще винаги съм подозирала ангелите в интригантство. На тяхно място и аз бих била същата, всъщност. Защо да деля рай с хора, които до вчера са имали черно под ноктите и дори са правили секс. Ужас! Никакъв рай за теб!

Усети ли какво се случи току-що. Сега ще си призная първо и после ще обясня. Признанието: Не го направих нарочно! Съдбата докосна челцето ми с нежни устни и нареди думата секс до думата рай. Явно въобще не съм смутителна, а до преди два-три часа можех да се закълна в обратното.

Вероятно остарявам. И защо едва сега. Можех да остарея преди първата любов, примерно. Но не ми се случи. Сега няма да ревна с бистри сълзи и да кърша безпомощно китки. Нищо подобно. Първата ми любов бе прекрасна, въпреки че беше млада. Друг път ще ти разкажа цялата история. Сега отивам да се покажа на Слънцето. Искам да го гледам с широко отворени очи, докато окончателно ослепея.

 

* * *

Но това не последва. Сега отново съм при теб. Прости ми, че правя толкова дълги паузи между разговорите ни. Между другото какво правиш през това време?

Хоп, връщам си думите назад. Ние не говорим.

Опасявам се, че отново може да ме разбереш неправилно. Никога не съм искала да звуча важно, нито ултимативно... Не държа да налагам малките си или големи истини. Не искам да те насилвам да схванеш емоциите ми, нито да ги преживяваш заедно с мен. Искам просто да ме разбереш. Или поне да направиш опит. Един, единствен... Затова си мисля, че това е изповед.

Нещо, което са правили неграмотните в църквата, далеч преди да бъдат измислени мастилниците и да бъде открито другото приложение на перата. Ама пък е красиво - нещата, с които в миналато е било писано, помагат на летежа. А самите птици винаги са ме дразнели, защото всеки следващ поет, всяко следващо поколение, ги възхвалява. А те носят болести.

Разтрепервам се от погнуса. Знаеш ли, колко ми е омръзнало да слушам за пернати, които политат - представяй си всичко това в кавички - небеса, които се разтварят, ламтежи, които не се осъществяват, очи, които винаги - досега изключения не съм срещала - са красиви, ръце, които винаги нежно - имам алергия към тази дума - те докосват. И след всичко изброено все още си способен да изпитваш дълбоки чувства?! Брррр...

Не могат ли нещата да бъдат малко по-директни?! Например още в началото на - напоследък ми се струва, че този вирус – любовта, се превръща в епидемия, да се уточняват някои неща. Ето така - прилагам следната ситуация. Единият от двамата винаги е садист. Не звучи чак толкова скандално, нали?! Добре. Нека изчакаме малко докато хахосаните стенографи на нашите срещи се отърсят от изненадата и си припомнят буквите. Удобно ли е сега да продължа?! Благодаря ... Ами садист е, естествено. Нима не ти се е случвало? И тук доброто и злото - що за късогледи категории, нямат нищо общо. Садизмът всъщност се състои в следното. На мен ми е идвало да убивам в такива моменти. Нека отново разбъркам представата ти за мен.

Стоя и чакам. Страшно ме боли... Зная обаче, че предстоящата среща ще е неповторима. Но то е, не защото човекът с любимата друга кожа е такъв, а защото аз съм в центъра на усещанията си. И в мое присъствие всичко се видоизменя, исках да кажа – превръща се в друго.

Току-що този цвят беше един, а сега е друг. Усети ли как плавно преля от бледорозово - най-нещастния сред цветовете - към синьо и веднага след това в лила. Само за секунда и после като вихър стана охра. Вече е резеда. Пропусна предишния момент.

Страх ли усещам?! Не? Нали... Беше коприна, сега пък стана джинс. После пух и като че ли вече се събличам.

Обичам понякога и това. И дрехите също. Те затова и са създадени. Заради погледите, които разкъсват копчетата на ризата... Или пък заради другите, които с трепет, или всъщност по-добре звучи - със страст - повдигат полата. Докато през това време обувките вече омаляват. Сякаш не са точният или предишният - спрямо момента - номер. После следва хаосът. Само плът. Страхотно! Не казвам "Нали", защото трябва да кажа "Всъщност".

Харесва ми, когато си мисля за такива неща. Защото така и би трябвало да бъде. И майната му на шаблона, защото това си е егати и шаблонът.

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух