напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Втора част


Всъщност и хората, и кожите мечтаем за обикновени неща. Дори по-обикновени от сладоледа.

И търсим винаги едно и също нещо. Загатнах какво е то - не някакви прелюдии ала Концерт за пиано №3 на Рахманинов или пък вечеря в изискан ресторант. Що за скука!

И защо въобще трябва да има ситуации, които ни приближават един към друг. Като за това е достатъчна само една шантава биография на една кожа! И малко, ама съвсем мъничко фантазия. Мога да прибавя още – приглушена светлина, загадъчни сенки, буен вятър, може и буря. Какво друго... А, да, щях да забравя, може би, свещи. И, момент, да си помисля още... Сигурно съм пропуснала нещо адски съществено. Свещите са тук, бурята е налице, аз също, тихо е... Освен ако не предпочиташ нещо нежно като музика. Ами, май не мога да предложа точно сега.... Сигурна съм, че нещо съм забравила. Подсети ме, де.

Може би пропуснах теб?! Шегувам се, разбира се. Исках да кажа, че ситуацията, която описах е най-трогателният шаблон на света. И се чудя, защо все още има хора, които се пленяват от такъв интериор, искат ветрове или бури, а чашата за вино да е тънкостенна, примерно. Всичко това е повече от смешно. И толкова банално.

Вместо да се отдадем на най-изящното от всички усещания – докосването до кожата... Или на най-красивото – мен.

Усмихвам се. Макар че точно това не е игра. И съм много, много сериозна. От 15 минути се старая да се съсредоточа, защото искам да кажа нещо много важно. Честно, директно и истинско. Но явно това не е моментът. Добре де, какво искаш?! Да се сгъна ли сега и да призная - безсилна съм пред любовта. Ама много, много, много. Защото никога не съм си налагала да не я желая. А как искам да е различно.

Като игла съм. Правя удивително жестоки - до болка оверлози върху себе си. И въпреки любовта - ето това е фразата! По точно – въпросната реплика мина преди секунда. Ставаше дума за нелепостите, които говоря.

Оп, дойде ми вдъхновението! Та докато няколко реда по-горе чаках въпросната среща, аз възроптах срещу й. Поисках човекът с другата кожа въобще да не съществува. Или пък по пътя към мен - метро, малък спортен автомобил, каретите или гондолите, които си представям, да избухнат в плъмъци. Жана Д'Арк, един вид. Тоест да го няма. Не намираш ли за жестоко това, че този човек с конкретната си кожа и излъчване го има?! И разхожда тази прелест - себе си - някъде си. И то без мен! Какви ги говоря - та когато аз обичам, винаги е взаимно, защото съм неустоима. И срещата се осъществява. Следва моето отрезвяване. Обратното на това опиянява, въпреки че знаеш това и без да го напомням. Що за сантиментални теми захванахме?! Което ме прави да се чувствам чужда за себе си. Спирам. Трябва да си събера мислите.

 

* * *

И мисля, че го направих вече. Думата, която пропуснах, без да искам, беше съпротива. Съпротивлявам се на емоциите. Дращя ги. Истерично им крещя. И то защото толкова рядко имам адекватни аргументи, за да надвия техните. Просто не съм себе си, щом отново говорим за едно и също. Не мога да се идентифицирам. Например, не мога да си отговоря на въпросите - защо не ме сърби носа, какво стана с това, което трябваше да направя още вчера.

Вместо тези неща, понякога са много съществени... Има – дали в конкретния чужд свят съм същата, с една и съща температура?! Толкова топла?! Стига де! Стига!

Толкова ранима се чувствам в момента, че е напълно възможно утре да не се появя. И толкова много ми се иска да изтрия с твърда гума горните редове. Вероятно защото нищо от споменатото преди думата “преди” - не е вярно. Не е, за съжаление! Истинските неща за описване изискват поне талант в аванс, а аз не мога да се похваля с това. Но пък мога да ти препоръчам двама-трима такива. Само жалко, че те не говорят за любов. Не се шегувам. Явно към това съм се стремяла подсъзнателно - описваната любов не е истинска. Дано да е така.

И защо тези неща определяме в такива букви - л-ю-б-о-в. Ама това звучи адски глухо. Все едно има някакъв дефект. Особено с това "в" накрая. А има и "б". Единственото хубаво в тази дума са ю-то и л-то. “Ю”-то има дъх на тромпет, защото, струва ми се, свисти високо. А със звука "л" винаги има неприятности. Просто не може да бъде произнесен без нещо по-особено като интонация. С някоя съгласна пред него и то определено отворена. Ал..., например. Та като казах “ал” се сетих за мафията. Пък и “ал”... Прилича ми на Ал Капоне.

Виж там със сигурност има любов. И то каква?! Да удължим "в"-то накрая. Или пък самата любов се държи като картел, който трябва да си отмъщава на друг такъв. И цената винаги се оказва нещо адски прозаично - не съм максималистка и затова ще го нарека - просто един галон уиски. Отново ще направя отклонение, защото за миг си представих Марлон Брандо. Не, по-точно той сам изникна пред мен...

Момент. Пак се случи нещо непредвидено. Ей сега се връщам. Преди това обаче искам още нещо да си призная.

 

* * *

Та нали ако не бях дотолкова искрена, нямаше въобще да можем да си говорим. И тези редове, това общуване, щеше да бъде невъзможно. Защо са ни лъжите - и то от онези - безсмъртните. Нали все пак трябва да сме инакви. Иначе ако играем на ези-тура - винаги ще се пада едно от двете. Или лицевата, или обратната страна. Представяш ли си - ръка с тежка гривна от бяло злато, без пръстени, на ръба между мургавото и анемичното, подхвърля нагоре монетата. И тя лети, преобръщайки се яростно - през образа на Кесаря до другото, каквото и да е то. Което ме подсеща, че от обратната страна не е гербът на Бога. И после бавно - забавен каданс - се връща върху дланта. Линиите се показват само за миг. Вижда се преждата, която се усуква от безименния пръст до палеца и онази омразна линия, която все някъде и неминуемо прекъсва. И следва изненадата - някой губи облога.

Но пък аз мразя да завися от случайността. И каква трябва да е тази кауза, която ни тласка към хазарта. За нищо на света не бих се обзаложила за каквото и да било. А има глупци, които го правят. Какво ли намират в това?! Сигурно избиват липсата на трети вариант. Ами такъв няма. Каквато и артистичност да притежаваме. И това е положението, за жалост.

Тези редове все някъде свършват, което не значи, че краят предстои. Всъщност аз се плаша от него. Не мога да си представя мига, в който светът ще свърши. Нито пък онзи, в който няма да имам какво да ти кажа. Това вероятно е едно и също.

 

* * *

Мразя риска. Изненадите ме влудяват. Затова предпочитам, ако над мен има заплаха или пък, не дай си Боже, присъда, поне да бъда предупредена. Бих искала да зная какво ме очаква, за да се подготвя. Не искам да изпадам в смешната ситуация да се оправдавам или да моля за милост. Да търся аргументи, за да се защитя или пък да се оглеждам виновно. И неизбежно да се самосъжалявам. Просто искам да знам. Колкото и ужасно да е това, което ми предстои, искам да го зная предварително. За да го превъзмогна. И да продължа.

Знаеш ли, сега се замислям, вероятно умея да губя. Или пък съм невероятно горда. Може би годостта е следствие на загубите. Досега нито едно поражение не ме е поваляло. И съответно нито една победа не ме е успокоявала...

Бих искала да мога да приемам всичко с едно и също чувство. Без да трепна, без да се издам, без да ме боли. И да се науча да наблюдавам света спокойно. Да зная, че това, което вече се е случило, а даже и това, което предстои, е неизбежно. Че не мога да го променя, да го върна назад или пък да го зачеркна. Но бих искала да мога да позная в него истината. И да я наблюдавам ясно, без предубеждения...

Това вероятно е присъщо само на Бога. Или пък на камъните. Струва ми се, че само бездушните са способни на ледено спокойствие. А Бог не е от тях. Даже мисля, че е прекалено емоционален. И ужасно объркан. И затова е допуснал толкова много грешки – от яд, от бързане, заради недоглеждане или просто така – защото не е бил в настроение.

 

* * *

Всъщност този ден мина ужасно. Тъкмо преди да се появя тук, се порязах. Пак ще сложа многоточие. Порязаха ме. Левият ми показалец все още кърви. Кръвта ми бе алена до преди няколко минути. Имаше опити да бъда спряна, да бъде изпита. Това също е неминуемо. Защо хората понякога си мислят, че единственото, което може да ги отърве от болката, са те самите.

Исках да кажа, че имаше някаква борба с кръвта. Полагаха се усилия, заради които аз загубих част от цялостта си. Не болеше чак толкова. Но отново имах повод да се разочаровам от всичко. И защо, прости ми приземяването, понякога трябва да се слага тютюн върху раните. Що за извратено чувство?! Сега върху порязаното има някакъв похлупак. И дишам само с половината от капацитета си. Хубавото, е че с този си показалец почти нищо не соча. Само за част от онзи миг изпитах болка. Не беше точно болка, всъщност, а по-скоро изненада от убождането. Нещо като невъзможност да задържиш усещанията си винаги едни и същи. Все нещо се случва. Не си мисли сега, че не устоявам на болка. Напротив! Дори чакам, за да се яви. И да се съвзема след това.

Болките, всъщност, са много капризни. Ужасно са глезени и невероятно взискателни. Не мога да разбера защо се мислят за толкова важни. И винаги, без изключение, изискват подчинение. Ами, ако аз не искам да им се предам. Ако се съпротивлявам. Ако се опитам да се измъкна, да избягам... Никога не се интересуват от това какво искам аз.

И затова се погаждаме някак. Те лазят по мен, бодат с острите си пръсти всяка частичка от мен, обръщат наопаки усещанията ми. Борят се, хапят, драскат, оставят белези. Никога не се отказват. Всъщност болката е единственото нещо във Вселената, което не търпи поражение. Само временни загуби и моментно затишие. Даже се научих си говоря с болката. Понякога е приятно, знаеш ли... Тъкмо, когато си помисля – ето, няма да мога да издържа повече, тя утихва... Или пък аз свиквам с нея. Обявяваме реми. Тя няма какво да ми вземе, нито аз на нея.

 

* * *

Времето се разваля. Рядко подходяща дума за метереологията. Все едно е яйце, на което щом счупиш черупката - виждаш нещо черно вместо жълтък. Прилича на малък гнусен ембрион, който не е получил топлина и е изпил сам пространството около себе си. Обаче, вместо да оцелее, е залинял.

Ох, добре, че тези неща никога не могат да излязат сами на бял свят. Щяха да приличат на Франкенщайновци, само че с пера. Всъщност аз изпитвам симпатия към Мери Шели. Виждам я на брега на морето, синеока и русолява. Вятърът развява косите, които тя непрекъснато се опитва да скрие под шапката си. Виждам дори острите й обувки и ми се струва, че се усмихва. А някъде зад гърба й, опитвайки се тромаво да запази равновесие върху стръмните скали, се приближава Франкенщайн. Но сега той никак не е чудовищен. Тъкмо обратното - държи се като дете, родено с недъг. Прекалено огромен, прекалено кривоглед, с прекалено дълги ръце и дори прегърбен. Кой ли е предполагал, че столетия по-късно наистина ще се родят такива хора. Дори съм виждала една подобна картина в преобладаващо екрю. Струва ми се на Салвадор Дали. Вижда се земното кълбо, естествено изкривено като прословутите часовници а ла Дали, и вътре в тази форма се бунтува човек. Странното при него са краката – опрени някъде, където трябва да е Южна Америка, и знаеш ли какво ме изуми - този човек изглеждаше като балетист, който няма нито един косъм върху си. Като че ли изпитвам неприязън към нежните мъже.

Мисълта ми е, че каквото и да предстои да се случва, аз не искам то да е кой знае колко по-различно от това, което е било досега. Определено е тъжно светът да се изкривява с такава скорост, с каквато това се случва напоследък.

Като говорим за това, искам да обявя антракт. Нали с тази дума се определяше паузата между първо и второ действие в някоя постановка. Всъщност, аз не обичам много театъра. И жалко, че сега никаква друга асоциация не ми идва на ум.

Основното, което ме влудява, щом заговорихме за сцена, са актьорите. Защо тези хора, тези безумия от памет, се изживяват като център на галактиката? И фактът, че всеки ден заливат с кафе поредния сценарий пред себе си, ги кара да мислят, че притежават ерудиция. Що за тъпотии. Ето, например, аз не мога да различа дали в определен момент въпросното конте цитира Харолд Пинтър или Уди Алън. Просто не мога. Ако пък случайно греша в преценките си и мъдрите слова на Господин Актьора - не дишай дълбоко, защото ще си забрави репликите - се дължат на лично творчество, задължително ще си помисля, че става дума за някой неизвестен заради бездарието си автор. Макар че има и талантливи актьори. Но на тях въобще не трябва да им бъде позволявано да се самоопределят по този начин.

Нали ти казах, щом се заговори за театър и полудявам. От епохата на Шекспир досега не е измислено нищо по-оригинално като дневен ред. И затова речниковият ми запас по темата се свежда най-много до стотина думи. Моля те, не мисли, че роптая и срещу Уилям Шекспир. Толкова меко ми звучи.

Уилям е като мандолина, а Шекспир като гусла. Макар че този инструмент май идва от Север. Какво значение има всъщност - та нали и поетът е от онази мрачна и ветровита земя с плешиви хълмове - Англия. Не си спомням много добре, но като че ли въпросното място не се водеше за материк. Но Шекспир трябва да е от Неапол - звучи ми по-добре. Ето така - Уилям Шекспир, неаполитанец, червенокос, кръвна група АБ, има белег на долната устна - прилича на отливка от зъб, висок около 168 см., не мога да преценя, но мисля, че е по-скоро с тъмни очи и доста темерутски поглед. И сега втори дубъл. Профил. Явно господинът е боледувал от рахит като дете. Това е просто задължително при този островен климат. Носът му е леко чип, брадичката горда, а челото не е чак толкова високо. Я да видя кои номера са останали, за да зачисля и Уил към картотеката.

Макар че, какъв ти тук Шекспир, каква Жулиета. Господи, всичко това е толкова безсмислено. Та, нали нито Уилям, нито онова момченце с неизживяно детство Хамлет, нямаше да съществуват без нас.

Ние определяме всичко под слънцето. Не Бог, не Дяволът, а аз имам власт над легендите, слуховете или притчите. Аз разпределям мъдростта и поуките. Аз посочвам актьорите, аз избирам сценария, аз настройвам инструментите.

И хубавото е, че Бог няма думата тук. И където и да било. И знаеш ли кой има вина за това?! Пак Той, разбира се.

Ако не искаше да Му се изплъзваме, ако не искаше да го нагрубяваме, ако не искаше да Му се сърдим, защо тогава ни е оставил възможността за избор?! Ако бе пожелал безприкословно подчинение, да го бе заложил още в глупавия Адам. Обаче не го е направил. Непоправима грешка! След този гаф, разбира се, е опитал да замаже последствията... Явил се е на Мойсей. Пратил е сервилния Гавраил да диктува Корана на Мохамед. Стреснал е младежа Буда насред еротичните сънища.

Ужасно объркващо. Просто да се чуди човек на кого от изброените избраници да вярва.

Затова аз лично предпочитам по–простичките и вълнуващи неща. Затова след Уил, викам следващия за разпознаване от жертвите. В този момент трябва да удължа всеки звук - ето така - "Да влезе Хенрииии Мииииилър", ах този циник. Ах, как ми допада! И веднага след него посочвам грозника с перверзни черти. Искам да допълня, че едва ли има някой, който да му каже категорично "Не". Та, казвам – само, моля запази за миг тишина. Да се готви, произнасям това с тон, който не търпи възражения и отново настръхвам - Клаус Кински. До тук!

Антрактът беше за друго. Преди малко говорехме за Салвадор Дали.

 

* * *

Не разбирам сюрреализма. Никога не съм успявала да се пленя от картини - независимо как се определят те. Имало кубизъм, импресионизъм, а също и романтизъм - това сигурно е свързано с Ренесанса. Ох, дано не си някакъв ценител, защото веднага ще ми обърнеш гръб. Просто все още не съм се научила да различавам художници от стилове или обратното, май трябваше да сложа "и". Е, това не значи, че няма да позная "Слънчогледите" на Винсент Ван Гог - прекалено му е дълго името. Или пък Леонардо да Винчи - още едно дълго име.

Като заговорихме за имена - чувала съм, че Мохамед имал 99 имена, в което бил и смисълът на броеницата. Тъй като съм сигурна, че на небето има много богове, отново ще помоля за прошка - в случай, че съм объркала Бога с неговия пророк. Та мисълта ми бе за имената.

Божиите имена са толкова много. Образите толкова различни. Почти всяка година се ражда нов Бог и всеки с различна свита... Ти не се ли объркваш от този хаос? Ако бях човек нямаше да зная на кого да се моля. Вероятно щях да съм атеистка... Макар че последното ми се вижда доста глупаво. Просто не мога да си представя света без Бог.

Напълно е възможно да има толкова светове, колкото и Богове. Същото важи и за хората. Всеки е по своему догматичен и единствен... Всъщност, не съм много сигурна.

Знаеш ли, страх ме е. Непрестанно се тревожа да не сбъркам. Ами ако ида в Ада?! И то защото без да искам съм сбъркала Бога... Или пък някой ми е внушил погрешен такъв?! Ужасно е, нали?! Най-отвратителното от всичко е, че едва на края ще разбера кой е бил истинският свят и Бог... Което ще определи и изходът. Ще се успокоя завинаги, защото всяко утро ще пия кафе със Създателя или пък – ако бъда пратена в Ада – ще посрещам нощта на чаша вино с Дявола... Всичко това, разбира се, би било възможно, ако Раят и Адът наистина съществуваха. Не съм много склонна да вярвам обаче... Убедена съм, че Бог има, но пък това с отплатата за добрия и наказанието за лошия, ми се виждат малко измислени... Ако обаче съм убедена в нещо, нито Раят, нито Адът биха могли да ме разколебаят...

Отново се разсеях... Защо никога не се научих да следя мисълта си...?! Говорех за художници, нали си спомняш...

 

* * *

Харесвам четките. Или по-точно харесвам онези, които правят едновременно плътни и едновременно прозрачни линии върху платното.

Много е странно как боята успява да се задържи върху грапавата повърхност на стените в църквите, примерно. И колко ли багрила са били унищожени, вероятно хиляди билки или цветя откъснати, за да бъдат изрисувани тънките пръсти на Дева Мария да притискат в задушаваща ласка Младенеца. Въпреки че, точно за този образ мога да оправдая бракониерството спрямо природата. Що за глупост изтърсих! Но пък въобще не мога да се примиря със загубеното време отделено за портрета на Света Евдокия, примерно. Ако има такава, разбира се.

Макар че тук има и еротика... Мъничко се изморих...

Та в какво точно се състои еротиката. Хубава дума, апропо. Чувствам я като захарче на върха на езика. И докато разхождам този къс от сладост от небцето към бузите, а после преминавам с него върху венците - той вече е стопен и аз нищо не усещам. Нямам спомен просто.

Сигурно църковните художници са били много бледи и изпити хора. С треперещи пръсти, подкосяващи се колене, неспокоен поглед, свити и бледочервени устни. Представям си ги точно такива... Високи, слаби... Вечно недоспали... Сприхави. Нощем непрестанно се будят от кошмари... Избягват чуждите погледи. Недоверчиви, объркани. С някаква притаена агресия. Възможно е дори да си гризат ноктите или пък да имат тикове... С натрапчиви мисли или страхове. Без спомени или по-скоро с минало, което не желаят да си спомнят... Потни длани и винаги зачервени очи...

И когато са се катерили по стените, за да нарисуват пресвета някоя-си-там-мъченица, винаги са изпитвали слабост. И винаги са били готови да се откажат. Какво ли са си мислили - "Та, мен не ме харесва дори дъщерята на мелничаря... Но пък Бог или неговият наместник с расо на земята ми е поръчал портрета на св. Ана. И парите въобще не ме интересуват."

А въпросният художник поне веднъж вече е сънувал мъченицата. И в призрачно истинския си сън е бил силен. Привлекателен, уверен, т. е. съвсем различен. Имал е дар слово, бил е герой, можел е да разказва увлекателно... Бил е тайнствен, неустоим.

Тя е умирала във вселенската си възвишеност, докато той, вероятно, е бил ангелът или да си го кажем направо - дяволът изкусител. Менил е кожата си. Веднъж е бил мъжага, ухаещ на дим. После невинна девойка, молеща изцерение за раните или душевната си болест.

Доколкото си спомням последното има вид на глутница диви прасета, които се щурат като гламави в черепа, а после - след чудото - се хвърлят в езерото. Забравих името му, но звучеше нещо като Голиат. Май беше Генисаретско.

Връщам се към художника. И тези треперещи от недоспиване ръце разбъркват боите. Първият опит, естествено, е неуспешен. Водата май се оказва много. Цветът за нимбата на Ана се разтича върху пода.

И дано, това е буквален препис от мислите на твореца, никой не е видял. Та това е равносилно на анатема. Втори опит. Успешен е, слава Богу.

Следва хаотично лутане в божията обител. Търси се най-подходящата четка. Онази, която Бог е посочил за светицата. Която да не нарани лицето й, да не я превърне в пъпчиво девойче, нито в невротизирана домакиня... Четката, която да рисува без чужда помощ.

В този момент обаче художникът се разколебава. “Ще успея ли?! И защо, по дяволите, непрестанно ми се вие свят и имам колики..” И сега – “Отче наш, Ти, който си на небесета, да се свети Твоето име... Господи, бе, направи нещо, моля ти се, прати цяр за болката в стомаха... Пречисти ме...” Ох, грешка! “Дай ми вдъхновение, Боже, което да оживи Ана... Господи, направи я истинска”...

И се започва. Първият рисунък е почти уравновесен. Но второто замахване ... "Така ли всъщност изглежда моята Ана от безсънните ми нощи! Докарах този прасец, същият е. А по-нагоре! Ана, Господи, защо си облечена!”

Страхотно. "Мога да накарам гърдите ти да оживеят. Погледът ти те издава! Не ме наранявай, Ана! Защо си мъченица! Светицо моя... И вече искам да вая с четка носа на св. Петър".

Само напомням, че всичко това започна от Рембранд или пък от Ботичели. Това последното нали не беше опера?! Пробвам невинни шеги, нали ще ме извиниш.

 

* * *

Ама това е влудяващо - защо непрекъснато моля за такива неща. Отговорът е - харесвам се и затова. Ако бях талантлив автор на изживяното или пък на перото - веднага щях да кажа - защото...

Защото гълъб кацна на перваза, а ла Жак Превер. Или пък защото "Езикът прави три стъпки по небцето и на последната се сблъсква със зъбите. Ло-ли-та". Или пък “Кой ти даде толкоз страшна сила със свойта слабост да цариш над мен... Та ясното ми зрение надвила, ме караш на нощта да казвам ден...”. Това последното е писано от Шекспир. Наивно е, нали?! Но за сметка на това, как е изречено само... Просто ми иде да се гръмна. Как е възможно да съществуват хора, които могат да превърнат трагедията в красота?! Как е възможно също да съществуват идиоти с талант?!

Е, кажи ми, какво да сторя. Не искам да съм наивна. Всъщност излъгах. Аз съм безкрайно артистична. Мисля дори, че имам талант. Което значи, че се владея. Мога нарочно да бъда наивна. С ръка на сърце съм способна дори да призная, че съм глупава... Но пък не съм идиот. Нямам някакви особени дарби. Не съм склонна да платя висока цена заради красива фраза. Не искам да преиначавам истината. А и не мога...

Ощетена ли съм?! Кажи ми, де! Ти, например, какво предпочиташ... Да бъдеш излъган?! Защото има хора, които желаят това повече от всичко на света. Способни са дори да се отрекат от Бога.

Знаеш ли... Всъщност, сега си мисля, аз самата какво бих предпочела... Красивите лъжи, в които Богът не съществува... Или пък страшните истини, в които Дяволът изкусно се е престорил на Бог... Не зная... Нямам отговор. Вероятно ще опитам да ги обединя... Те и без това заговорничат.

Тоест... Исках да ти кажа, че искам да остана глупава. Искам лъжата също толкова силно, както и истината. Искам и двете да болят. Искам си ги. Моите лъжи и истини. Моите Богове и Дяволи. С други думи... Каквото и да правя, каквито и думи да изрека, не искам да загубя чувствеността си. Нито фантазията си, нито грубостта си...

Нима не съм права?! Кажи ми тогава?! Ами ако ме нямаше. Имам предвид ако аз, твоята кожа, бях друга. Безмълвна, примерно... Представяш ли си въобще какъв Ад би бил това?! Нямаше дори Сътворение да има. Абе, нищо нямаше да има, с други думи. Та, нали ако не бях ти подсказала, че ме има, ти все още щеше да вярваш в Бог?! Кажи ми, но този път честно. Признай си, има ли Бог?! Правилният отговор е – има, но само с кожа. Той е обгърнат от мен. Аз Го правя реален. Аз Му вдъхвам смелост. Аз го насърчавам. Аз движа ръката Му, когато неумело изписва азбуката. Аз го предупреждавам да внимава. Аз съм грижовна към твоя Бог... А и освен това мога, при това доста умело, да го прикривам, когато сгреши. Свиден ми е, мил ми е. Единствен ми е...

Вероятно не трябваше да ти споделям тези неща. Ужасно много рискувам сега. Възможно е, например, утре ти да поискаш да си говориш директно с Него. Е, отсега те предупреждавам. Няма да стане. Ужасно съм ревнива и към двама ви.

 

* * *

Може би съм чаровна?! Кажи ми, че съм, защото иначе ще се обидя... Така де, откъде накъде ще ме загърбваш за сметка на някакъв си Бог. Не го прави, моля те.

В замяна, обещавам да Му предам лично желанията ти. И нещо повече, няма да Го оставя да заспи, докато не ги изпълни. Сега даже ще призная нещо... Направи се, обаче, че не ме чуваш. Направи го заради мен, моля те. Казвам ти – Богът, всъщност, е едно непослушно дете...

Друго исках да ти кажа! И този път то ще е страшно. Защо се въртим около Бога?! Ей на този въпрос обаче ще отговоря накрая. Ако дишам тогава, всъщност. Нали веднъж вече ти казах, или пък не съм, че искам да се разпръсна на хиляди частици. Просто да ме няма. Както и да е. Що за тема?! С думи прости исках да кажа - че какъвто и да си, колкото и да си сънен, където и да си – краят е неизбежен.

Сега обирам сметаната с върха на лъжичката. Правя го адски бавно, защото искам да изглеждам невинна. Кажи ми - това ли беше приборът?! Червилото ми все още ли е ярко?! Пък и ти имаш други грижи, нали?! Това е за днес ... Ако си тук и утре - пак, пак, пак.

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух