напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Трета част


Отново съм пред теб. Облакътила съм бюрото, гледам те спокойно, кръстосала съм крака. И цялата съм зрение. Искам да те усетя. Да позная по лицето ти, какво се е случило. Вълнува ли те нещо?! Помня, че обичаше капучино. Искаш ли да налея малко от моето. Аз всъщност не обичам много мляко. Мазно е.

Докато те нямаше си мислех как да ти поднеса тази книга. Винаги са ми изглеждали изкривени и не на място надписите на страницата веднага след корицата. Чета, примерно, следното: "На Джон, заради незабравимото ни приятелство". Това ми напомня за онзи шишко Хичкок по време на церемонията по връчването на поредната награда. И в залата, натъпкана с рокли с голи гърбове, смокинги, лъскави папионки, бомбета, лачени обувки, скъпи бижута, тежки миризми на неизвестни парфюми, рубинени колиета, прокънтява следното:

"Искам да благодаря на майка ми, задето направи възможна появата ми този свят. На баща ми, защото бе толкова мъдър и преди 47 години ми удари шамар. На Пиер, когото познавам от дете, но той нито веднъж не ми показа прекрасната си съпруга. И сега използвам случая да й поднеса извиненията си. Искам също да се обърна и към моя монтажист - нито веднъж не ме обузда. Разбира се, на готвача си - или него трябваше да сложа на първо място. И така, дами и господа - всички изброени до тук от мен всъщност са един и същи човек".

Е, не бих ти казала подобни думи. Защо да се принизявам и да цитирам нечия чужда реч, та дори и украсена. Пък и ти никога не си един и същи човек. И просто не можеш да ме убедиш в обратното. Та, нали следих реакциите ти ... Виждах как ноздрите ти едва забележимо се разширяват, когато си поемаше въздух, усещах после как стискаш зъби от гняв. А пък знам и как се отпускаш - как не искаш да ме пуснеш, как се молиш да продължим разговора. Но последното правиш с второто си съзнание, с онова, което блъска вратата зад себе си, за да влезе през прозореца. Или пък с третото, което налива вино в чашата, а после озадачено ме поглежда, но не смее да ме попита чия е четвъртата угарка в пепелника. А после, щом ме изоставиш - се чувствам предадена.

Затова реших. Тази книга ще получиш без послание. По-скоро без стандартните и завъртяни опити на авторите да напомнят за себе си. Ще купя пощенски плик. Ще е кафяв. Искам да навява за нещо антично. Да прилича на хербарий - грозна дума, но точно това ми се иска.

После ще направя невъзможното, но ще намеря пишеща машина от 1939 г. - старините имат особен почерк, дори нищо да не казват. Ще взема лист - леко пожълтял. Виждам даже как продавачът го вади от сандъка от орехово дърво. После, докато издухва прахта, стъклата на очилата му побеляват сякаш вали сняг. Ще извадя от джоба си сребърната монета... Пазя я отдавна. После ще отида някъде. Но това място няма да е парк, нито училищен двор. Искам да кажа, че не желая дори да се сещам за местата, които ми напомнят за теб.

Най-вероятно ще застана на някой ъгъл и на пръв поглед ще приличам на писар, който си вади хляба, пишейки жалейки или пък молби до съда. "Уважаеми дами и господа съдебни заседатели, вече няколко лета се боря с коварството на банкерите. Наследството, което ми се полага по право, всъщност се оказа отдавна ипотекирано ..." И т. н., и т. н.

Или пък: "Днес се навършват 40 дни, 3 или 9 месеца от непрежалимата загуба на нашата..." и следва скъпото име на вечнооплакваната и изброяването на вечноскърбящите. Ей сега ще продължа. Все пак, та това е скръб. И какво би трябвало да следва. Ах, да, страданието. С главто ТО, накрая. Или скърбя - но с гордо Аз и то в началото. Нелепо е, нали?! Та нали сме живи - ето това е събитието. И спрямо него, за какво говорим.

Спирам, за да преглътна мъката по собствените си загуби. И наистина сега изпитвам жал... Разтърсващо е дори.

Нека не говорим повече за това как ще изглеждам. Или поне докато не се приближа до теб. Докато не протегна ръка, докато не се смиля над твоята деликакатност... Или пък не трябва да правя и това... А и наистина не зная как възприемаш нашата близост...

Признавам си - страх ме е и затова само фантазирам.

А ето и думите. Защо не купих 12 листа?! Нищо, посланието ще е общо. Пък и нямах чак толкова много сребърници. И така: На Симон, който се нарича Петър, и брат му Андрей. На Яков Зеведеев и Йоан - брат му. На Филип и Вартоломей, тези май не са братя. На Тома и Матей, който е бирник. На Яков Алфеев и Тадей, що за странно звучене. И накрая - на Иуда Искариотски.

Всъщност, знаеш ли как си ги представям. Вероятно апостолите са били доста височки. С дълги чорлави коси, спластени бради, обрасли с косми уши, гуреливи очи. Неугледни, нечистоплътни, доста разсеяни. Дали са харесвали алкохола или пък жените... Може и мъжете. Нещо средно между трите. Може всичко, всъщност.

Нощем, докато Иисус се е молил, сигурно са пресушавали мехове с вино, хапвали са си пребогато, веселили са се... Или пък са си разказвали вицове. Дали са Го иронизирали?! Петър вероятно е бил шегаджия и е миришел на риба. Много мразя това ухание. Каква хубава дума за подобна воня.

Гледката си е заслужавала, определено. Пасмина от най-различни неудачници. Кой ли е бил душата на компанията, докато Христос е отсъствал. Вероятно Иуда. Няма начин. Или пък рибарите... Сигурно с голям плам са разказвали за улова, преувеличавали са, препирали са се...

Но всички апостоли, без изключение, са били мързеливци. Всъщност, мисля си, че това е нормално. Едва ли биха тръгнали след Христос, ако ги е бивало за нещо друго. Ето, например, Матей. Та кой нормален данъчен инспектор ще кандидатства за титлата светец освен ако не се е справял с работата?! Или пък земеделецът Тадей. Ами ако получаваше добра реколта, едва ли би се съгласил да следва по петите един беден син на дърводелец.

А и друго се питам. На какъв принцип Бог посочва своите хора. Мойсей е заеквал и е бил страхливец, Мохамед е бил награмотен бедняк, когото всички са смятали за луд. Ной пък е бил ужасно педантичен и надут.

По-късно и на същия принцип, и Христос е посочил за свои сподвижници комплексирани особняци. Защо сред апостолите има четирима рибари? Може би Синът на Девата е обичал много риба. Или раци. Като малък е мечтаел да има кораб? Или пък е бленувал да емигрира?! Напълно е възможно. Едва ли със занаята на Йосиф би могъл да се изхранва...

Да! Убедена съм, че 12-те ученици са били лентяи. Та през целия преход по петите на Христос те са получавали всичко даром. Даром хляб, даром вода, даром подслон. И срещу това е трябвало просто да слушат своя водач. Пък и така прехраната във всички случаи им е излизала по-евтино... Сега като се замисля - апостолите определено са имали пазарен нюх. Отчаяните са имали нужда от учител и са го намерили в Христос. Той пък е имал нужда от свита и посочва 12-те. Те пък се възползват от всички произтичащи от това привилегии. Следват го неотлъчно, вслушват се в него, опитват се да запомнят всяка негова дума, всеки жест, всеки поглед...

Слухтяли са, насядали върху пясъка край Спасителя, напрягали са се, придавайки си сериозен вид, опитвали са се да не обръщат внимание на мръсните си крака, на миризливите си ризи, на косматите си вратове - и са повтаряли на ум, мърдайки устни между мазни мустаци и бради.

И знаеш ли какво са повтаряли?!

Наблизо каца врабче или някое друго пернато. Синът на Девата няма въображение и набляга върху това. Притчата се получава. После следва втора такава. Минават покрай къщи и Иисус заговаря за строителите. Върху каква земя трябва да издигаме домовете си, от какви дъски да сковем вратата, какви камъни да донесем за огнището и каквото друго е необходимо. И зад тези думи трябва да се търси смисъла на духовното. Ужас!

Значи въднъж душата е врана, примерно. Втори път е зидар или пък водопроводчик, ако трябва да пренесем всичко това в началото на това столетие. От това може да стане дори интересна история.

Ето такава - момент да си избера някоя притча ...

Правя пауза.

 

* * *

Ама много съм глупава понякога. Какви случки, какви притчи! Ами аз не им вярвам на тези, дето са писали Евангелията.

За тях дори не ми се говори... Ох, защо се сетих... Тези хроникьори на житието на Иисус, писна ми да Го споменавам, просто не са подходящите хора. Та те толкова очевидно преувеличават сякаш поколенията след тях задължително ще се родят интелектуално ощетени. Толкова е унизително да ме взимат за пълен идиот и да ми обясняват великото чудо, че Синът Човешки – този синоним споменавам за първи път – ходи по повърхността на езерото и то – тук следва някакъв театрален жест на изненада – без да потъва!

Ето, сега питам: "И какво от това!?". С това тъй наречено чудо не ставам нито по-привлекателна, нито по-желана - тези неща май описват едно и също, не се превръщам автоматично в неземна красавица или пък в грозна умница. Още пък по-малко нещо край мен се променя, когато разбера, че имало и такива чудеса освен другите седем. Просто това чудо никаква работа не ми върши.

Чудо мога да нарека, например, брезата пред прозореца. И да й казвам всяка вечер "Лека нощ, Чудо" или пък когато се будя от кошмари "Чудо, ама кога най-сетне ще се успокоя?" Или пък - "Чудо, мое чудо, мое бяло чудо, ако знаеш какво ми се случи днес? Ако ти кажа, направо ще ти побелеят корените!? Е, хайде сега умирай от яд, че имам тайни!?".

Всъщност съвсем друго целях. Значи, докато зад Спасителя са се влачили всякакви хроми, слепи и глухи. И други, почти умирайки от неизвестни болести, от анемии, множествени склерози, рак, а защо не и сифилистици, прокажени и дори, може би, вампири. И той вместо само с едно движение на палеца на десния си крак да ги изцери, е тътрил нозе по водата и то едва до глезените. Покъртително! Пътешественик се нарича това. Откривател по дух.

Ами, да! Мисля, че такова поведение е повече от обидно.

И тези нещастни хорица е трябвало да повярват след това? Та само това събитие е достатъчно, за да отговори на въпроса - защо евреите въобще не са се впечатлили от този Спасител. Просто и преди Него, и след Него, и во веки веков, както казват православните свещеници, ще има болка. И докато я има - и чудеса няма.

Въобще не правя опити да приключа темата. Но пък сега, дори и да искам, не мога да говоря за вярата. Каква вяра? Та това е била просто една разходка по някакво езеро и то очевидно само с туристическа цел. Сега се сетих - един алпинист веднъж казал:

"Катереното е най-дългото и трудно изкачване на онова място, на което нямаш работа". Е, и ние, струва ми се, нямаме нужда от излети. Или поне не от такива.

Или пък, ако някога въобще почувстваме нужда от подобен импулс, то тогава... Тогава това би бил последният вариант с привлекателна снимка на корицата. Казвам последен, защото в него липсва всякаква екзотичност.

 

* * *

Не зная. Вярата е нещо невероятно ранимо. Затова и си мисля, че към нея трябва да се подхожда деликатно, да й се говори тихо, да бъде ухажвана, приласкавана... А защо не и подкупвана.

Но от хилядите чудеса на Иисус, тя едва ли се е впечатлила особено... Пък и има хора, които вярват и то без да знаят подробности от житието Му. Всъщност, знам ли, възможно е да греша. Никак не съм застрахована срещу глупост, преувеличения или лъжи. Но пък за сметка на това, за огромна моя радост, поне не робувам на правила или закони. Пък и никъде в светите книги не пише, че десетте божи заповеди важат за мен. Ха! Какъв пропуск...

Кажи ми, защо трябваше да изпиша толкова много редове?! Всичко това можеше да се избегне само с една дума. Можех спокойно да ти кажа. Или не чак толкова спокойно, всъщност... Та, можех да ти кажа, че имам фантазия. Така поне щях да оставя неопетнени образите на апостолите.

Само, моля те, не ме мисли за позьорка. На моменти, вероятно, звуча доста помпозно и някак насила натруфено. Не го правя нарочно. Не се опитвам да се надскоча. Но мен наистина ме дразнят някои светци.

И мисля, че имам всички основания да се сърдя на авторите на евангелията. Защо е било необходимо учениците на Христос да бъдат описвани толкова мистериозни, толкова странни, толкова аскетични и толкова просветлени.

И нямаше ли да е по-практично за религиите, ако първите им мъже, бяха някак по-земни. По-приветливи и въобще малко по-различни. Сякаш във вените им наистина тече кръв, сякаш сърцето им наистина е туптяло, сякаш наистина са се изпотявали... Та те са били просто едни най-обикновени хора. Същите като теб. Имали са кожи, изпитвали са глад и жажда. Имали са ужасни тайни. Когато са били деца сигурно са замервали птиците с камъни, може и да са убивали котки. Лъгали са. Та кой не е лъгал. Кой не е крал, кой не е споменавал напразно името Господне. Е, няма такива... Няма, няма, и няма...

Ох, стига... Погледни колко съм агресивна. Защо, имаш ли отговор, защо съм постоянно недоволна. На мен лично апостолите не ми пречат особено. Като че ли нямам врагове. Има ли въобще смисъл да се дразня за неща, които не мога да променя. Зная! Сигурно ще ми кажеш, че няма... Вероятно не трябва да нервнича толкова. И да се науча на смирение, да съм по-спокойна...

Иначе рискувам да бъда сравнена с Игал Амир, например. Той уби израелския премиер Ицхак Рабин, нали си спомняш... Възможно е също да ме помислиш за по-грешна от Али Агджа... Сетих се нещо. Правило ли ти е впечатление, че и двамата са много привлекателни. Игал е тъмен, с налуден поглед и смел. Агджа пък мъничко прилича на свещеник. Не ти ли се струва, че около тях витае някаква загадка. И това подсъзнателно те кара да им симпатизираш. И въобще, мисля си – добре, че има грешници на този свят. Без тях щеше да е толкова скучно.

 

* * *

Макар че аз мразя насилието... Ненавиждам убийците, измамниците, предателите. Мразя също задкулисните игри, заговорите, масовите истерии. Винаги съм се съпротивлявала на идеологиите, които се налагат със сила. Агресията, по принцип, и то независимо коя, приемам много лично... И това ме кара да се боря, да споря, да рискувам... Никога, вероятно, няма да си обясня защо винаги заставам на страната на слабия... Но пък никога не го оправдавам...

Всъщност, едва ли има хора, които приемат подчинението доброволно... Освен ако не преследват други цели... Или пък не ги бива за нищо друго.

Пропуснах да ти кажа, че най-много ме е гнус от блюдолизците. Защо най-видните предатели в историята се оказват бивши най-първи слуги?! Какъв парадокс! Правило ли ти е впечатление, че и диктаторите обикновено са доста невзрачни хора. И добрали се до властта, правят всичко възможно, за да докажат на себе си обратното. Комедия... Жалко е обаче, че никога не осъзнават колко са жалки.

Ами да! Сатанаил също е бил слуга, нали? Най-красивият ангел, любимецът на Бог. Обаче му е писнало да изпълнява капризите на някой друг. Да се усмихва мило, да гледа благо, да се прави на по-глупав, отколкото е. И е вдигнал бунт. И аз бих направила същото на негово място. Откъде пък накъде трябва да изпълнявам чужди прищявки и да се правя, че ми е приятно. И защо е необходимо да обожавам някого, за когото съм просто някаква красива вещ.

Имам едно предложение по този повод. Искаш ли да сключим договор за ненападание. Аз няма да ти посягам, но и ти на мен. Така нито ти, нито аз ще ще останем разочаровани. И без това нямаме какво да делим...

 

* * *

Знаеш ли, нищо и никога не ми е било достатъчно. А наскоро имах допир със следното – цитирам част от писмо - "Обичай ме, Чарлс. Обичай ме достатъчно!" При мен такива чувства няма.

Винаги ме си струва, че изпускам съществени моменти. И се налага да се върна, за да си спомня. Как, например, се стигна до тук. Или направо - какво правя тук, всъщност. Случвало се е дори да се питам - "Къде съм?" И дано това място да ми хареса, защото в противен случай ставам агресивна. И зная, че ранимата ми природа въобще няма да ми попречи да разруша всички моменти или да посегна с жесток замах и да покося всичко наоколо.

Няма край. И затова е необходимо, за кой ли път, да благодарим на скуката. И то го сторим както Санчо Панса. Щастливият селяндур до един луд рицар в една приказна епоха. Било е толкова романтично. Откривали се нови работни места за оръженосци. Процентно безработицата е спадала главоломно... И какво от това, че е нямало великани... Важното е, че селянинът е променил незавидната си съдба, а пък Дулсинея е била обичана. Знаеш ли, понякога си мисля, че най-хубавото нещо на света са илюзиите... Ох, отклоних се. Не че ми е за първи път...

Но как би трябвало да изглежда онова нещо, което ни кара с въздишка на отегчение да изричаме "Стига" или пък "Стоп - не мога повече". Ако си все още тук, вече знаеш, че нищо такова не ни заплашва. Защото аз зная как да се браня. Владея всички техники на това изкуство. И то дотолкова съвършено, че дори нападайки, запазвам целостта си. Може би е време да спомена, че ако нещо те смущава, просто трябва да ми кажеш. И ще го унищожа. Независимо от цената. Просто изригвам при чуждо и нежалано вмешателство.

Достатъчен. Странна дума. Чудя се защо въобще съществува. Лишена е от съдържание. На Бога не му е било достатъчно цяла вечност да се разхожда в свят, населен само от конкуренти. И точно в мига, когато това е омръзнало на Йехова, същото се е случило с Шива, с Аллах, с Кришна. Седяли са си четиримата около кръглата маса, поглеждали са се под вежди, отпивали са отлежало, многовековно уиски и в мига, когато лампата с червен абажур е примигнала над главите им - са си казали. “Какво, всъщност, правим ние?!” И се сетили, че от цяла вечност едно и също - т. е. нищо. А и вече толкова безумно много са си скучни, толкова им е втръснало да си дишат в носовете, да си разглеждат бръчките, да си броят белите косъмчета в косите и брадите, че не е ли по-добре да спретнат едно Сътворение.

“Ето сега аз, Йехова, защото имам най-достопочтен вид, ще създам света.”, казал единият. Щракнал с пръсти и го сторил. “А пък вие тримата– допълнил самодоволно - ще си го доизкусурите. Ще си избирате между лотосовите цветове и музиката за танци, между пустинята и степта. Пък после да става каквото ще!”

Така е станало. След скуката и потоп. Ами, случил се е. После Боговете са сменили мотела и са забравили творението си. Но не завинаги. По-късно, в хаотичното си обикаляне през вселената, понякога са усещали, че точно на това място вече са били. И за да не им е толкова познато следващия път - са създали Адам. Обаче, защото са комплексари - не са го сглобили от божия материя, а от кал. Какво унижение! Векове по-късно, с излишен патос и лакейски, Мойсей ще нарече тази непростима подигравка - Божи образ и подобие. Какъв подмазвач само, нали?

И като говорим за това, не ти ли се струва, че пророците са били корумпирани. Значи аз прощавам на Бога, че ме е изваял от глина, а пък той, на свой ред, ми се отблагодарява с някоя неземна дарба. Дава ми правото да тълкувам сънища, примерно. Или пък да гадая бъдещето... Голяма привилегия, няма що... Сякаш е много сложно да се измисли някакво въображаемо утре или да се предначертае нещо като вечна, разтърсваща, единствена, незабравима любов... Последните две неща всеки може да измисли... И без да е пророк. Пък и тези неща са се случвали и без пророци, тъй че...

А знаеш ли как изглеждат въпросните господа след смъртта?! Като заспали дълбок сън... Ама това е само на пръв поглед. Постепенно всички те се подуват. Пардон, исках да кажа, подува се плътта им. Ужасно грозна гледка. Трупът сътворява червеите.. Те дълбаят безкрайни лабиринти, пробиват с мазните си главички органите... Гълтат доволните си коремчета, докато се провират през вените. А стигнат ли някоя кухина, гнусливо тръскат нослета от разложението... Кожата лека полека изчезва, след нея се стопяват мускулите, след това пък изсъхват сухожилията... Костите се оголват. Пръстта разрушава останките на малки отломки... И бавно се свършва с пророците... Нищо особено, нали?! По-скоро не е нищо непознато. Смъртта е еднаква за всички... Спрямо нея пророците, апостолите и сие едва ли са изключение.

А като си помислим колко перипетии е имало преди това, колко много блюда слугински са били занасяни и отнасяни от масата на Бога. Колко много салфетки са били изхабени, за да могат ръцете на Създателя да са винаги чисти. Колко дълго са били лъскани приборите, за да може Той да оглежда в тях иглата си за вратовръзка. А когато вечерята свърши, тогава менюто става ясно. Сякаш са били изядени, обезкостени, изсмукани и огризани именно пророците, гадателите, магьосниците, шаманите. Като изпити до капка чаши, пипани с алчни ръце, облизвани от нахални устни. Или пък като някакви жалки остатъци от изстиналата гарнитура. Така трябва да е станало, защото от край време нищо по-добро не е измисляно. Или поне аз не зная за такова.

Да се върнем на скуката. Тя, като че ли, има градивно въздействие. Най-малкото, защото ни има. И дори заради това, че има истории, които да си разказваме и заради които да спорим. Препираме се за Сътворението, после за Ева. Какъв цвят са били очите й, дали е била Рубенсов тип или пък е имала вид на героиня от филм на Педро Алмодовар. Харесвала ли е секса - и въобще дали е разбирала нещо от тези неща. А Адам – дали е бил едър, имал ли е тлъстини, дали е оплешивявал. Каквото и да е станало, жалкото е, че тези истории предопределят разговорите ни.

И не само нашите... Хората, всъщност, са доста ограничени... Защо е необходим вечният спор за първия мъж или първата жена. За синовете им - за нещастния и амбициозен Каин, за безличния Сит, за послушния и безволев Авел... И за всички останали скучновати, глупави и лишени от всякакво въображение хора?! Все едно не сме си взаимно достатъчни.

С огромна болка споделям - не искам за никого да се сещаш, не искам да зная нищо за теб. Толкова ми е неудобно, когато ми разказваш миналото си... Не че отказвам да ми го поднесеш изискано... Напротив.

Но пък през цялото време ще искам друго да ти кажа. И то е "Има ме", каквато и да съм. А и теб също. Каквото и да ми кроиш. Тоест готова съм на жертви, за да има друго Сътворение. Ох, пак се поддавам на слабости. Това сигурно се дължи на емоционалността ми, за която споменах в началото.

 

* * *

Всъщност, знаеш ли... Мисля, че понякога се страхувам от теб. Признавам това за първи път... Вероятно нашият разговор е въображаем... Може би ти дори не ме чуваш. Възможно е все още да не знаеш, че съществувам. А аз, естествено, се плаша от това.

А може би ме чуваш?! Може би знаеш за мен повече, отколкото аз самата имам сили да разбера... Или пък ме предусещаш... Ужас! Бих се чувствала още по-неудобно, ако зная, че цялата тази изповед ти е известна предварително... Или пък, не дай си Боже, въобще не те вълнува... Ау, не! Не искам да си мисля за това... Предпочитам да продължа да разказвам. Поне докато имам дъх. Или докато не се изморя.

Моля те, не ми се сърди... Но аз вече не помня за какво сме си говорили. Какво съм казала аз и какъв е бил отговорът... Дали съм схващала правилно въпросите ти. Дали съм била адекватна...

Смяташ ли, че съм егоцентрична... Сигурно доста пъти си имал желание да ме удариш... Е, сигурно в повечето случай, с право... Така де, та аз доста често досаждам... Или пък звуча прекалено самонадеяно.

Какво пък... Това не е смъртен грях, нали?! Нима е лошо, че си вярвам. Не е! Не е, повярвай ми... Сигурна съм, че не е. И не бих искала да спорим имено сега. Просто това е единственото ми условие. Хайде, моля те, да си спестим взаимните обвинения.

Пък и нали съм кожа... Позволено ми е да бъда малко по-чувствителна... Аз разделям това, което е вътре от това навън. И ако случайно нещо се случи – първа го усещам. Ако е шум, гърбът ми моментално настръхва. Ако е поглед – сякаш вдигам невидима пара. Ох, защо винаги се оказвам на някакви граници. И ме обземат съмнения. Какво от какво разделям? И дали световете вътре и вън от мен действително съществуват. Ами ако ги няма? Ако съм само аз. И вместо да съм част от нищото, съществувам. И то само, за да му създавам трудности. Да ме възприема като лабиринт, да се блъска объркано и сляпо в стените, да ме прескача или пък направо да ме покосява. И защо? За да мога в този миг да седя пред теб и да задавам въпроси...

И за кой ли път да не мога да прикрия факта, че се притеснявам. Само, моля те, не искай още признания - чувствам се така заради теб. А ти напоследък си мълчиш. Дори не ме окуражаваш.

Не мога да те докосна, не зная дори какво предизвиквам у теб с безумията си. Казах ти, възможно е вече да полудявам. Или пък това е станало много преди тези редове. Просто някоя нощ или утро нещо се е скършило, без да усетя, и се е получило това. Останала е само кожата. Не зная. Често чуваш това от мен...

Моля те, поне се усмихни. Сега ще замълча и този път вече ще те изчакам. Дано да не е прекалено дълго. Нали знаеш - нямам много време. Нищо не правиш. Не се усмихваш, не чувам дори да ме укоряваш. Въпреки това продължавам.

 

* * *

Ето още един удобен повод да те попитам - защо ме караш да бъда агресивна. Защо непрестанно търся? Защо се лутам? Защо почти никога не зная накъде вървя. Ти знаеш ли? И затова ли роптая срещу Бога? Макар че след всичко, което си казахме - а и заради това, което премълчахме - Той си го заслужава. Заслужава си болката от гвоздеите. Заслужава си идолопоклонничеството - отклоняването на погледа, залитането към някоя слабост, в центъра на която поне аскетизъм няма.

И защо - сега питам от името на обвинението - защо избягваме ропота, когато говорим за или с Бога. Защо ни облива безсмислено до наивитет безсилие. Та аз искам да говоря. И с кого другиго, ако мерим събеседниците по достойнство. Да, точно така - с Него.

Защото дори и ако допуснем, че между нас има някаква емоция ... Извини ме, липсва ми смелост за друга дума... Та каквото и да има тук и сега, точно в този отрязък от мисли, и само между нас - то отговорите, които липсват, би трябвало да идват от Него. Просто мечтая, щом загубя самообладание от изумление или гняв - някой да артикулира с моите устни, да ме озапти. Е, защо го няма този... А аз, в амбициозните си копнежи, понякога си мисля за Него... А срещу това - сякаш наистина имам време за губене - получавам само проповеди и прошки, изречени не от когото трябва.

Никой не ми се явява насън, не ми шепне интимно, не ме кара да прозра каквото и да било и то ей така, свише и благородно. И без нищо в замяна ... Това е високомерие от страна на Бога, нали? А аз не искам да го обидя или да ми се сърди. Но не искам и да продължава по този начин...

Та аз не бих могла да понеса твоята студенина, а какво остава за тази на Бога. Но пък нима не заслужавам след толкова думи отделени за Него - просто да се яви. Само да зная, че е някъде, независимо къде. Същото важи и за теб, между другото. Не че страдам. Всичко мълчаливо, слава Богу, засега ми е достатъчно.

 

* * *

Сега искам да изрека всички молитви. На цялата палитра от езици. Да приклекна между редовете в някоя катедрала, да докосвам с трепетни пръсти строфите от молитвеника, да крия изящните си черти под черна качулка... И тогава - да чуя глас. И той задължително да е Божият. Без посредници, без манупилации... И ако може без хор от ангели, които да пеят осанна и заглушават гласа му. Не желая и разни дебели и празноглави херувими да прелитат наоколо. Абе, с думи прости исках да кажа, че искам да общувам лично с Бог. Не вярвам да ослепея, ако видя лицето му или оглушея, ако чуя гласа му. Пък и не виждам какво лошо би могло да му се случи, ако поговорим насаме. Освен това аз няма да злоупотребя с недостатъците му... Ако има такива, разбира се... А сигурно има след като така усърдно се крие...

За миг ще направя отклонение... Не зная защо, но в този сюжет органистът също е от значение. Виждам го с дълги почти до коленете ръце, издължено лице, чиято брадичка опира почти до гърдите, с малки свити очи с пожълтели склери, огромна и беззъба уста, клепнали до раменете уши, зачервен нос, върху който цъфтят няколко брадавици. Не си мисли, че се опитвам да опиша нещо отблъскващо. Напротив! Органистът трябва да се шмугва през задния вход на храма, бързо да изкачва витата стълба, незабелязано да присяда до инструмента и, прикривайки чудовищната си недъгавост, да свири... Да докосва клавишите така, както би го сторил с онова къдрокосо момче на първия ред от църковния хор, което все не може да достигне горно “до”... Но иначе е способно да превърне всяка мелодия във фуга... А гласът му полита, сякаш извира от гърлото на кастрат.

Пак ще въздъхна! Знаеш ли, коя е думата, която ми убягва? Талант - точно така. И си мисля, че ако го има - способна съм да се съглася с всичко. Мога дори да простя, че органистът е гърбушко, а къдрокосото момче - насила женствено.

Ред е на молитвите... Но в катедралата аз не притаявам дъх, не пребледнявам, не шепна. Тъкмо обратното! Застанала съм пред нозете на Девата. Сега трябва да си представиш Мария в образа на безвкусна гипсова фигура, произведена с една-едничка цел - да бъде разпознавана от всекиго. Тоест едновременно да е и Ева, и Магдалена, и Анастасия, а защо не и Хулия. Може и Петрия, Иванка, Маргарет... С други думи - да е масова. И когато свеждаме поглед пред величествената й мисия, да се подсещаме за други неща. За телевизията, примерно...

Така изглежда гипсът, който облича образа на Мария... Тук трябва да добавя - за жалост. Защото единственото, което изпитвам към нея е съжаление. Жал ми е просто. И то много... В последното не влагам никакъв сарказъм. Всъщност чувствам неприязън. Не към Девата, разбира се. Към събе си, към грижовността си, към непрестанната подсъзнателна нагласа да прощавам... Но това никак не е умилително... Още по-малко изнежващо.

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух