напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Четвърта част


Не обичам Девата... Никак... Въобще! Девиците излъчват неприятна миризма. Дъхът от кожите им ме кара да се гърча от погнуса... Ухаят на някакъв хибрид между току-що изкормена риба и задушлив пушек от опърлени стърнища. Пак не съм съвсем ясна - на натъпкана с гримове и носни кърпички дамска чанта, която непредпазлива ръка, без да иска, е изсипала в неподдържана обществена тоалетна... Прости ми приземяването, но девиците ухаят именно така... А и друго... Сигурна съм, че дори погледът на тези същества не е чист. Ами не е, разбира се. Мария е била едно съвсем обикновено момиче. А доколкото зная обикновените момичета са любопитни. Интересно им е да си мислят за греха, дори си го представят... Тъй че, едва ли Мария е била по-различна. И едва ли е била чак толкова невинна, колкото я описват. А и какво означава непорочност?!

Няма такава дума! В онази епоха - всеки момент ще станат точно 2000 г. оттогава – тя е изглеждала по съвсем друг начин... И аз зная как... Много по-простичко... И поне десетки пъти по-успокояващо... Да не кажа тонизиращо... Всъщност отново излъгах. Нямам идея за това какъв е бил светът хилядолетия преди мен...

Зная обаче, че непорочността е невежество и то едно от най-страшните... Отново говоря така сякаш доказвам аксиоми, ама пък съм права... Мисля си, че е нелепо светците да опрощават грехове, които самите те не познават... И въобще кой дава право на Девата или на когото и да било да съди? И то при положение, че никой от тях не се е докосвал до греха...

 

* * *

Бог трябва да е мъничко луд, иначе едва ли би се спрял на Мария. Отвратително... Та докато тя е тичала с боси нозе по горещия пясък, съществото й не се е осмелявало да прави големи крачки, ръцете й са били свити почти върху гърдите, косата й не се е закачала с вятъра... Вероятно е била много свито дете. Брюнетка, слабичка, леко непохватна... Сигурно не е можела да се изразява добре... Търсила е думите. Притеснявала се е. Пръстите й са треперели. Страхувала се е да среща погледите на околните. Нощем е сънувала кошмари... Завиждала е на връстниците си. Колко ли пъти е сънувала, че е хубава и привлекателна. Че младежите се заглеждат по нея, а девойките я предпочитат за компания... Дали е имала комплекси?! Едва ли са я отминали...

Случайно да откри нещо привлекателно в този образ? Аз не! И после се питаме, защо Христос нито веднъж не е посегнал някому... Ами защото е наследил свенливостта на майка си. За друга причина май, не се сещам. Но пък не искам да изпадам в крайности и да съдя Бога... Затова, че е избрал Мария или пък затова, че Синът му не е бил гамен като апостолите. Та самата аз понякога се улавям, че харесвам именно хора като тях. Или пък ситуации. Интересно ми е кое би могло да прекърши светостта. Къде свършват границите на доброто... И кога най-сетне светът ще се разкрие в цялост – с всички цветове, болки, зло. Кога ще усетя истината?

Въпреки всичко Мария остава чаровен образ. След Рождеството Христово вероятно се е чувствала много желана... Стъпвала по-уверено, по-открито, по-смело, била е по-пълничка... И докато се е шмугвала в тълпата на тържищата, е опитвала с края на хитона да се отърка о някой тъмнокож красавец... Представям си как стиска канап между пръстите си, опъва единия му край към зъбите си, захапва го яростно... Докато в края на тези пурпурно червени устни се спусне тънка нишка бледа кръв... Ах, как боли желанието... Вече дори я харесвам... Никой друг освен нея не познава тази болка по-добре. Изморих се... Позволи ми да замълча за известно време.

 

* * *

Тук съм. Да продължим. Говорехме за молитвата. Тя винаги е била продажна. Пипана от много ръце. Нарянавана от пръсти на грешници, мачкана от крадци, задушавана от прелюбодейци. Унижавана многократно... Продавана от сводници... Правила се е на бедна, но винаги е изпълнявала желанията на богатите. Неизменна спътница и единствена любовница на греховете...

Затова питам... Редно ли е да си измисля някой грях, за да имам смелост да се обърна към Бог. Излиза, че Създателят обожава да си играе със страха. Някак нарочно тласка към грешки, нарочно удължава пътя към себе си. Ужасно усложнява най-елементарните желания... А на мен ми е досадно. Излиза, че греховете нарочно са били създадени, за да може Бог да се гаври с тях. Пардон, с нас. И защо толкова често се случва да се идентифицираме с прегрешенията си и да преувеличаваме фантазиите. Мисля си - невинни сме. И хората и кожите. А най вече ние с теб. Последното, мисля се дължи на моята безбожност или многобожие.

Толкова често съм си мислила - "Хей, ти - време е да си смениш Бога... Този вече остаря, стана скучен, взе да се вдетинява, досажда, нервничи...” Сякаш му е изтекъл гаранционният срок или пък вече отдавна е амортизиран. А както знаеш, освен за сърцето, Богът е вторият, за когото никъде не продават резервни части. А и за такива като Него няма работилници, където да идеш и съвсем нормално да си платиш, за да отстранят повредата. Да махнат разваления болд, неработещата пружина, да оправят шнура или направо да ти препоръчат магазин, където да си купиш същото. На улица “Хикс” се продават Богове, на втората пресечка вдясно дяволи, а на ъгъла може да се купи прекрасна кифла с мармалад.

А има и нещо друго. Сега, ама точно в този момент, ако ме попитат какво искам – мармалад или Бог. Ще отговоря - мармалад. Това искам. И утре това ще искам повече, а и в деня след утре. Даже съм сигурна, че точно след пет седмици, два часа, седем минути и десет секунди ще искам пак мармалад.

Което не значи, че съвсем ще забравя за Бога. Винаги ще се колебая. И въобще всяко мое решение или предположение или желание е едно огромно колебание.

Никога не съм сигурна дали след като загърбя един Бог, вторият ще се окаже по-малко капризен. Пък и каква ми е гаранцията, че зад всички образи на Бога не се крие едно и също нещо. Някаква невероятно артистична натура, която просто се забавлява. Веднъж се весели в джамия, втори път в пагода, трети път в православен или католически храм. И все едно дали се обръщат към него с “Аллах Акбар” или пък с “Харе Кришна”. Или с “Отче наш”... Религиозното чувство навсякъде е красиво... Винаги съм се възхищавала на високите минарета на джамиите, замирала съм пред звъна на камбани, интересни са ми шарените ритуали на Изтока... Всяка легенда ме е изпълвала с трепет...

Ако религията има някакъв смисъл, той трябва да е именно в това - да прави нещата красиви. Не по-леки, по-безболезнени, по-ясни, по-спокойни или по-каквито и да било, а по-красиви.

Някаква естетика трябва да има във всичко това. И еротика. И ако нито едно от тези условия не е изпълнено – се отказвам. Сама ще си бъда и Господ, и дявол, и ангел, и всичко. Пък после каквото ще да става.

 

* * *

И без това съм кожа. А и си зная, че няма да ида в Рая. Нито един от боговете не се е сетил за кожите, така че спокойно мога да си роптая. Защо да бъда нежна към същества, които въобще не мислят за мен. Нали не приемаш това като предупреждение. Не те заплашвам. Най-малко теб. Нали си ми само ти – моята вътрешност. И сега искам да ти благодаря. Зная, звучи претенциозно. Но въобще не ми хрумва друга дума. Искам просто да ти кажа... Вероятно сега не е точният момент, но... Защо никога не успявам да усетя до край ситуациите?

Бих искала обстановката да е по-тържествена. Желая да полетиш в нея, да се разтроиш, да се разпръснеш на милиарди атомчета... Да видя парчета от теб как прелитат на забавен каданс над мен, да ме докосваш едва-едва и накрая, щом обиколиш безкрая, отново да се съчлениш. Да видя дланите как объркват ляво с дясно, а палците вече не гледат към пъпа... Там уютно се разполагат чаровните дълги мъничета - кутретата. Харесвам ги и щом палиш цигара - ги наблюдавам. Толкова ми е мило да виждам как изхвръкват от юмрука ти, сякаш искат някого да убодат. И в това безредие, меката руменина на ръцете ти вече не тегли към земята. Сякаш медитираш. Само, моля те, не се отпускай. Нали знаеш - мразя източните перверзни философии за нищото.

После виждам как едното ти око - онова с дамгата през ириса - застава на друго място, устните ти прилепват към гърба... Ако знаеш колко е смешно. Точно в този миг гръбнакът ти отново се облича в мускули, извива се като гущерче по нажежен пясък. И ми се ще да те погаля. Да докосна с показалец ключицата ти... Но да го направя толкова нежно, че дори да не ме усетиш... Искам обаче да чуя гласа ти... Искам да проследя конвулсивното свиване на пръстите ти, да видя как кожата ти настръхва. Как всяко косъмче се усеща - и дори те боли. И после, когато се опитам да повдигна единия край на тази изящна кост... Да видя пръстите ти да се протягат към въздуха с надежда да се уловят за нещо. Искам да видя как пространството те поглъща. Как загубваш равновесие... Но вече не можеш да се изплъзнеш...

Изгубих мисълта си... Ей сега ще се сетя докъде бях стигнала. Да - ключицата ти. Много е ефирна. Нееее... Трябва да го кажа в множествено число. И двете ти ключици ми действат притегателно. Особено дупчицата между тях. Следя затаено как се пълни с дъждовни капки. И си мисля - нека са солени. Нека ми ухаеш на озон. И искам, ако имам устни - да отпия оттук. А ти да седиш от другата страна. И щом едновременно допрем плътта ти - челата ни да се съединят.

Съчленяването продължава. Точно сега чувам как двете части от тазобедрените ти кости вплитат грапавите си половини. Чувствам болката ти... Но не като своя. Пазя те, докато бедрата, бели като сняг и голи, се наместват към планетата. А после подребриците - по две за всяка страна, още по-жестоко те забиват тук - пред мен. После хилядите костици на стъпалата опипват почвата под нас. Но ние с теб не се приземяваме. Залиташ... Вече виждам лицето ти. Вглеждам се тревожно в клепача, който все ни изневерява. Недей да трепериш. Всичко е наред. Ето те... Обърка ли се... Искам да ти кажа - благодоря ти, че те има. И затова, че се върна.

Представи си, че съм замълчала за един час. Имам нужда от това илюзорно време, за да направя едно признание. Изтекоха ли минутите?! Казвам ти...

 

* * *

Всичко, което изрекох до този момент, беше едно пълно фиаско. Ама тотално. Опитах се да говоря красиво, защото зная, че хората обичат тези неща. А виж какви садистични мисли ме нападнаха. Прости ми. Въобще не искам да те разделям на малки забележими или незабележими части. Има нещо грубо в това, нали?! Някаква необоснована агресия. Просто се чудя как ми хрумна ... Единственото хубаво нещо тук е, че поне съм искрена. Ами да, не се срамувам от желанията си. Извинявай - от фантазиите. Макар че...

Ти намираш ли разлика между желано и фантазирано?! Аз все още не. Казвам все още, защото ми е хубаво да откривам резличията между нещата. Но не винаги ми се отдава. Въобще всичко съществуващо толкова много си прилича. Казвам си: “Ето, най-сетне - такова нещо не съм нито виждала, нито чувала, нито сънувала, а то съществува”.

Понякога си мисля и друго. Безсмислено е. Имам предвид всичко това. Всички тези букви, знаците, цветовете. А дори и внушенията, ако случайно съществуват. Всичко. Без остатък.

Често се обезсърчавам. И в тази връзка искам да те питам нещо. Нали всичко това не е измислено?! Нали не е, кажи ми... Всъщност давам си сметка, че не владея словото. Или поне не чак толкова добре. Затова не ми се доверявай докрай. Но се надявам да ти предстоят по-опасни изповеди от тази... Продължавам. Мисълта ми бе, че всичко изречено до този момент, всъщност, е едно голямо разминаване със смисъла на думите. Почти фатално.

Зная, че думите понякога нямат значение. Зная също и че са суетни. Глезени, горделиви, егоцентрични. Ревниви даже. Драскат ме по гърба, опипват ме нахално. Но самите те не знаят защо ги има. Доколкото си спомням Вавилонската кула е била замислена първо като думи. Единият от зидарите казал на другия - "Дай да поговорим с Бога." И после: "Подай ми тази греда"... Само че словоохотливият иначе Господ се уплашил. Спомняш ли си?! Вероятно си е мислил: "Ах, какви самонадеяни люде... Е, няма да им разкрия тайните си. Откъде пък накъде някакви си там сътворени от кал човеци ще искат да надникнат в покоите ми. И да ми досаждат, да ми задават въпроси, да искат нещо от мен... А може да опитат да ме ограбят. Или пък да спретнат атентат?!” Сигурно нещо такова си е мислел Всевишният. И накрая си е казал “Абе, щом сте толкова самонадеяни и кроите заговор, аз пък ще ви разделя езиците”. Това е причината оттогава досега много трудно да се разбираме. Дори понякога страшно мъчително. И се питам... Дали светът не съществува само между моите слепоочия. Или само между твоите. Да не би наистина да е така. Би било ужасно. Представяш ли си?! Колко тъжно! Да виждам само аз, да търся само аз, да мога само аз. А и ти да си мислиш същото в същия момент. Или с други думи - да съм само аз. Или само ти. Е, това ако не е фатално разминаване ... Да не кажа по-страшна дума и с надежда онзи на небесата да не ме чуе. И после се питаме защо има самоубийства. Ами ето, защото думите въобще не трябва да съществуват. Ама никак.

И пак искам нещо да призная. Егати гадната дума - "признавам". Сигурно е производна на "зная". Пълен хаос настана с тази аналогия. Но пък аз съм си мислила понякога за това, просто съм си представяла, че си посягам ... Ако мога, разбира се. Виждала съм се как с две ръце обхващам тила си и се събличам от себе си. После се изхвърлям в първата кофа за боклук. И чакам чистачът да ме подметне на бунището, където би трябвало да съм още преди първата буква, която изписах. Дори преди импулса да те преследвам чак до този ред, та дори и след него. Ужасно е. Но пък...

Тогава, в тези си боклучави настроения, съм си мислила, че ще минеш оттам. Имам предвид, надявала съм се, пак да ме потърсиш...

Колко са подмолни думите, нали забеляза ... Уж говоря за края си, пък се оказва, че той е способен на такива неща. Осмелява се да мечтае, представяш ли си?! Все ми е едно. Нали няма да ме има... И това също ми е безразлично. Пък и не зная дали край наистина има. Ти ще ми кажеш друго, зная. Спомням си... Нищо не изчезва съвсем, нали?! Ти вярваш в това безрезервно. А аз не.

Мисълта ми бе - ако това за думите е вярно ... А и не само за тях. И ако всички тези лоши неща ми се случат и аз се окажа на сметището - между мухлясали вътрешности от консерви, върху изгнили от дъждовете парцали, до изгорени гуми, остри късове стъкло, обувки с пробити подметки и какво ли още не... Та аз наистина, но повярвай, казвам ти истината... Ще се опитам да те намеря. Ще се взирам в очите на глутницата, която всяка нощ призрачно нагазва в смрадта, ще следя неоновите пламъчетата в очите й. И може би аз също като бездомно псе ще навирам нос в отпадъците. За да те открия.

Сега се сещам. Вероятно задгробният ми живот ще изглежда именно така. Ще се спускам почти в галоп към новата порция боклуци, която сивите камиони изсипват върху оглозганите хълмове от непотребни вече неща. Ще лая яростно към моторите, ще гоня озъбена гумите, докато те претъркулват калните си тела обратно... А после, за част от секундата, ще подвивам опашка, очите ми ще се навлажняват, защото и този път не съм забелязана. Никой не ми е подвикнал през отворения прозорец: "Хей, звяр... Защо си толкова злобничък, а?!" .

Това е само моят поглед. Ти вероятно си представяш нещата някак по-различни, вероятно дори романтични или направо сантиментални. Имам предвид онази твоя представа, която не споделяш с мен... Защото вероятно и ти понякога си мислиш за времето, което ще настъпи тогава, след нас или след теб. Ох, добре че стигнахме до тук. Просто едва ли бих намерила по-удобен повод да обясня защо съм войнствена понякога.

Ами защото... Ама на теб никога ли не ти се е струвало, че микрофонът ти не работи. Да, точно това исках да кажа. Седиш пред мен, говориш за нещо, жестикулираш – а аз не те чувам.

Сега правя дълбокомислена пауза... Скривам лицето си в ръце, за да не уловиш изражението ми. Изчакам известно време ... Усети ли ме?! Не?! Не мога да повярвам. Добре де, ще се разкрия. Исках да ти кажа, че... Секунда само... Не умея да реагирам веднага. Просто не притежавам таланта да съм адекватна винаги. Дори когато говорим и ми се струва, че светът свършва след последната ти реплика. И въпреки това не всичко разбирам. Не всичко, наистина. Прости ми...

А си мисля, че чуждите неща - твоите, трябва да имат своя територия. Не казвам пиедестал, защото нямаше да е вярно. Исках да кажа, че когато те няма - бих искала да посегна към това място и просто да те матереализирам отново. Каква поезия! Последното, като че ли, взе да ми се случва често. Но се оказа непосилно. Не успях да открия пространството, отредено само за теб... Все още го търся. Ти го назови както искаш. Можеш да го нарачеш планета, джоб, чекмедже, склад, галерия... Или Рай, Ад, Чистилище...

Ужасно съм неясна ... Просто си признавам, че все още ми е трудно да приема докрай света ти. Разбирай това всякак. От всичко, което съществува тук и където и да било в пространството, и независимо от това, дали то се разширява или свива, дали се възпалява от гной или пък олеква, или каквото и да било - та от всички съществуващи неща мога да оправдая само себе си. Защото зная и мотивите си, и вината. А и имам неограничено време, за да греша и да се поправям. А също и възможност да си мълча или просто да се наблюдавам - ей така, защото няма нищо друго наоколо. Откритието не е кой знае какво, като се замисля ... Но пък ми се струва, че от всичко наоколо най-ясно чувам само себе си. А от теб долавям само това, което те приближава към мен...

Нали не съм много грешна?! Ох, кажи ми, че не съм... Преди секунда се случи нещо неочаквано... Трепнах. Вероятно трябваше да кажа, че за миг се разтревожих. Изплаших се от собственото си признание.

 

* * *

Знаеш ли, хората имат безкрайно много животи. По този повод бих искала твоят да е само един ... Но това е друга тема. Вероятно животите са дори повече от 100. Тази цифра ми се струва най-адекватна за тези неща. Казвам, например, 10 и някакъв вътрешен глас ми казва единадесет, или казвам 20, а другият глас припряно - 25, после 30 и така нататък. А когато кажа 100. Ето така - слагам език зад горните си зъби и издишам...Чуваш ссссс... Сега пък докосвам средата на резците, облизвам лекичко онази част, забита в небцето, и произнасям - т. Ужасно е притъпено и почти не го чуваш. А сега сякаш се готвя да издишам в устните на обой - казвам о... А вътрешният глас си мълчи. Логично е да кажа "И едно." Обаче е замрял... И остава 100.

А докато стигнеш до тук - 99 кожи са били безсърдечно употребени. Преди да откриеш точния си номер, който не боде, не дращи, не убива ... Възможно е дори да те топли... И независимо как изглежда този пореден номер кожа - грапава, алергична, албиносова, бледа с бодящи погледа капиляри и сини вени ... или пък тъмна, кафява като шоколад, а може червендалеста, груба, шуплеста или нещо друго... Каквото и да е то... Но именно тя да ти поднесе истината.

Боже, колко тромаво се изразявам! Просто да ти я покаже. Да те убоде с нея. И точно тогава да си кажеш: “Достатъчно! Не искам нито да чувам, нито да виждам, нито да чета. Дори вече отчитам като грешка факта, че познавам буквите, че ги сливам в думи, че търся нещо между тях... Ето я моята кожа!" И изобщо няма да ти пука къде си. И как точно се нарича това място - Рай, Ад или Чистилище. Нищо няма да има. Ама съвсем нищичко. Или поне само на пръв поглед. Само... Представяш ли си?! Само една простряна върху паркета, мрамора или някое друго място ... кожа. Виждаш мен, с други думи. Мисля, че се изморих...

Забеляза ли вече колко съм егоцентрична. До болка егоцентрична. И как въобще, ама никак не се интересувам от теб ... Наливах ти капучино, каних те в абсурдните си фантазии... Но нито веднъж не проявих търпение към теб... О, Боже, нито веднъж... А ти ми каза, че основанието на нещата да съществуват си ти. И визираше, разбира се, всички неща. Ами, вярно е. Отчитам като мъдро това ти словесно попадение. На света наистина има малко неща, чието основание не сме ние. Та аз приемам лично дори откриването на Америка.

Не ти ли е смешно?! Опитах се да бъда иронична... Чудя се – биха ли съществували въобще континенти, пък било то и нови – без нас?! Не, нали?! Дори и Бог не би трябвало да има, ако не съм го открила с теб. Нищо, че по дефиниция Него си го има...

Но понякога е толкова трудно да Го разграничим от света, който просто същестува... Казвам това, защото... Не вървям сляпо в съдбата. Прости ми, но това нещо, което определяме като предопределеност, не ми е съвсем по вкуса. Не ми допада, някак си... И знаеш ли защо?! Защото - ами сигурна съм, че съдбата е слугиня. Или поне се надявам да е така. Случвало ми се е да й поискам нещо. И знаеш ли, тя нито веднъж не ми е отказвала. Но пък... Пак ми стана смешно. Аз зная как да искам. Канила съм съдбата си на вечеря. Палила съм свещи, приглушавала съм всяка друга светлина, която може да я отблъсне. Говорила съм й с кадифен глас, предразполагала съм я... Без да й поднасям подаръци, разбира се. Не съм я подкупвала. Даже не съм се осмелява да сипя приспивателно в чашата й, наполовина пълна с бяло вино. Опитвала съм се да притъпя трепета си, да не правя резки движения... И накрая, точно преди да й поръчам такси, за да я отведе обратно към мястото, от което идва... Съм си пожелавала нещо. Дори веднъж поисках нещо страшно невъзможно...

Не, не се опитах да я задържа ... Помолих я да ми даде мъдрост. Да, предствяш ли си?! Точно това си поисках. И тя знаеш ли какво ми отговори?! Удивително същество е това нещо съдбата... Каза ми, че това не е неизпълнимо... Тоест и тя се разколеба. Хубаво беше тогава. Много хубаво даже...

Това обаче не означава, че не съм се мразила. Боже, направо съм се разкъсвала. Крещяла съм си, опъвала съм до болка цялото си същество. Понякога, например, се лющя. От мен падат толкова много частици - оваляни в секрети, в чужди миризми, в прашинки, довлечени от вятъра, и в какво ли още не. Тогава ме обзема надеждата, че се спасявам. И за миг действително е така. Свалям слой след слой и го правя без всякакво чувство. Махам, махам, махам... И в тези си свои самоунищожителни настроения ми иде да кажа: "Нима има някакъв смисъл... След като дори след събличането не ставам по-добра." Нито веднъж не съм успявала да достигна доброто. Звучи ужасно, наистина. Но ми е чуждо. Не съм добра. Да, не съм.

Ау, колко съм сериозна! Направо не мога да се позная... Напоследък все повече се оплитам в безсмислици. Не ти ли се струва?! И ставам все по-абсурдна, вплетена в собствената си кожа. Каква метафора. А всичко е толкова по-елементарно от опитите ми да го направя ясно. Толкова е по-различно.

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух