напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Пета част


И сега пак ми хрумва, че трябва да зачеркна казаното досега или поне последните стотина реда. Но пък и за това нямам сили. Само да не си помислиш сега, че съм депресирана. Не, не съм. Понякога наистина страдам, но това е прекрасно чувство. Струва ми се, че е осенено. Каквото и да правя, както и да се самоунищожавам - вярвам, вече зная, че това ме издига. Кара ме да се чувствам ефирна... И щом заговорихме за това, отново се сещам за онези на небето... Знаеш ли - аз поемам от същия въздух, който заобикаля и Боговете. Вдишвам трохите, напоени с азот, водород и останалите въздушни химии в себе си, и ги пускам да опарят трахеите чак до слънчевия сплит. И тогава, когато за миг притворя очи, а устните ми леко побеляват, защото влагата върху тях изсъхва... Та тогава си казвам - няма да мога ... Просто едва ли ще имам сили да пусна въздуха обратно. И не искам или по-скоро не желая да допусна, че мога да произведа отрова. Каква смешна и безсмислена дума – производство. Но точно в този миг, сякаш нещо студено ме удря и от мен излита въглеродния двоукис. Усети ли?! А доскоро си мислех, че след Сътворението това никога няма да се повтори. Защото, нали си спомняш, душата на Адам била дъх Божи. Присадена била през ноздрите му, за да може той да чувства, да мисли, да се надява ... Но пък точно на това място в Библията, няма и помен от обичайното дотогава – “И Бог видя, че е добро и нарече Адам...” Добряк, примерно

Обърках ли се?! Та въздухът излита от мен мъничко по-лек, отколкото беше преди секунда... И тогава си казвам: "Колко ли още време остава, докато някой ден поема вместо кислород - нечия чужда отрова и бъда одухотворена от нея ... И, недай си Боже, попадна в Едем..." Пак ме обля бяс. Боже, забрани ми да настръхвам. Защо душата идва от дъха ти?! Защо си направил този гаф!? Кажи ми бе, отговори ми... Хайде, признай си и ти някаква грешка, да не кажа грях, защото сигурно ще ми пратиш нещо поразяващо ...

Просто адски ми е любопитно да разбера, защо си отровил така безотговорно първия човек... Не можа ли, например, вместо да го помпаш със себе си, да го попиташ дали иска... Ами ако той бе пожелал да си живее в невежество... И никога да не се съмнява, никога да не лъже, никога да не таи празни надежди... Само че и ти си егоцентрик, нали?! И не си могъл да се примириш, че Адам може да е по-щастлив от теб и да ти се изплъзне... И затова заедно с най-отвратителното от себе си си му вдъхнал и страданието, нали?! Хайде де - искам да чуя оправданието ти, извинение искам, мълчаливецо лицемерен ...

Затова понякога си казвам: “Обичам свободата. Много!” Повече, отколкото дори си признавам. Макар че аз не зная какво точно означава да бъдеш свободен. Ама никак не ми е ясно. Въобще. Свободна ли ще бъда, примерно, ако направя това, което искам, точно сега. И няма ли да заприличам на агресор, ако същото това нещо попречи на някой друг.

Или пък... Сетих се и друго. Ами ако случайно някой поеме от моя двоукис... И стане като мен? Звучи като кислород, умножен по две. Това ще бъде чудо, разбира се... А и Господ трябва непременно да е зает или разсеян точно в този миг... И каква свобода тогава, когато ще зная, че някъде, може би от другата страна на планетата, има мой двойник. Който вижда нещата по същия начин и чувства същото, което ти говоря. Или пък втората ми идентичност се намира горе... И тя е самият Дявол... Или пък Бог...

Тези двамата толкова си приличат, апропо. А и са толкова смахнати. Нещо съвсем естествено, всъщност - на тази възраст. Та ако наистина се появи мой двойник, би било ужасно. Какво говоря, та това ще е истинска трагедия. Погребална процесия за всичко, което сега, с такова умиление и ревност, наричам свое... Просто ще трябва да се сбогувам с илюзията, че съм различна и единствена...

За миг ще се върна в Рая. И защо за Евината душа нищо не се споменава?! Сигурно пропускът е случаен, но аз се питам, дали ако Ева имаше душа, щеше да се вслуша в змията... И представяш ли си какво щеше да се случи, ако не го бе сторила?! Ужас! И досега хората щяха да бъдат създавани от ребра. И нямаше да има грехопадение... И как ли би изглеждал светът? Населен от безброй деформирани във формата на хора кости, които олигофренски се хилят, тичат един към друг гушнали по някоя китка райско цвете, и живеят в любов и разбритателство. И, ах, каква скука - нямаше да има нито Содом нито Гомор. И нямаше дори смърт да има и въобще да не изброявам повече...

Това като че ли исках да ти кажа днес. Да грешиш е прекрасно! Нищо, че аз нямам душа. Само дишам. Това умея като че ли най-добре... Нищо, че е временно.

 

* * *

Та, като говорим за прегрешение, искам да призная - много съм грешна... Зная, не е нужно да ми повтаряш, че си противореча. Веднъж ти казах, че съм невинна, а пък сега се отмятам. Не съм те лъгала тогава. Досега не съм извършила никакъв грях, но пък зная, че съм способна на това... Само че - не на всяка цена. Тоест не съм готова да жертвам много. Ох, пак излъгах... Ако изкушението е неустоимо не бих се колебала. И в този дух на мисли, понякога съм си казвала, че съм способна да наруша заповедите. И да бъда едновременно и предизвикателна, и изискваща, и дори капризна, Да взимам всичко, което пожелая, точно така, както искам. Да омагьосвам обстановката, да я притеглям дори с мъничко сила към себе си, да я подчиня на желанията си, да я изпия... Да я оставя без дъх...

И тогава съм си мислила, ако трябва да сторя най-големия грях, как би изглеждал той... Веднага отговарям - бих предизвикала Девата... Всичко бих дала за това! Искам да чуя изповедта й, да прекърша светостта й, да я подтикна да сподели сънищата си... Искам също да ми разкаже за Йосиф - дърводелеца. Да разбера как горкият човек е понасял доведения си от небето син. И как докато го е учил да забива пирони, си е представял, как желязото вместо в дървото се забива в дланите и нозете на Иисус... И така, без да иска, е предизвикал събитията...

Изобщо ревността може да обърне наопаки целия свят. Ох, ох, ох... Какво ти говоря... Това вече е богохулство и то от онези, които заслужават сурово наказание. Но нищо. Не искам да се връщам назад. А, сетих се...

Не бих прегрешила със сина Божий. Никога. Повярвай ми... Дори да ми се предлага цялото земно царство, дори вечен живот, дори това, което не заслужавам. И знаеш ли защо?! Толкова е простичко - защото и аз искам да има спасение. Наистина... Ще се чувствам прекрасно, ако зная, че има поне едно достижимо нещо във вселената. Колко е хубаво, че ми е останала надежда...

Омръзна ми. Светът е толкова разностранен, толкова хубав, че не бих го заменила с нищо друго. Дори понякога съм си казвала – стига! И сега го изричам. Нали не бях много досадна?! Кажи ми, че не... Кажи, че докато съм говорела, теб те е нямало. Нали така беше?! Хайде, оставям те... Ще опитам да бъда мъничко по-спокойна следващия път и да не ти досаждам толкова... Не искам да дотягам... Доскоро.

Ето ме... Върнах се. И малко се двоумя. Мислех си, че щеше да ми е много по-лесно, ако бях си измислила някакъв сюжет. Струва ми се, че ако имах предварителен план за всичко, което ти изрекох - нямаше да се притеснявам толкова. Щях с лекота да преминавам от първа към втора точка, нямаше да се обърквам... Щях да имам готов списък от думи, с които да се обръщам към теб, и още един с нещата, които никога да не ти споделям. И нямаше да имам толкова угризения. Можех дори да се опитам да те подведа. Възможно е дори да те омагьосам с измислиците си, да украсявам до безкрай портрета си, да си съчинявам красиви неща, да ги обърквам с други, които са профучавали някога край мен... И да се самозаблуждавам, че притежавам талант.

Но пък, от друга страна, щях да пропусна толкова много. А и нищо от това, което бих ти казала, нямаше да е вярно. Не, вероятно греша... Но пък си мисля, че ако те бях подвела, много бързо щях да ти омръзна. Нямаше да има какво да вземеш от мен, да си присвоиш скришом някоя емоция и после да я подариш на някого като своя. А и мигновено щеше да стигнеш до края ми... Сега допускам, че такъв има. Например, ако се бях отдала изцяло на желанието си да те пленя, щеше да усетиш, че е нарочно. Щеше да ме заподозреш в някакъв пъклен план, нали?!

Затова сега си мисля, че изреченото досега трябва да е именно такова, каквото е. Не би имало смисъл да те лъжа... И ако ако не харесваш нещо у мен – можеш спокойно да ме изоставиш и да не четеш. Толкова е просто, нали?! Което не означава, че ще спра да си говоря... Като че ли започвам да свиквам с това...

А и ми се струва, че вече не се страхувам от бъдещето, не ме плашат хоризонтите му, нашерени в розово или лила, не се стряскам от заревото, не изпитвам радост, щом видя падаща звезда... Тоест нищо вече не може да ме впечатли. Е, ако Господ ми се яви - просто ще припадна... Но освен Него, всичко останало ми е ясно. Почти! Няма да се изненадам, дори ако звездите, планетите, свръхновите, черните дупки се наредят в права линия. Нито пък, ако поканят на танго Нютон или Коперник... И каквото и да се случи. Даже Страшният съд да настъпи приживе... И съдиите да се окажат страшно благосклонни и невероятно благородни... Понякога си мисля, че животът е змия, захапала опашката си... И вън от този кръг никой не може да излезе... Това е глупаво. Светът може и да е жаба, пиявица, къртица или муха. И да прави, коквато му се иска. Но аз пък не бих могла да зная нищо от това предварително.

Като че ли имам недостатъци. Не зная дали забелязваш. Имам някакви кусури, ми се струва. Но мисля, че зная причината за тях. Просто светът ме смазва. Понякога се държи толкова отвратително, че успява да ме подчини. Не помня дали съм ти казвала досега, но светът е леке. Петно. Нали това значи тази дума. Светът е едно тъпо, неосъзнало себе си първеню. Един огромен дебелак, който няма нужда от диети. Една доволна от себе си лелка. Един сервитьор, който винаги разбира дали имаш пари за бакшиш. Един готвач, който винаги прибира част от пържолата. Просяк, който взима левчето ти, за да го депозира в банка. Проститутка, която те подмамва и изведнъж се влюбва. Сводник, който не знае кого продава. Изтървано петаче на улица, по която минават само помияри. Сакато коте, което не може да се скрие от дъжда. Весел добре отглеждащ пудел, който отдавна е забравил, че има опашка и че може да лае.

Тоест светът може да е всичко. Може дори да съм аз. А може и да го няма. И ако трябваше да избирам между светове, не бих искала да ме има. Не ми е приятно да виждам непрестанно неадекватни неща. Не бих могла на никаква цена да обясня логиката на нещо, което съществува от самосебе си и само заради себе си...

Вероятно затова понякога съм тъжна. Ужасно е да имаш всичко, което искаш, дори без да полагаш усилия. Сякаш всичко, което пожелая, дори онова, което виждам в най-смелите си сънища, е прокълнато да бъде мое. И щом небрежно протегна ръка да мога веднага да си го взема...

Случвало се е, например, хубавото да ми се изплъзва понякога. Но тогава зная, че рано или късно, то ще се измори. И тогава ще го достигна. И дори за най-нищожната част от секундата, но пак ще е мое... Моля те, в никакъв случай не искам моята самоувереност да те отблъсне. Въпреки всичко, което ти казах - аз искам да останеш... Наистина... Просто засега ти си единственото, което ме осмисля. Пък и си мисля, че най-хубавото тепърва предстои... Дори и да не го искам, но винаги има утре. И съм дълбоко убедена, че това е най-голямото чудо. Дори по-голямо от водорода... Умишлено не споменах Бога. Защото водородът е преди него. Сигурна съм. Той е най-съвършеният елемент. А Всевишният е пълна негова противоположност.

 

* * *

Възможно е Бог дори да е двуполов... И всяко утро да избира пола си според хороскопа, времето навън или просто ей така, импулсивно. Казва си: "Днес ще съм мъж...” И плътта му се изпълва с този образ. Може би прилича на денди, който всяка вечер свири на виолончело в някой премрежен от дим бар... Възможно е да опитва да пее като Сачмо и щом разлее гласа си в магичното "A kiss to build a dream on", пищната мулатка на високия стол потръпва от върха на тока на елегантната си обувка, та чак до мъха над устните си...

Или пък - друг вариант "Ще съм жена... И ще приличам на Марлене Дитрих. Ще отпивам бавно от мартинито и няма да беля горчивите бадеми”.

Но каквото и да си помисли Бог, Дяволът винаги е с една крачка напред. Такава сигурно е и уговорката им. Ако Господ е музикантът, мулатката ще е Дяволът... Ако пък е Марлене, тогава рогатият ще е любовникът й... Ах, любовта, ах тези объркани дяволоподобни неща...

Толкова е смешно... Представям си ги да седят един срещу друг, а светът около тях сякаш не съществува... И в един момент Бог казва: "Хубаво е тук, нали?!", но заради високата музика Дяволът не може да схване репликата и вместо това чува "Колко е часът?!"... И изведнъж се оказва прекалено късно за всичко... Просто времето се е стопило прекалено бързо, а утре отново ще има колебания...

Сега си мисля, че колкото и смело да звучи всичко, което ти казвам, напълно възможно е да съм права. Така де, ако не бях, вероятно досега да съм мъртва... А ти просто щеше да пропуснеш да чуеш как си фантазирам... А когато говорим за Дявола - за него пък си мисля, че дори е по-възможен от Бога... Представяш ли си, ако светът бе създаден от него... Това май съм го чувала някъде... А ако той бе създал и Бога... Просто за миг е задрямал над огромната шахматна дъска и му се е присънило, че е крайно време да си има противник. И го е създал, разбира се, различен от себе си, наивен, с розова и гладка кожа, с детски очички и пухкави ръце. И тъй като сънят не е бил кошмар, още не се е събудил... А пък Бог през това време вместо да обърне внимание на партията, също се е унесъл. И докато си е представял, че е всемогъщ, ни е създал. И сега просто ни има, докато тези двамата не се събудят. Макар че аз не бих искала да е точно така... Защото е скучно, пък и никак не си се представям като част от сънливите изпарения на един косматко и противника му - почти кьосе... Не съм такава, нали?! Е, не съм.

Кой от двамата, според теб, е по-мързелив. За Бога зная, че е отегчен, самодоволен, много суетен. Допускам даже, че спазва диети или пък доста често сменя крема си за лице според последната мода. Пилите му за нокти са от метала с най-малка вредност за кожата. Подрежда ги до прозрачното шишенце с гланц, следва пудрата за нос, носните кърпички, обилно напоени с парфюм... И то от онези парфюми, които галят върха на носа, без обаче да щипят небцето. Ужасно е грижовен към косата си. Водата за нея не трябва да е нито прекалено студена, нито прекалено топла, а още по-малко пък хладка, заради високото съдържание на хлор. Шампоаните подбира според съдържанието на поддържащите косъма витамини. Гелът е мек, балсамът бебешки...

Всъщност, така би трябвало да изглежда ежедневието Божие... Той държи да е изкусителен, когато обявява свободни работни места за светци... И естествено, за да блесне, избира най-неподходящите сред тях. Аскетични, бледи, треперещи, леко неадекватни... Дори слабоумни. И сключва сделка. Колкото повече хроми, слепи, глухи, низши и невежи бъдат вкарани в правата пътека, толкова по-високо в йерархията ще бъде издигнат въпросният светец. Той ще стане любимец на Бога, а е напълно възможно и да получи своето лично спасение. Примерно най-неочаквано да бъде осенен от идеята, че заради всичко, което е сторил в името на Бога, е пропуснал да попита за заплатата си. Но вече е прекалено късно. Единствената отплата за произнесените лъжи и лишенията е ореолът и то посмъртно. Каква ирония!

Затова и ти казвам, че чудесата не могат да ме пленят. Първо никога не съм сигурна дело на кого са... Дяволът, например, е също толкова изобретателен както Бога. А и под всяко чудо прозира кариеризъм, нещо изкривено, нелепо, безвкусно, неразбираемо. Разбира се, въобще не искам да кажа, че чудеса няма. Но не смятам, че те се състоят в това да накарам някого да гледа към небето и да си мисли, че и Бог, от своя страна, гледа към него.

Нито пък да принудя друг да отиде на проповед или да се моли за изцеление. Това е губене на време. Чудото ще е истинско, ако Бог преобърне света без излишни административни спънки, без чиновници, без чакане, без притеснения, без хиляди неща... Това вече с чисто сърце бих нарекла чудо и въобще няма да се дразня, че в будоара Му има всичко онова, което на мен, лично, ми липсва. Но пък, както вече не веднъж съм ти казвала, аз не искам да се сравнявам с Бог. Първо, съм много по-млада от него.

И второ, Той просто не ме интересува. Поне днес. Променила ли съм се?! Имам предвид за времето, когато ме нямаше. Честно да си призная изпитвам някакви страхове.

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух