напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Шеста част


Ами ако съм друга... Макар че за един или два месеца едва ли бих могла да се изменя до неузнаваемост. Представи си само... Явявам се тук пред теб, свежа и отпочинала, и ти казвам: "Виж какво сега... Аз всъщност въобще не съм кожа. Преструвах се..." На това място невинно скривам очи зад дланите си. "Извинявай, че те лъгах... Кожите са толкова самодоволни и въпреки това чаровни... затова и те подведох.” И сега свалям ръка от челото си, чупя китка някъде около нивото на гърдите си, вдигам смел поглед и с отреяна сериозност казвам "Аз съм мозък..." Мммм, даааа... "Мозък съм, повярвай... Ето това са браздите, това е еди-кой-си център, а това е еди-какъв си органел... От тук контролирам сънищата, а от ето това място събуждането... И тъй като мозъците са пихтиести, трябваше ли да си признавам още от самото начало..."

И какво щеше да ми кажеш ти?! Щеше да ме изслушаш възпитано, да се вглеждаш в хората, които минават край нас и да си мислищ... "Ех, как можа точно на мен да се падне мозък... Как пък нямах никакъв късмет и вместо да седя сега пред тази колба пълна със спирт, да съм с онази дама ей там..." Сигурно това щеше да си мислиш. А пък аз щях да посивявам от гняв и да мръщя централната си бразда от ревност...

Нещо такова сигурно щеше да се случи... И тогава щях да си представям, че аз съм тя... да си мисля как да ти кажа, че и мозък не съм... Добре де, кажи ми, как да обясня какво точно съм?! Въобще нямам талант да обясня себе си... Нали не ми се сърдиш, че съм кожа... Подложена съм на толкова много рискове... Да, направо ме е страх за мен самата. Всеки ден, всяка минута с мен се случва нещо... Ох, просто е ужасяващо да си на мое място... А мозъците какво?! Скрити са зад черепа, не е нужно да са винаги адекватни, освен това са толкова комплексирани, че можеш всичко да им спестиш... А на мен?! Сега се сещам за шамарите... Толкова са противни. А и ме боли. Когато се случат, винаги пламвам, но не от удара. Не си мисли, че съм толкова прозрачна или бледа. Поруменявам от ужаса на посегателството. И от натрапения грях.

Макар че... Господи, чувствала съм се виновна за толкова много неща. Обвинявала съм се за атентата срещу Папата. Обвинявала съм се за всички войни, за които можеш да се сетиш. Просто аз си нося или вероятно съм се родила с чувство за вина. И то ми е вменено от самия Господ. Просто се чувствам ощетена от Него. Нямам душа. Не зная какво е радост. Не се пленявам от каквото и да било. Не се поддавам на изкушения. Не мога да посоча нищо, което да съм създала. Нямам открития.

С други думи - просто е нелепо да говоря за неща, които не съществуват. Единственото, което притежавам без всякакво съмнение, е това тук... Този лист, очите ти взрени в редовете, споменът за всеки миг. И смелостта, разбира се. Гордея се, че имам сила и без смут се обръщам към теб. Пожертвах света, за да поговорим.

 

* * *

Защото аз зная всичко предварително. Зная колко малко е пространството, колко малко време имам в него, колко нищожно количество думи мога да ти кажа... А и не искам да изпускам нито миг. Но защо все оставам излъгана, кажи ми... Винаги чувствам някаква недостатъчност. Някаква огромна, тегнеща празнота... Всичко е толкова несигурно, толкова независещо от мен, толкова далечно и дори невъзможно... А аз искам поне веднъж светът да изглежда така, както искам аз... Та аз имам толкова малко време в него. Толкова малко ми остава до края, че искам минутите дотогава да са само мои. Нима не го заслужавам. Няколко хиляди минути с милиони секунди в тях. И нашият разговор, разбира се.

Искам времето да съществува само заради нас... Ние да движим стрелките му, да променяме посоките... Да ускоряваме хода му или да го спираме. Да можем да обявим пауза или пък зачеркнем половината от циферблата. Представяш ли си часовник без секундарник?! А такъв, за който няма ден и нощ... И който говори на език, разбираем само за нас. Без да дели минутата на четвъртинки или стотни, без да закъснява, без да се навива.

Звучи невъзможно, но ако е факт, би било прекрасно. Даже си мисля, че вярвам в Рая... Това вероятно е мястото, където ще ме оставят най-накрая в покой. Ще си почина. Няма да има нищо друго освен моята тишина и моя покой. Даже, спомням си, веднъж обърнах внимание на някакво гробище... И тогава всички тези камъни, всички парцаливи некролози, гаргите, които прелитаха от гроб на гроб, за да отпият от водата за цветята... сякаш ме погълнаха... И за миг си помислих - ето го Раят... Тези хора вече са спокойни. Защото са сами. Няма шум, няма хаос, няма тревоги, нямат кожи... Всичко губи смисъл, когато заспиш, нали?! Или пък всичко е рамка, защото отвъд видимите неща, отвъд фантазиите ти, може би, има друго, а след него още едно... И така до безкрай.

 

* * *

Сега отново се вглеждам в написаното. Мисля си, че най-големият, а може би дори единственият недостатък на хората е, че се самоцензурират. Същото важи и за теб, между другото. А аз се боря с цензурата. С всички поправки, допълнения, условия, уточнения, уговорки, предварителни извинения. Старая се да подтисна морала си, ако въобще можем да говорим за нещо такова. Затова и когато си мисля за смъртта, допускам, че моят край ще прилича на унищожението на Содом и Гомор. Спомняш ли си, Бог превърнал всичко там в пепел. И то защо?! Заради някакви си там грехове. Заради някакви си там желания, заради някакво си там пренебрегване на табутата. Но грехът не бе унищожен, нали?! По-късно, дъщерите на спасения Лот прелюбодействали с него, за да продължат рода...

И как Бог се е почувствал... тогава?! Ето този въпрос си задавам. Каква е била Неговата емоция, докато е гледал голите тела на девойките две нощи поред в прегръдките на омагьосания от вино Лот. И докато е чувал предиханията и е усещал миризмите, дали е ревнувал... Та кой не би... И въобще си мисля, че Бог е най-големият прелюбодеец във Вселената. Ако не беше, светът нямаше да съществува.

И друго. Знаеш ли кой е най-педантичият списък в историята на човечеството. И кой е неговият автор?! Аз ще ти кажа. Списъкът на Ной. Не ти ли се струва, че когато нещо толкова прецизно се описва, садистично се набляга на всяка подробност... нещо се укрива?! И нима наистина вярваш, че в онзи ковчег не е бил скрит и някой облечен в плът и кожа грях. Любовникът на Ной, например?! Не е невъзможно, нали?! Пък и въобще не е било ясно дали Бог ще изпълни докрай обещанието си. Всъщност, сега си мисля, че Ной е бил щастливец. Четиридесет дни върху водната пустош, сам с греха... И то пред очите на Бога. Е, каква по-голяма красота от това, да грешиш пред Създателя... Докато той стиска зъби от гняв, но запазва хладнокръвно мълчание, защото Ной е също и неговото лично спасение. Това се е случило, няма начин...

Защото няма святост, чисто и просто... Не можеш да имаш кожа и да бъдеш невинен. Нали когато пироните са докоснали дланите на Христос, първо са пробили кожата... Това си мисля. И когато ти го казвам, вече се съмнявам, че времето някога може да спре...

Май това е невъзможно. Нещата никога не свършват. Ето, например, на онова съвсем обикновено гробище имаше толкова много живот, въпреки всичко. Направо си помислих - какво нахалство? Наоколо се чуват звуци, прехвърчат птици, цъфтят дървета, минават хора, говорят нещо... И така всеки ден... Без изключения.

Дори лицата на мъртъвците са различни... А и не на всички им отива грим. Така де, нали ги гримират за срещата с Всевишния. Сякаш той ще им обърне внимание, но това е друг въпрос. Отвратително, нали?! И понякога си мисля, докъде може да стигне фантазията ми... И как да обуздая въображението си. Ако има смисъл... Казвам това, защото никой не може да ме опровергае. Дори и ти. Нещата, за които говорим, са недоказуеми. Някои от тях са дори смешни, други грозни, трети просто не си заслужва да четеш и затова те моля, прескачай високомерно тъпите пасажи.

 

* * *

Но пък има и друго. Аз отдавна не мечтая. Не защото мечтите ми са невъзможни. Напротив! Нямам недостигната мечта, нямам желани, но нечути думи. И обратното. Всъщност аз съм много щастлива. Дори когато се съмнявам в гласа си. Казвам това, защото понякога имам чувството, че не аз ти говоря, а някой друг. Всъщност отново щях да те объркам. Имам предвид, че не винаги усещам кой от много ми гласове се обръща към теб. Чувствам се като мембрана. Като онези, които реагират на вибрации. А емоциите ми зависят от силата на звука.

Затова използвам случая, да ти кажа нещо... Изписах толкова много думи, за да стигна едва сега до същината. Много е сериозно и те моля - обърни му внимание... Ето - разказвам ти всичко това, за да ме усетиш... Неистово искам най-сетне и това да се случи... Искам да ме чуеш. Аз имам тяло, имам дори очи, имам сетива - даже повече отколкото можеш да си представиш... Всичко имам - представи си ме като твой огледален образ, триизмерен, топъл, ясен, съвсем реален... Образ, който можеш да пипнеш... Тяло, чиито форми спокойно можеш да нарисуваш в релеф от глина, мрамор, камък, варовик... Или каквото си поискаш... И там е работата - аз имам друг свят. Но той не е кой знае колко по-различен от твоя. Напротив, просто аз живея в твоя паралелен свят. Артикулирам с въображаемите си устни неизречените от теб неща, доизказвам мислите ти, дописвам удивителния знак след възторга, свивам конвулсивно колене, когато се унасяш от изнемога, играя си с миглите ти, когато стискаш клепачи и прехапваш устни, когато не можеш да изречеш "Ох"... Разбираш ли?! Такава съм.

Или ако опитам, за кой ли път, да говоря красиво... Аз съм началото и края на всяка твоя емоция... Ако допуснем, че има край, разбира се. Трябва да има, защото... Не зная защо, всъщност. Но ако аз бях Бог, щях да поставя някъде край.

Щях, защото щеше да ми омръзне. Егати и мисията, да си Бог и да създаваш светове до безкрай! Един свят тук, един там, един по средата, един налице, два наопаки... Следващият ще е жълт, задължително, от тази боя остана още много. Може и малко червено да използвам... Я да замахна и със зеленото... Ужасно е!

Даже сега си помислих, че аз също, доста рядко, разбира се, съм малко ограничена. Имам предвид, че не мога да си представя нищо отвъд Дявола и Бога... Ами ако те също са нечии създания на други създания, а те си имат други Богове и Дяволчета, които пък са създадени от други и така до безкрай... Ужас! И коя съм аз тук... Никоя! А ти?! Същото. Или пък ние с теб сме просто мънички брънки от безкрайна верига... А след нас има хиляди усещания, които все още не познаваме. И те също имат свои страхове, но за разлика от нас, не ги ограничават в представи за Бог или Дявол... Вместо това ги наричат просто любов или омраза, близо или далеч, реалност или въображение... Може би така е по -лесно...

 

* * *

Дали не ти досаждам вече прекалено... Кажи ми, смяташ ли, че е време да замълча... И без това ние с теб непрекъснато воюваме. Струва ми се, че общуването и то независимо от кой тип, е дуел. Да, точно така си мисля. Имаше там един Бог, мисля че беше Кришна, който бил казал следното: "Никога не е имало време, когато аз не съм съществувал, нито пък ти. И в бъдеще тези мъртви и живи царе също ще продължат да съществуват."

Затова си мисля, че ние с теб непрестанно ще се срещаме... Независимо от това дали искаме или не... Царе ли сме или слуги. Дали имаме други планове или пък взаимно се отбягваме... Просто е писано този разговор да продължи. И да прелива в други измерения. В такива, в които аз ще съм човекът, а ти кожата... Ти водородът, а аз кислородът. Ти атомът, а аз електронът. Ти Богът, а аз Дяволът... Ти черното, а аз бялото... Ти Авел, а аз Каин. Ти цигулката, а аз лъкът.

Пък и нито един от нас не би пропуснал възможността да провери още веднъж силата на думите... Да застане гордо срещу отсрещното острие и да рискува... Най-смелите се връщат за фаталното пробождане, независимо от посоката, нали?!

 

* * *

Отново се сетих нещо. Май изгореното боли повече от всичко друго. Тогава защо не са го изгорили Христос. Първо, тази смърт ми се вижда много по-страдалческа. Второ, Баща Му, онзи на небето, щеше доста да се затрудни да възкреси до приемлива за окото форма един въглен... И трето - християнството щеше да има повече привърженици, а не само една шеста от света.

И защо в Библията има толкова много книги и излишни историйки за излишни хора... А можеше да има само едно четиво – моята изповед... Пък и тя щеше да се дописва до безкрай... Защото аз все още не те познавам. Понякога съм се самозаблуждавала, че е обратното. Че зная... Зная как изглеждат насладите, които желаеш. Познавам до най-фините детайли всяка притаена тръпка, всеки вопъл, изречен насън, всеки вик, дори онзи, който още не е произнесен... Но това не е вярно.

Ако те познавах, нямаше да имам нужда от Бог.

Затова и си мисля, че всички религиозни книги трябва да се забранят. Да ги изгорят просто. Забравих думата за това действие, но със сигурност, то ще е за добро. Най-талантливите книги са онези, които приближават кожата към притежателя й, а Богът през това време се държи прилично. Не праща потоп, не ни измъчва като нещастника Йов... Не вдига на крак цялото небесно войнство, за да себедоказва всемогъщество, не се перчи с разни чудеса, извършени от комплексари...

 

* * *

Не ми се говори. Искам да постоя и да те послушам... Все едно ти пишеш вместо мен, а аз чета вместо теб... Зная, че молбата ми ще остане неизпълнена... Обожавам съпротивата ти. Колко меко звучи това! Все едно е нещо незначително. Тъкмо обратното. Ако не се бранеше толкова, ако не се криеше, ако... Та аз нямаше да съм с теб. Или поне нямаше да съм същата. Искам да ти кажа, по-скоро да те помоля да продължиш да се отбраняваш. Отскачаш много изкусно. Всъщност почти имаш талант за това... А аз се чувствам като Свети Петър... Но не в ролята му на Небесния ключар, а като Ловец.

Помниш ли?! Ти все още не беше нищо, нямаше никакво понятие, че ще влезеш в историята. Беше си някакъв обикновен син на дърводелец. Който обаче не си харесва професията. И тогава ме покани да зарежа мрежата, за да те уловя. И аз го сторих. Предадох те поне три пъти. Казвам поне, защото останалите предателства пазя в дълбока тайна... Много ми е смешно сега. Да забравим тази измишльотина.

Мисля, че апостолите са създали Спасителя. Без тях той той щеше да си остане просто едно обикновено момче на около 30 години, мило и нежно...

 

* * *

Знаеш ли, че Бог е изцяло в наша власт. Сигурна съм. Ако греша, той сам щеше да слезе от небето, да обуе онези смешни плюшени пантофи с пискюл, да си махне бонето, да наплиска гуреливите си очи и вместо да се явява на Мойсей под формата на огън и то в някакъв храст, просто да седне и да напише Петокнижието собственоръчно. И да остави горкия си народ да оцелява в Египет. Евреите едва ли щяха да се претопят. По-скоро цялата цивилизация египетска щеше да погине. И така всичко щеше да е наред. Богът да е доволен, а и палестинците щяха да си имат държава...

А и какво пречи на Всевишния да превърне всяка земя в обетована. Та нали е Всемогъщ, или това също е част от безкрайните му манипулации. Като тази за ябълката, апропо. Не е вярно, че змията я поднесе на Ева. Аз го направих.

Не издържах просто... Наблюдавах ги цял ден. Потъвах в безбрежно наивния поглед на леко мургавия Адам, дъхът ми спираше пред недокосваната бяла кожа на Ева... Но накрая ми доскуча. А и не можех да бъда сигурна дали Бог няма да ги унищожи, щом му омръзнат. И за да спася следващите поколения от поредния гаф на Всевишния, поднесох знанието на първата жена. Тук искам малко да се отклоня - тя въобще не беше истеричка. Не ми отне никакво време да я убеждавам какво ще загуби, ако не ме послуша. Същото беше и с Адам, апропо. Той бе готов на всичко, само и само да не се конкурира с Бога. А освен това на тях никак не им бе приятно да бъдат възприемани като части от конструктор "Лего"...

Но... Вероятно тук бе и моята грешка. Не трябваше да прибързам толкова. Можех да се пазаря с Бога. Щях, например, да му предложа сделка. Той обръща хода на света и ме създава. В следната градация. “И Бог създаде кожата и видя, че бе добро и се самоуби. А после кожата създаде от себе си Адам, Адам направи от реброто си Ева... и т. н.” Много грешки щяха да се спестят, ако бе станало така... Но уви! Боговете грешат. Не винаги, разбира се...

Не мисля, че всяка намеса на Бога в хода на историята е била необмислена... Напротив! Смятам и вярвам, че раждането на Христос е второто най-справедливо нещо във Вселената... Второто след нейното създаване, разбира се... А също вярвам, че нова Вселена може да има само при нови Богове... Не зная как ще изглеждат те... Нито дали ще се намесват. Възможно е на мястото на нашия мързелив Бог и хрисимия му син да се появи низвергната до този момент опозиция. Дяволът и слугите му, примерно... Или пък далечните братовчеди на Създателя, които едва сега са се сетили, за претенциите си към властта...

Предстяваш ли си свят с нови закони? Такива, които да определяме ние... В които да имаме право на протест, спор или недоволство.

Свят в, който Мария няма да е заченала непорочно. Но пък синът й пак ще е Спасител...

Едва сега разбрах каква е болката на Бога... Той просто е нямал опит преди създаването на света. Ама никакъв. Не е имал нито какво да печели, нито какво да губи. Затова и малко по-късно е проиграл всички чипове... Което е съвсем нормално... Богът никога не може да преброи картите в тестето, нито да прецени противниците. Винаги си мисли, че след като е всемогъщ, той трябва да обере залозите. И че всичко, по дефиниця, му е отредено.

Но не е! Противниците блъфират, винаги има второ раздаване. Все някой се отказва или се случва нещо неочаквано. Така че... Нашият създател винаги пропуска шанса си... Това, разбира се, не значи, че следващия път ще има нови правила... Нито пък, че противниците ще са същите...

Ако има друг Бог, надявам се, той да не харесва хазарта... А също и да има смелост да се появи при Девата в плът...

Нищо съществено няма да се промени в легендата... Просто тя ще е повече тайнствена, защото вече ще е истинка...

 

* * *

И в нощта, когато ангелът се появява, за да донесе вестта, че ще Мария ще роди. Малко след това при нея слиза Бог. Той пристъпва тихо в шатрата и й говори. Тя е изплашена, трепели, бълнува на яве. А Йосиф не се събужда. Сънят е онова място на ръба между смъртта и забравата. И тогава това невинно девойче споделя с Него всичко. Казва му със заекващ глас, че тази сутрин, че само преди няколко часа Йосиф не е успял да прибере осела. И че вероятно животното се е изгубило някъде по хълмовете наоколо. А после, с малко по-спокоен тон, че вчера, само преди ден, едва не си е изгорила пръста на огъня, докато се е опитвала да извади хляба. След това Йосиф е отишъл да налее вода. Небето се е смрачавало, изглеждало е така сякаш всеки момент ще завали. После мълчаливо са вечеряли, седнали върху пясъка. Гледали са звездите и Луната... И е било безкрайно топла нощ... Както и отминалия ден - до появата на Гавраил. И Богът спокойно я е слушал. Седял е прегърбен в палатката на сантиметри от Йосиф и е изчаквал мига, в който да посвети Мария в тайните. Вероятно тогава нещо във времето и пространството се е разчупило... Или пък е продължвало да бъде обикновено, но светът, без надзора на Бог, се е объркал. И дали тогава това същество, този безумно безкраен разум, за който съприкосновението с Мария също е било раздяла с девствеността, не се е изплашил също, поне малко... Или пък тъкмо обратното... През съзнанието му са минали всички видяни и невиждани още грехове... И докато е докосвал с нежна ръка гръдта на девойката не е опитал да й внуши за ада... За времето, в което Той самият не е бил обичан... Дали й е разкрил бъдещето?! И какво е усещала тогава невинната плът на Мария?! Още една недокосвана кожа до себе си или пък пред погледа й са минавали сюжетите на това, което предстои...

Иска ми се да спра до тук... Разбира се, аз обичам близостта. А и зная какво е някой да надзърне в нея... Затова ми се иска да ги оставя. Представяш ли си, ако заедно с мен от тях си отидат и кожите им... И остане само това, което те прикриват. Мръсотия, кръв, съсиреци, алени мускули, бели хрущяли, сиворозови черва... Нали ти казах, хората са грозни без кожи! И тъкмо когато се отдалечавам от шатрата, чувам почти приглушения вик на Мария... Сигурно е било страшно болезнено. Чудя се сега кому беше необходимо всичко това... Оттук насетне никъде няма да има невинност. Разбира се, сега визирам само вярата.

На следната утрин Йосиф ще се събуди с главоболие, като след кошмарна нощ. И ще отиде да си върне загубения осел... Такива неща си мисля. А Мария ще почисти огнището от въглените и ще изтича навън, за да издои козата. После ще пие от бялото мляко, докато е още топло. А мазните капки ще падат върху шията й и ще се спускат с влажна ласка в пазвата й... Това сигурно се е случило. Нещо съвсем обикновено, чисто, ясно и директно. И успокояващо, разбира се.

Така сигурно се е случило в онази нощ. Някои я наричат чудна. Възможно е и да е била... Чудна е всяка нощ, в която присъствието на Бога се усеща...

 

* * *

Аз, например, го усещам и денем... Когато се събуждам. И имам чувството, че нощта ме е притискала. Не мога да си го обясня, но сякаш съм потънала в прах. Трудно ми е да разпозная коя съм. Трудно ми е дори да повярвам, че съм истинска. И в такива утрини единственото успокоение за мен си ти. Какво признание само, нали?!

Взаимно се допълваме. А толкова често не можем да възстановим общите си спомени. Дори не е сигурно, че ни има. Дали не сме се изгубили в сънищата, които ни раздалечават. А дали сме се разпознали в онези, които ни приближават.

И така без дори да си даваме сметка, се примиряваме. С времето, с всеки пореден банален изгрев на слънцето, с досадните му ежедневни капризи, с умората му, с претенциите. Докато не се превърнем в част от лошите или добри метереологични условия и се слеем с навика.

“Какво е времето навън, скъпи?! Дали да не сложа това сако. Глупости говоря, в този дъжд, е най-добре да си вземеш шлифер. Да, разбира се, ще ти се обадя към обяд. Е, ако нямаш среща. Ще съм със сакото, но за теб е по-добре да си с шлифер.” Колко често утрините ни са такива, нали?

Сако? Шлифер? Ези или тура. Сол, пипер. Вали, топло е, духа...

Това имах предвид. Защо, по дяволите, не можем веднъж завинаги да забравим тези неща. Имам предвид дрехите, времето, вятъра, течението, влажността на въздуха. Страх, прогнози, всичко.

 

* * *

Явно съм авантюристка. Така поне излиза. Как смея да мисля за бунт срещу неща, които хората са създали, за да разменят думи. Да са заедно, в крайна сметка.

Всъщност, не зная. През цялото време се опитвам да ти припомня времето преди нас. Когато нещата, хората, боговете, историята са били ужасно първични.

И не им е било нужно да си губят времето след събуждане, за да си кажат “Добро утро” или пък “Егати, цяла нощ не можах да спя”.

Дразнещо е да зависим от взаимните си навици, да се съобразяваме с взаимните си болки, с установени някакви несъществуващи никъде другаде освен между нас граници. И в крайна сметка да се отдалечаваме, затънали в прогнозата, в очакването, в нищото...

Когато можем простичко и съвсем истински да мълчим. Да изберем поредното, тренирано многократно настроение и с него да изчакаме нощта. Където винаги има надежда да се срещнем... Съблечени от навици.

 

* * *

Не съм сигурна дали има идеален свят. Но допускам, че такъв съществува. Поне във фантазиите ни. Ако, разбира се, се отпуснем.

Заради желанията си се срещаме. А накрая се оказва, че те ни раздалечават. А такъв развой или завършек е тъжен, нали?! Много тъжен и то...

Сякаш мечтите ни са лост, с който обаче нищо не можем да преместим. Същото се е случило с роденото от Бога и Мария дете. Надежда, която те зашеметява, но не можеш до край да й се довериш. Защото светът отдавна е безнадежден. Или пък защото вече ни е навик да свеждаме чудото до някакъв нищо и никакъв факт. Който с лекота можем да отминем...

Тъй че, оказва се, че Исус е бил едно много нещастно дете. И като всяко дете, в семейство с изневери, просто е бил различен. Нито добър, нито лош. Нито комплексиран, нито надарен. Нито син на Йосиф, нито понятен за Мария.

Въобще всички предпоставки да бъде Господ. А и да страда.

Никога не съм успявала да си отговоря, защо хората посочват за свои Богове най-невздрачните човеци. Дали това не е някакво оправдание. Въпреки всички чудеса, които нарочените за Богове вършат, те си остават като джуджетата от приказките. Даже не съм сигурна, че при тези шеметни скорости на времето напоследък, някой е в състояние да им повярва. С всеки изминал ден историите стават все по-смешни, все по-нелепи, все повече потъват в прах. Просто няма кой да им обърне внимание. Може би пък трябва да оставим легендите сами да отмрат. Дори да не ги споменаваме. Да забравим миналото си. Страховете и надеждите, които ни носят приказките. И да се отдадем на чудовищата в самите нас. Да се оставим да бъдем погълнати от цинизма на ежедневието, от баналностите, от шаблоните, от всичко.

Да спрем да общуваме помежду си, като в някакъв абсурден филм на ужасите. Да се подозираме, да се крием един от друг, да се вманиачаваме в слабостите си, да изтъкваме само най-грозното, което притежаваме. Защото такива сме си били от самото начало. Лоши, подозрителни, зли, недоверчеви, страхливи. И сме се чувствали най-добре заслушани в звуците на собственото си тяло, насочили обоняние към миризмите на кожите, вгледани до полудяване в недостатъците, които увеличаваме многократно като гледани под лупа. Това сме – сакати, глухи, слепи, невярващи, измамници, лъжци, прелюбодейци, страхливци, егоцентрици. Когато се приближаваме към някой друг се заблуждаваме, че успяваме да се откъснем от недостатъците си. А вместо това ги умножаваме и укрепваме. Всяка близост ни прави по-лоши. Раздваме злото в себе си, за да не останем сами завинаги. Отдавна сме забравили какво значи интимност без предубеждения, без съмнения, без подозрения, без обвинения. Всички сме затворници в тъмницата на собственото си нещастие. Което обаче виждаме като замък - натруфен от изящество, стилен, топъл, съвършен. Замък, чиито стени са толкова крехки, че може за миг да бъде разрушен. И да се превърне в блато, където с радост да се потопим.

Затова и нищо чудно, че светът се приближава към края си. Скоро всичките ни заблуди ще умрат. Както бавно ще загинат и Боговете. Но то не е защото на тяхно място ще застанат човеците, а защото цинизмът ще отмие и последната топлина, която ни е останала. Ще се превърнем в скотове, ще се завираме в себе си като животни. Докато не създадем нов Бог. Който да унищожи застоялото и гноя. Да ампутира възпаленията, да смени кръвоносната ни система, да промие мозъците, да поправи разрешунията и да започне отначало. Тухла по тухла, усещане по усещане. Да ни върне назад във времето, когато не сме били толкова много върху толкова малко парченце земя. Когато сме се познавали прекалено добре, за да ни хрумне да се подозираме. Когато не е имало разгранечение между човек и човек, човек и кожа, Бог и човек. Когато всичко изброено е било едно. Един атом, на който не му е било необходимо да се дели. Който е нямал нужда от измислица, нито от минало, нито от бъдеще. Защото зад крехката си обвивка всеки е бил достатъчен за себе си и единствен.

Аз зная, че в този свят ще бъдат допуснати много малко неща. И мисля, че едно от тях ще бъда аз. Въпреки агресията към Бога, въпреки симпатиите, които изпитвам към Дявола. Въпреки глупостта или ограничеността ми. Просто аз ще премина отвъд.

 

* * *

Защото успях да се опазя от илюзиите, защото никога не съм се доверявала докрай. Защото не бях покварена от модите, нито от шаблоните. Не допуснах да бъда измамена. Не приех да се хвърля от пропастта, разчитайки, че Бог ще изпрати свой Ангел, за да ме спаси. Не се изкуших да повярвам, че мога да превърна камъните в хляб. Не поисках да притежавам бъдещето за сметка на душата си. Никога не съм поглеждала към небето, за да видя Вителеемската звезда. Не съм вървяла към своя или чужда Голгота със сляпата и наивна вяра, че самоубийството ми ще се превърне в култ. Не съм принуждавала никого да вярва в илюзията, че има спасение. Не съм си позволявала също да посягам на чуждите Богове, за да сложа на тяхно място егоцентризма си. Не съм вдигала ръка, за да скрия поглед от нещастието. Не съм искала главата на нито един добър пророк, нито пък лош. Не съм си позволявала да посегна към непорочността, а след това да я оставя в ръцете на страданието.

Дори не съм те лъгала. Защото от всичко, пред което съм трупала грехове, тези, които съм сторила пред теб са най-страшните. Даже мисля, че някои от тях не могат да бъдат изкупени. Сигурна съм, че за повечето от грешките си по-скоро бих получила прошка от Бог, отколкото от теб. Отдавна си мисля, че именно взаимните прегрешения ще унищожат Боговете. Бог няма да умре от ръката на човек, нито от нечие дяволско посегателство, нито от някакъв небесен бунт. Той ще загине от злобата, които ние с теб таим един към друг. Ще потече някъде по канализацията между отчуждението и отчаянието ни. Ще се изгуби сред мръсотиите, които телата ни произвиждат. Сред тези които създаваме, когато отчаяно се опитваме да се почистим. Да измием потта, да изтръгнем космите, да изстискаме пъпките, да скрием секретите, кръвта, петната, миризмите, коричките от раните, калта под ноктите, лошия си дъх. И когато накрая опитаме да изглеждаме гладки и чисти. Без миризми, без сенки под очите, без тремор, без умора... Ще усетим, че заедно с тях сме унищожили и Бог. Защото той ни е харесвал именно такива – слаби, безпомощни, свити и плачещи.

Радвал се е, понякога е бдял над близостта ни. Но това са били само мигове, в които сме се замозабравяли. И бързо сме изгубвали.

Най-абсурдното от всичко е, че сме се надсмивали и над себе си. С някакви ехидни усмивки, уж да се спасим. Нещо като да поискаме извинение. Нещо като това да бъдем иронични, към факти, в които вярваме. И интересно, че винаги сме се гордели със самоиронията. А тя е безсмислена. Тя всъщност е толкова тъжна. Толкова е бедна. Тя е просякиня ден преди да умре от глад.

Една възрастна жена, от която трябва да извръщаме поглед. Защото нейните изпопадали зъби, пожълтели очи, треперщи и мръсни ръце, брадичката с няколко косъмчета по нея, босите й крака и непоносима воня, сме всъщност ние самите. Ние сме дори куцият пес, който седи до краката й и гледа тъжно с огледално влажни очи. Това сме – една разплакваща гледка пред поредната празна кофа за боклук. Труп, който някой утре ще намери, но останките ще му се сторят толкова жалки, че ще ги отмине.

Самоиронията ни се появява тогава, когато остаряваме. И когато вече не сме сигурни. Не е вярно това, че малките деца са по-несигурни от възрастните. Те не се съмняват в историята за Сътворението, защото някой по-силен от тях я е разказал. Не се съмняват, че има феи, защото те самите са малки вълшебници. И когато поискат могат дори да видят неща, които не съществуват.

Но ние не вярваме вече в хубавото. Защото нямаме сили да се опазим. Защото вече не си вярваме и защото отдавна сме загубили спомените за приказното...

А дори не е сигурно, че приказки някога и някъде наистина е имало.

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух