напред назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]



Седма част


Ето, виждаш ли, откъде започна всичко, пък как е на път да свърши. Спомняш ли си, когато преди много, много време опитах с чар да те заговоря. Помниш ли първите думи, които ти казах. Спомняш ли си как всичко уж ставаше съвсем естествено и леко. Като мъгла, която бавно се вдига, а зад нея се разкриват някакви неочаквани приключения. Колко пъти взаимно сме се заблуждавали, че това, което си измисляме, може в действителност да се случи. Колко време отделихме в чакане, то най-сетне да ни погълне. И да изпълним там желанията си, да се отдадем на един миг, който да остане ненакърним от нищо и чист до святост.

Това, което ти припомням сега, е дори мило. А нищо от това, за което мечтаехме не се осъществи. Нито аз успях да се превърна в човек, нито успях да разменя себе си за нещо друго. Нито успях да обърна Сътворението наопаки. Напротив. Останах си същата. Все още съм матова, все още съм топла. Все още искам да се случат невъзможните неща. Но вече с по-малко амбиция. Някак отчуждено. Вече зная, че мечтите ми не зависят само от мен. Даже забравих да си доизмислям ситуациите. Забравих всичките си изречени думи. Но не се отричам от тях. Не искам и да си спомням. Нищо не искам. Искам да се върна в началото. Дори в началото преди началото. Преди отброяването, което е отбелязало първия изгрев. И от това място ще поискам да погледна в очите на Бога. Сигурно ще ми е необходим само миг, за да открия там всичко, което в бъдеще ще се случи. Ще видя бедността и величието, еуфорията и стенанията... Ще видя всички апокалипсиси, които предстоят. И всички нови сътворения. Ще видя създаването на всички нови грехове. А също и ръката, която ще изпише заповедите, които не трябва да прекрачваме. Ще разгадая химическия състав на таланта, а и този на агресията. Ще видя бесилките за всички убийци и спокойния сън на хората, които създават добро. Ще видя мостовете, които съединяват различните хора. Но този път без бомбите поставени по тях, без войници, които да потъпкват създаденото от майсторите. Без лицата на хора, обречени никога да не се върнат в домовете си.

И тази картина ще бъде като вечност. Застинал свят. Такъв, какъвто ние с теб никога не сме го виждали. Утопия, която въпреки, че можехме да си измислим и да съхраним, рушахме нарочно. Със злоба посягахме и хулехме доброто, което опитвахме да запазим. Нарочно го избягвахме. А след това скришом съжалявахме, че не сме му дали още един шанс. Аз зная, че в този друг свят, ние отново ще бъдем заедно. Може би аз няма да съм вече кожа. Ти също няма да си човек. И може би нямаше така обречено да принадлежим един към друг. И да усещаме болките си с такава непоносимост и отвращение. Нямаше да се делим на цветове или на вери. И нямаше да мислим, защото всичко това щеше да ни е достатъчно.

Представяш ли си такъв свят? Останала ли ти е още мъничко сила, за да повярваш?

 

* * *

Скоро това, за което мислех, че е само мое няма да ми принадлежи. Няма да мога да се върна назад и да се извиня за изречените лъжи. Нито пък ако го направя по-късно, ти ще ми повярваш. Имам чувството, че досега педантично съм изграждала само вината си. Мазохистично дори. Нарочно наблягах на пошлото и грозното. Нарочно и след това се опровергавах. Нарочно не се опитвах да избягам от заложените далеч преди нас ограничения. С виртуозно изработено острие пробождах най-нежното от себе си, допирах въглени до най-деликатото, което притежавам. Разкъсвах признанията си на малки части, за да ги хвърля след това, така сякаш никога не са съществували. Разделях сънищата и дните си според това колко гряха съм извършила в тях. Колко пъти съм подвела, колко пъти съм преувеличила, дали съм го направила сполучливо или не и коя ще бъде следващата заблуда, която ще ти поднеса. И така без да искам създадох света, в който живеем. И съм сигурна, че не можем да се върнем назад. Няма да можем да възстановим без недостатъци това, което ни свързва. Нито ще имаме сили да разсечем недоизказаното, което ни приближава. Няма да кажем по-красиви думи от изречените досега. Но и нова тайни няма да имаме сили да създадем. Няма да имаме по-малко угризения, което знаем горчивите изводи. Но и нови такива едва ли ще имаме време и сили да си създадем. Отсега нататък ние с теб само ще си мълчим. Защото същинската изповед започва едва слез края на думите. След края на монолозите. В средата на всеки разговор, в който чуваме само себе си. В края на всяко желание, което обаче вместо да ни приближи, ни е разделечило.

Утре вече ще бъдем спокойни само от факта, че все още ни има. И че дори и да искаме не можем да се разделечим един от друг. Няма да си говорим, защото няма да има какво да си кажем. Няма да се поглеждаме, защото знаем, че сме същите. Малко по-тромави, доста по-изморени. Но същите. Без нови открития, а и без нови надежди. Защото всичко и нарочно отдавна пропиляхме. Нямаме взаимни разтърсващи чувства... Превърнали сме в част от света, които ни заобикаля. Който обаче ще продължи да съществува и без нас. Както досега ние с теб се заблуждавахме, че свят различен от нашия няма...

А него го е имало. Стоял е пред прозореца, зад ключалката, в джобовете ни. Гледал ни е ехидно докато сме посрещали новия ден с трепет, че отново ще говорим и няма да сме толкова безнадеждно сами. Имало го е с измамниците и лъжците, с крадците и диктаторите. С доброто и лошото. Но ние не сме го забелязвали, за жалост. Ако го бяхме направили щяхме да знаем, че кожите всъщност не говорят. Дори не могат да пишат. Те са просто една черупка, вътре в която се случват и мислите, и чувствата, и световете. Но не го направихме. Сега ни остава заблудата, че има чудеса. Че хората и кожите всъщност не сме чак толкова различни един от друг. Че близост все пак е възможна, защото без нея наистина ще настъпи края. Онзи край, който хората наричат Апокалипсис. И който е необратим. Но след него няма Страшен съд. Няма небесен ключар, който да ти поднесе това, което заслужаваш. Отвъд нашия свят няма нищо. Там има само суха и сива материя. Под формата на пропаст. Застинало езеро, в което не можеш да се огледаш. Защото вече нямаш образ. Нямаш кожа, която нежно да нарисува чертите ти, която да се усуче около устните ти, която да настръхне, ако й е студено или пък порозовее от слънцето. Отвъд няма да можеш да видиш дори Бог, защото и за него ще ти трябват очи. А без клепачи те ще ослепеят. Ще опитваш опипом да се оринтираш в един свят, който отдавна не е твой... Почувства ли хладината, която лъха от мястото, където няма да сме вече заедно. Чу ли тишината? Усети ли липсата на цветове. Преди милиарди години оттук е започнало всичко. Празнотата ни е съединила. Разпределила е между нас греховете и щастието. Дала ни е точно толкова време, колкото можем да понесем. И го е направила с добро.

 

* * *

Нека не допускаме хубавото да ни се изплъзне сладващия път, когато се срещнем. А аз зная, че такъв път ще има. Неизбежно е. И съм сигурна, че тогава светът ще е по-различен. И ще ни бъде по-топло. И ще бъдем по-близо един до друг. Нека обаче отсега направим този свят по-добър. Да не допускаме да бъдем самонадеяни, нито егоцентрични. Да не бъдем зли. Но без да прехвърляме силите или възможностите си. Да сътворим новия свят доколкото ни позволяват силите, с малко дефекти, замъглен, накуцващ, но мъничко по-добър, нали? Само с малко по-различен. Защото злото е най-слабото същество от всичко, което е било сътворено във вселената. А аз зная, че ние с теб имаме сили, за да го променим. И когато това се случи отново ще седнем един срещу друг. Като една съвсем обикновена кожа и един съвсем обикновен човек. Аз ще призная, че не умея да разказвам. А ти на мен, че ти напомням за някого. После ще забравим за миналото, ще престанем да се тревожим за бъдещето. Ще забравим тъгата, дори радостите. Представяш ли си? Можеш ли поне за миг да допуснеш, че всичко, което описах е истина. И е възможно? Може би трябва да направим още едно малко усилие, за да го постигнем. Или за това няма да ни стигнат нито един от следващите животи, Богове или Дяволи? Честно да си призная аз все още не зная. А ти?

Ох, чакай. Не ми отговаряй още. Нека да оставим отговорите за по-късно. Аз вече съм изморена.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Кожа][Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух