напред назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]



Колко е часът?


Ще се изсипе дъжд. Чувствам го. Първо се смрачава, въздухът някак боцка, а след това идват капките. Първите са най-тежки. Имат формата на круша. Докосват земята, разлюляват я. От моя прозорец дъждовните дни изглеждат сивозеленикави. Стъклата се запотяват. После гледката помътнява, докато съвсем изчезне. Опитвам се да си представя хората навън. Първо виждам висока жена. В гръб прилича на мъж. Плувец. Има дълги крака, широки рамене. Къса коса. Опитва се да отвори вратата на колата си. До нея стои мъж. По-нисък. Някак вял до стегнатото й тяло. Чувам изщракването на ключалката, вратата се отваря и високото тяло се сгъва на две, за да влезе. Жената има дълги пръсти. Ноктите й са прозрачни, с квадратна форма. Надига се леко, за да извади ключовете. С палец и показалец вкарва ключа в дупката, натиска педала и пали. Сега е някак друга. По-женствена. Чертите на лицето й омекват. Погледът й притаява. Мъжът е до нея. Може би са семейство. А може и само приятели. Колата бавно излиза и плавно потегля. Утре двамата ще се върнат на същото място. Убедена съм.

 

Усещам хората по осанката, по походката, по излъчването. Някои минават по тази улица само по веднъж. Други се връщат. Винаги е така. Хората се връщат, за да си свършат работата. Същото важи и за мен. Ще престана да забелязвам високата жена, смуглия мъж, червената им кола, когато разбера какво ми казват. Не мога насила да извадя никой от мислите си. Нито от сънищата. Може би тази двойка не съществува. Никога няма да разбера това. Чудя се колко ли е голямо леглото, в което тази жена спи. Какво има до главата й. Дали има вана или се къпе права. Като мен. Нищо, че не съм толкова висока. Мога да мина направо за нисичка. Ти си моето миньонче, моята малка женичка, казваше татко. Той е мъртъв отдавна. За него знам със сигурност какво ми даде. Тази къща, този двор и хората, които минават по улицата. Човек не трябва да бъде строг към бащите. Въпреки че не харесвам думата “женичка”. Има нещо захаросано в нея. Някаква есенция, подправка, която ме дразни. Ванилия. Думата “женичка” е като ванилия, сложена върху неподходящ десерт. Има такива думи. А има и други.

Високата жена има плътен глас, убедена съм. Всъщност, може и да е висок. Лиричен сопран. Има гладка кожа, без косми, без бенки. Без досадните малки пъпчици, пори, мънички червени капилярчета. Пие коктейли във висока чаша. Може би “Маргарита” или най-обикновен джин, тоник, лимон и лед. Една бучка. Моят баща пиеше вино. Никак не му подхождаше. Имаше жълти зъби и когато вечер ми казваше “Лека нощ” одраскваше бузата ми с боцкавия си мустак. Имаше хубав смях. Кръшен. Като на жена. Можеше да се смее часове наред, гласът му избликваше някъде отвътре, от мястото под корема, под бъбреците. Сякаш не беше негов. Очите му се насълзяваха и се смееше, смееше, смееше. Вече не помня на какво. Помня го като портрет. Като снимка, която избледнява. Овал на лицето, дължина на носа, изражение на тънките му, много тъмно червени устни. Чудя се какво ли е видяла мама в него. Какво е намерила... И това не знам. Затова пък мога да си го измисля. Баща ми е бил красив, бил е внимателен. А мама е искала точно този мъж да ми стане татко. Много преди да се родя тя е знаела, че ще бъда мъничка, крехка, слабичка, тъмна. Знаела е, че татко ще ме хареса и ще ме обича даже повече от нея. Когато бях мъничко, луничаво момиченце го питах “Татко ти кого обичаш повече? Мен или мама?” Теб, моето момиче, отговаряше и се усмихваше някак особено. Оттогава знам, че хората обичат повече това, което предстои от това, което е било. Дори и мъртъв татко продължава да ме обича. Нищо, че не го усещам. Може би, понякога ми се сърди. Едва ли е предполагал, че ще стоя на прозореца в собствения му дом, ще наблюдавам хората, ще ги събличам с поглед, ще си представям какво правят в леглото, когато са сами или когато са с друг. Как спят, дали се къпят и колко често. На какво миришат. Какъв цвят е срамното им окосмяване. Имат ли лоши навици.

 

Едва ли би ме нарекъл “моето малко миньонче”, ако знаеше и какво сънувам. Децата трябва да са по-чисти от родителите си. Това е някаква илюзия. Всички родители се заблуждават за децата си. Ние, децата, сме най-добрите, най-умните, най-красивите. А не сме нито едно от трите. Тази жена също има майка и баща. И също като мен прилича на баща си. Той е бил висок, имал е къдрава коса, бил е направо прозрачен. Кожата му е била тъничка и малкото момиченце е можело да види всичките му вътрешности. Виждало е омразата да се оформя някъде зад ушите като рошава топка лилава светлина, после възторга, някъде в корема, областта около гърдите, като малко кученце, което иска да изскочи навън, да се радва, да лае... Прегръдката му е приличала на огромно езеро, под формата на буквата П и малкото момиче се е сгушвала някъде там, точно между двете успоредни ченгелчета.

 

Така бих искала всичко това да е истина. Хората наистина да бъдат прозрачни. Но не са. Високата жена може всъщност да е някоя съвсем обикновена жена, за която човек не си заслужава дори да мисли. Едва ли има нещо общо с мен. Ако всичко на тази улица, в този град, на този континент, на планетата, дори във Вселената има някаква връзка с мен, аз никога няма да я разбера. Не мога да побера всичко в главата си. Не мога да намеря логиката. Какво е това, което свързва дъжда с мен, какво е другото, което накара тази жена да я забележа. Защо мъжът до нея бе като сянка.

 

Най-хубавото от всичко на този свят са хората. Като тази жена, като която и да било жена или мъж. Искаш ли да ти разкажа приказка, ме питаше татко. Исках, винаги исках да ми се разказват приказки. И винаги знаех, че не са истина. Но го лъжех. Правех се, че има великани, че има вещици, че има джуджета. Но винаги съм си ги представяла по друг начин. Великаните като съсухрени старци, джуджетата като недоразвити деца, вещиците като всички онези големи момичета, които не ми позволяваха да си играя с тях.

 

Може би високата жена е била като мен... И тя е виждала приказките по-истински. И тя се е преструвала, че вярва на историята за Торбалан, за Карабас Барабас или онова малко, лигаво, безкрайно тъпо и ужасно скучно дървено човече. Пинокио. Думата е като супа. Като борш с много карфиол и моркови. С много лук и пресолена. Пинокио е най-глупавото дървено човече на света и той никога не е съществувал. Когато бях малка ми се искаше да го изкрещя. Да застана пред татко в онази червена рокличка на бели цветчета, да вдигна дясната си ръка срещу него и да му кажа “Татко, татенце, ама ти не разбра ли, че Пинокио не съществува! Не съществуват нито вещици, нито джуджета, не съществуват дори феи!” Но татко щеше да се обиди. Най-обидното за всеки възрастен човек, особено за татковците, е да им кажеш, че те лъжат. А те лъжат. Безсрамно, безцеремонно, арогантно. И после се чудят защо собствените им деца се опитват да си измислят родителите. Защото всеки се надява на чудо, въпреки че чудеса са невъзможни.

 

Утре тази жена ще се върне на моята улица. Толкова искам да я видя отново. Искам да проверя дали съществува. Ще стана рано, по-рано от обикновено, ще оправя косата си, ще измия със сапун лицето си, ще облека най-хубавата си рокля... Имам една зелена рокля с презрамки. Ще застана на прозореца. Ще си обуя обувките. И ще я чакам. И когато я видя да паркира червената си кола и още преди да е докоснала с дългия си крак улицата, аз ще съм там. Трябва да я попитам. Не ми пука как ще звуча. Нито какво ще ми каже. Но трябва да изрека тези думи.

Какво ще я попитам ли? Не знам.

Колко е часът?

 


напред горе назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух