напред назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]



Съвършено е така


Статуетки. Буди с голям тумбак. Многоръки Шива, наредени един до друг, с ехидни лица. Злокобни африкански маски с извадени очи. Малки дървени слончета от абанос, с вдигнати хоботи. Звънчета, от Изток, с йероглифи.

Камили, носорози, жаби. Полускъпоценни камъни, закачени върху картички. Ахати, смарагд, корал, слюда... Феерия. Аз съм щастлива.

Трябва да купя ароматни пръчици и много свещи. Ще ги наредя вкъщи, около масата. Около нашата празнична вечеря. Около него. Около мен. Ще бъде изискано. С изтегнати, добре изгладени, режещи ръбове. Свещите ще бъдат класически. В жълт цвят. С едва забележими орнаменти. Ще мирише на жасмин. Ще запаля ароматните пръчици и ще ги поставя в ъглите на стаята. По три за всеки ъгъл. Общо 12. Димът дискретно ще се вие във въздуха, очите му ще блестят. Моите също. Но не трябва да закъснявам. Жълти свещи, чинии в синьо, моята рокля в резеда. Перфектно!

Трябва да направя салата, след това ориз, след това пиле. Ще е крехко. Задушено. Със седем подправки. Ориенталски. След това ще лъсна приборите. Не са от сребро, но лъснат ли се, всички прибори светят. Може би трябва да му купя нещо... Някакъв подарък. Книга?! Или вратовръзка... Или само една картичка. Ще изпиша в нея само една дума... “А сега?!”. Дали ще усети намека? Това не е намек. Намигване е.

Той е интересен мъж. Точно за мен. 40-годишен, висок, прошарен, синеок. Мил. Говори разбрано. Кара кола, живее в къща, обича Чайковски. Това е моят мъж. Познах го. В първи миг. Нали знаете, когато хората се срещат, те се разпознават. Усетих го по уханието. По миризмата, която се плъзна от ръкава му, по осанката... Тази миризма ме викаше. Имах чувството, че кожата под ризата му настръхва. Нежно и с поглед проследих дължината на ръцете му, едва забележимо, сякаш с върха на носа си се допрях до пръстите му, помирисах свивката на китката му. Плъзнах се по ръба на панталона до обувките... Стори ми се мъничко хилав, но беше мой. Идваше от друг живот. Подуших го...

Тази вечер той ще бъде с мен... В моя малък, но чист и подреден дом. Ще покрия огледалото в коридора с воал. А преди това ще разпределя ястията в огромни чинии. Първо салата - зелени листа, бял лук, червени репички, снежно бяла сол, която ще се стопи. Мъничко зехтин. Три маслини. Обезкостени. Срязано на четири едно яйце. Седем цвята. И седем подправки за основното блюдо. И ние, двамата, с него. От двете страни на елипсовидната ми маса. Цветя. Разбира се, маргарити. Непретенциозни. Салфетки от плат. Каре. Три вида питиета. Три вида чаши. Три вида прибори. Два чифта очи. Да отбягвам ли погледа му?! Или да гледам право в него?

Мой ред е. Парфюмът ми. Ще размажа капка и половина от него на всяка длан. По капка зад ухото. Ще докосна шишенцето до гърдите си. Там, където те се докосват. Под формата на обърната буква “Л”. Като лодка, като ладия, като... Тази дума няма да я казвам... Очите ми се притварят... Но той не бива да ме усети. Трябва да прибера острите предмети. Не бива да го смущават ръбовете. Да го разсейват. Никакви снимки върху рафтовете, никакви чаши, които чакат обърнати с гърла към небето. Никакви предмети, които могат да отклонят вниманието му. От мен...

Всичко това ще ми отнеме час. Или час и половина. Най-много два. Максимум два. Трябва да съм спокойна. Ръцете ми не бива да треперят. Имам къси пръсти. Леко месеста длан. Не съм много хубава. Тъмна жена, на средна възраст, живея сама. Съвсем сама. Съвсем, съвсем, съвсем... Като се изключат снимките, свещите, малките статуетки и цветята. И спомените. Далечни... Като от друго измерение. Някак си нереални. Призрачни. Това май вече го казах... Споменах някъде нещо такова... Не помня. Трябва да си събера мислите. Ако съм забравила нещо старо някъде в тази къща, трябва да го прибера. Да го скрия. Дори да е мисъл. Някакво забравено, изплъзнало се ухание...

Ако имах синьо манисто, щях да го скрия в обувката си. Това е смешно... Може би нищо няма да стане. Това е просто една най-обикновена вечеря. С една най-обикновена стара мома. Не чак толкова обикновена, всъщност... Надявам се. Така се надявам. Може би ще дойде с цветя. Нали?! Сега, докато си мисля всичките тези неща, докато го чакам, докато едва стъпвам по този под, той е някъде и ми избира цветя. Няма да избере нещо нетрайно. Никога не се знае колко време може да издържи едно цвете. Със сигурност живее по-малко от хората... Но като се замисля... За какво ми е дълъг живот?

А Господи?! Кажи ми, де?! Мълчи. Както винаги. Господ го няма, знам си аз. Или пък съществува. Може пък и междувременно да се е родил. Миг преди да видя този мъж за първи път. Господ си е казал “Стига!”. Чул е това, което си повтарям всяка сутрин и всяка вечер. Нали, Господи?! Нали няма да ме изоставиш точно сега?! Седни тук, до мен... Между нас. Ще поставя мислено един стол за Теб, до нашите два. Нали?!

Полудявам. Няма Господ. Няма Бог. Нищо няма. Вселената е празна. Земята е все още плоска. Ако се затичам от единия край на стаята, ще излетя от другия. Краят на стаята ми е ръбът на този свят. Неговият апокалипсис. Ние - аз и всичките тези предмети - слончетата, Будите, Шивите, свещите, пръчиците, дори това обезкостено пиле, зелената салата с репичките и зехтина, спокойно се приближаваме към него. С уверена стъпка. Докато накрая не излетим... И да се свърши...

Обаче няма да свърши. Нищо няма да свърши преди 19.30 часа. Днес. Вторник. Някоя година от създаването на света. Произволна година. Или поредна година. В която нищо не се случва. Времето не съществува. То е някаква проекция. От очакване. От който и ъгъл да погледна тази стая, тя остава същата. Дори в нея да се натрупа прах, дори някои от предметите да изчезнат или да сменят местата си... Нищо не се променя. До днес...

Когато този мъж ще стъпи в тази къща. И тя ще оживее. Като мен. Няма да забелязвам шумовете отвън, нито трептенето на въздуха, нито ще чувам дъха си... Дишането ми няма да се ускори. Сърцето ми няма да трепне. Нито пръстите. Глезените ми няма да изтръпват. Клепачът ми няма да играе.

Заслужих го. Всъщност, заслужих тази вечер... Това е моят свят. Това е целият свят. Една най-обикновена привечер в началото на лятото, сенките загадъчно се гонят навън, облаците ту закриват, ту откриват Слънцето. От другия край на небето Луната срамежливо се показва. Очаквам един мъж... Той е синеок. Най-обикновен. Около 40-годишен... Имам стая, в която да го посрещна. Имам свещи. Имам и нещо, което да му разкажа. Имам и един прозорец, зад който светът свършва. Имам и малко желания. Но няма да ги изрека. Тази картина ми стига... Не желая страст. Тя отдавна никаква работа не ми върши. Само пречи. Нахална малка кучка...

Минута преди неговото пристигане, на този мъж, не желая нищо.

Сега трябва да преплета това въже. За да е по-здраво. Иначе няма да ме издържи. Защото съм тежка. А и не искам да се мъча. Не желая страданието да развали това съвършенство. Да загрози стаята. Не желая грозната ми сянка да разпростре парцаливи пръсти над бялата покривка, над свещите... Над хората, които ще седнат на тази маса. Защото мислено аз ще остана тук...

А може и да не го направя... И без това съм отдавна мъртва. Също като дървените фигурки. Като отдавна изгорелите свещи. Истината е, че не мога да се понасям. Нито сантиметър от кожата си. От желанията си. От тази стая. С която съм се сраснала. С нея и с безсмислените малки и дървени божества в нея...

Ще почакам... Този път ще е друго... Тази стая. Свещите, жасминът, пилето със седем подправки и крехко, резедавата ми рокля... Така е съвършено. Съвършено е така...

 


напред горе назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух