напред назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]



Нейните книги


В нейните книги жените убиват мъже. Жените са синеоки или пъстрооки, дебели или стройни, хубави или не чак толкова, но всички те са убийци. И всички правят секс. Всички. Див, мръснишки, перверзен. Като маймуни. Те се грабят една друга, натискат косматите си тела, търкат се един в друг, крещят неистово.

Жените в нейните книги правят такъв секс – животински. Мъркащ, галещ се, припрян, надъхан, озъбен, задъхващ. Жените правят секс като гръмотевиците на Макс Фриш. Шиптящи гръмотевици, самоубиващи се гръмотевици, гръмотевици, които те хващат за гушата и те задушават. Последни гръмотевици. Такива са раздирали небето над ковчега на Ной.

Жените в нейните книги никога не достигат оргазъм. Те мастурбират. Представата никога няма да се превърне в истина. Напрегнато, с пот на дланите, припряно. Ръцете на тези жени са оцапани с кръв. На въображаемите мъже, на мъже от плът и кръв, на мъже с дебели пишки, с дълги крака, със сини очи, на мъже с премрежен поглед. На мъже, които глупавите жени изписват с главно М. На мъже, които дори не умеят да изпишат името си. Властните жени умеят да забравят имената на мъжете, с които са мачкали чаршафите. На мъжете, които седят подпряни на вратата в банята и с почуда гледат в члена си. Сякаш с този точно фалос е направен светът. Мъжете в нейните книги обичат да пъхат фалосите си навсякъде. Те са машини от плът и кръв. До последния удар, който жените нанасят. Наситените жени. Преситени. Жените, на които всичко им е ясно. Тези жени умеят да казват истината. Това са жени, които наричат себе си курви. Жената, която го умее, не иска нищо от света. Тя знае, че е дупка. Жените, които наричат половите си органи утроби, са глупави. Техните деца се раждат с греха на майките, които по-късно се опитват да осъществят.

Тези жени не умеят да пишат писма. Те не гледат никого влюбено. Тези жени никога в живота си не са се влюбвали. Те не са докосвали никого с нежност. Нежността е в дланите им, с които придърпват към себе си работниците, учителите, професорите по право или медицина. Мъжете с шкембе или мъжете с мустаци. Мъжете с различен цвят на очите, но еднаква вътрешност. Мъжете, чийто мозък виждат на стената в хотелската стая – пихтиест и свличащ се като смазана и хвърлена на брега медуза.

Това са нейните жени и мъжете от нейните книги. Тя познава тези жени. Те я привличат. Дори сексуално. Всяка от жените, описани в книгите й, е била прелъстена. Поне веднъж. Разбира се – въображаемо. Въображаем флирт, въображаемо насилие. Въображаем оргазъм – като автоматичен пистолет. Дан-дан-дан.

Но жените от нейните книги не съществуват. Живи там са единствено мъжете. Пръхтящите мъже, мъжете с косми, които излизат от ушите. Мъжете с кисел дъх и къдрава коса, която мирише на тютюн. Мъже, които си оформят ноктите на ръцете старателно. Мъжете с нежни ръце и малък крак. 39-ти номер. Мъжете с големи ходила. Мъжете, които събират крака, когато им се пикае. Мъжете, които се срамуват, че пикаят.

Тя обича тези мъже, защото ги познава. Но иска да бъде такава жена. Не иска да е дебела и нисичка. Не иска да има мазно лице. Не иска да си връзва косата на кок. Не иска да сънува онези жени, които й се нахвърлят. Жените, които я питат къде е мъжът й? Нейният мъж, когото се канят да убият.

Богомолките имат хубави и нежни тела. Леко се поклащат от вятъра. Богомолката е деликатна. Тези жени не са богомолки. Всеки мъж си представя смъртта от жена, с която се люби. Кой не би искал да умре с последен спомен от разкъсващ оргазъм. И член забит срещу неонова лампа в хотелска стая.

Под пръстите й, докато пише, са тези тела. Вкопчени едно в друго. Като каданс от долнопробна порно-продукция. За нея предизвикателство. Интелектуално. Тя прави орална любов с всяка жена и мъж в книгите си. Тройка. В съзнанието й това се нарича сандвич. Биг Мак. Мак биг. Гив ми уър ас, дарлинг. За да те чукам.

Така пишат бездарните мъже. Жените завиждат на Ерика Джонг. Но не й вярват. Обикновените жени имат обикновени мисли. Като нейните. Обикновените жени убиват мъжете с поглед. Пред обикновените жени мъжете си правят сепуко. А жените редят икебана.

Това не е илюзия. Нейните книги не са литература. Критиците казват за нея, че е криминален разказ.

Аз не им вярвам. Аз обичам тази жена. И искам винаги да си остане пълничка. И с кок. Когато пиша тези редове, тя спи. И сънува една от многото жени, до мъжа си.

 


напред горе назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух