напред назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]



Малко


Разделя ни дървен портал. С плъзгащи се врати. Дъбов. Аз съм в зелената стая, а той в бялата. Имаме също млечнорозова, и мръсно бяла. Четири стаи, коридор под формата на буквата „г”. Стаята с розовите стени е за сън. Срещу леглото има картина. Пейзаж.

Къща и неестествено високи дървета. Масло. Всичко е дъб, а и орех. И един стар стенен часовник. Разбира се, немски. Времето не е такова. То е французин. Сутрин пие капучино с канела, на обед вино, мерло, в хубава чаша с дълго столче, вечер в чинията има грах. Зелено малко топче. С две полукълба, които скърцат между зъбите. Ако не го убода с вилицата, грахчето ще порасне. Ще се превърне в планета. Зелената планета. А ние, двамата с него, като богове от двете й страни. Или като бог и дявол. Понякога богът съм аз, а понякога той. А понякога и двамата сме дяволи. Не се чуваме. Някой ни е прекършил крилата. Дяволите са ангели, претърпели катастрофа. Някъде в пространството.

Той чете. Когато аз пиша този ред, той обръща страницата. От 25-та и хоп, на 26-та. Знам какво пише в неговата книга. Те са двама братя. Единият умира. Нелеп инцидент. Парче от стъкло спуква артерията му. Никой не успява да го спаси. И разбира се, това е любимото дете. Отива си големият, обичаният брат. Остава малкият. Изпитва срам. И вина. Десет страници за двама братя. Едва педя редове за нас…

Графики. Много и различни. Ловни сцени, портрети, съблечени жени. Само контурът им. Нищо ярко, нищо директно. Като нас. Разминаваме се, понякога се заобикаляме. Това е малка, миниатюрна утопия за двама. Вън от тези стаи тя не съществува. Границите й са тесни. Кутия за бижута. Сребро, бяло злато, жълто злато, паричка. Стара банкнота. И лампа с черен абажур. Като нимба. Взимам абажура и го ползвам като шапка.

Аз съм канонизирана, му казвам. Той се смее. Та, кой светец има черен ореол, ме пита. Аз, нали не обичаме клишетата. Той оставя книгата, разтваря ръце, иска да ме прегърне. Мирише на цигари. Брадата му боцка. Пита ме дали го обичам, макар и да знае отговора. Вчера му казах отново. Колкото повече… И толкова, колкото.

После се унасям. Спи ми се. Банята е зелена. Босите ми пети и топлата вода. На тъмно. Иначе не се харесвам. Кой ли се харесва гол? Има ли такива… Голите тела са беззащитни, олисяло теме, петна и пори, непокорни косъмчета, смешни чупки, белези. Водата ме опиянява. Мога да съм мехурче. Пук-пук. Слънчево зайче. Кожата ми настръхва, изпръхва. Някой ден, някога в бъдещето, когато вече я нямам, ще си я спомням с умиление. Понякога е забавно да си точно човек. Косата ми е мокра и полепнала по шията.

Той чете бавно. Когато влизам отново в стаята, сваля очилата. Усмихва ми се. Прилича на момче. И нито една бръчка не може да скрие, да притъпи игривия поглед.

Знаеш ли, казва. Не знам, отвръщам. Аз знам какво е злото, продължава… Така ли? Стъпвам, а паркетът под нозете ми стене. Стар. Толкова стар паркет, който все още ни търпи. Злото е липса на съпричастност… Гласът му е глух. Някак примирен. Злото е отъствие на милост, му казвам. Звуча неестествено. Натруфено. Остаряла китайска роза, потънала в прах и жадна. Има ли злото тяло, го питам… Ако търсиш физически измерения, ще ги намериш.

Стаята ни се върти. Заедно със земята. Заедно с грахчето в чинията, заедно с чашите, всичките ни сервизи, всичките ни цветя, толкова тъмнозелени и толкова живи…

Преместих онова цвете, падаха му листата. Сложих го на тъмно, казвам. Тъкмо щях да те подсетя, отвръща…

На тъмно. В тъмното, където водата остро гали кожата ми, спуска се като пясък по бедрата, коленете, и се къдри, къдри, къдри ласкаво покрай петите. Едното ми рамо е в лунички. А другото е бяло. Дясното рамо обича слънцето, а лявото – нощта. Ако скрия дясното, луничките ще изчезнат… Както листата на онова цвете. Зеленото край нас избуява, а ние остаряваме.

Привечер светлината е напориста. Влетява през прозорците като за пиршество. Разполата се във всички ъгли и се заиграва с паяжините. Размества щрихите в картините. Голата жена помръдва с крак. Ловецът се прицелва в сърната. Сякаш всеки момент ще стреля. Денят озверява, превръща се в хищник. Защото си отива. Алчен е. Искам да го зарадвам. Нищо не може да е толкова тъжно на тръгване.

В ръката ми стъклено проблясва бутилка. Звънят двете ледени кубчета. Искаш ли уиски, го питам. Искам само да помириша, отвръща… Вдигам крака на стола отсреща и тихо отпивам. Пари, толкова пари. И реже. Студено и жарко, и лед, и огън. Очите ми ще светнат. Ей, сега. Две малки пламъчета.

Ако се залюлея ще приличам на платно. Светлината ме обгръща, а вятърът ме побутва по реката. По течението, надолу по прозрачното, над шарените камъчета – кръгли, червени, жълти… А когато изсъхнат сиви. Камъните имат душа, знаеш ли, му казвам. Имат, нали вече си ми казвала… Нали не си забравил, опитвам се да се смея.

Моят кораб, с бялото платно ще мине през водовъртежи, а и бури, през кал, вирове и извивки и ще се впусне в морето. Прибоят е най-силен именно по устията… Онези места, където реките изчезват. Вълните могат да те преобърнат, но малките рибки закаляват. Устояват. Както и най-младите дръвчета. Морето свисти, освирепява. Най-малките, най-малките, най-малките именно те оцеляват тук. Смалявам се…

Ръката му, с косми, петна, къси пръсти и белег на палеца, обръща страницата. Няма двама братя. Вече са мъж и жена. Говорят за дете, но не се осмеляват. Така пише… Наистина. В неговата книга. „Дом на края на света”. Никак не се шегувам. А зная, че така звучи…

Тя е по-възрастна. А той – по-млад. Катерят се на покрива, събличат се, не правят любов. Просто се прегръщат. Сенките ги скриват.

А после, после си говорят за храна. Пиле с 12 подправки. Патица по пекински. Ориз със зеленчуци.

И тук, о скъпи, тук е прекрасно, в този ресторант, а не бяхме го забелязали. Сервитьорът е галантен. Тя се заглежда. Тайничко. Това е закачка. Намигване. Той вади лулата, после тютюна. И после е същото… Така е винаги. В 300 от дългата 365 дни година. Или поне в 260 дни от нея. А нощите сънуват. Картината от стената на розовата стая избледнява, поглъща ги… Никъде на друго място, не е толкова зелено… Колкото повече… И толкова, колкото.

 


напред горе назад Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]

 

© Силвия Томова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух