Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]

По-скоро го направих от инат. Елисавета пристига винаги в десет. Десет минути по-рано аз съм в коридора, втренчил поглед в кафявата врата със златиста дръжка. Котката както винаги ме гледа подозрително с едното си жълто око. Тя е полусляпа от старост. Когато чуе движение започва да мяука на вратата. И да се гали в глезените ми.

- Добро утро, господине.

- Добро утро, Елисавета.

- Днес времето е хубаво.

- Да, Елисавета.

Винаги разговаряме така. Това е нашият код. За това й плащам. Трябва да се съгласява. Да върши това, което трябва. Да се движи така, както искам аз. Да идва винаги в десет. Да не стъпва тежко, да не бърза, да не ме гледа изплашено, да е винаги с пола и мека обувка, да има хубава прозрачна бяла риза. Да бъде перфектна. И тя го прави. Без усилие. Не предполага колко я харесвам и затова понякога ме гледа изплашено. Обичам свенливите жени. Това е качество, което проститутките не притежават. Елисавета е проститутка. Поръчах я по телефона. Описах я така, както си я представям на мъжкия дрезгав глас отсреща.

- Да.

- Искам момиче.

- За секс?

- Да.

- Кога?

- Днес.

- Къде?

Вкъщи глупако, помислих си.

- Възможно ли е да е тъмна и не много висока?

- Възможно е.

- Мога ли да я задържа за една нощ?

- Ще ви струва доста.

- Цената е без значение.

- Ще я пратя с охрана. Никакво насилие.

Веднага си представих, че прерязвам гърлото на момичето с кухненския нож или затискам главата й във ваната. Стаята е разхвърляна, високата й черна обувка артистично е полегнала на пода, шапката е върху креслото ми, мирише на чужда жена, на момиче, на младост.

Тя обаче се оказа не чак толкова млада. Може би е на 30 или на 35. Може би има дете. Някъде там, зад моята врата.

Момичето пристигна бързо. И беше точно такова, каквото си го представях. Елисавета, тъмна и не много висока, с плътни устни, тънък глезен, изящни ключици. Когато я видях, ми се стори, че вече съм я виждал. Може би в списание. Възможно е дори да съм я сънувал. Беше напрегната. Малко надменна. И любопитна. Изгледа котката с отвращение. Попита ме къде е банята. Насочих я. Налях си уиски. Появи се гола. Тялото й е матово. Със стегнати гърди. Не предизвика нищо у мен. Продължаваше да ме гледа в очите, с овладяна усмивка.

- Облечи се.

Вероятно си е мислила, че съм психопат. Върна дрехите върху себе си. Напрегнато. Вече не ме гледаше.

- Седни.

Свлече се в креслото. Запали цигара. Изчаках докато дръпне два пъти.

- Тук не се пуши.

- Извинете.

Продължавах да я гледам. Никога не съм предполагал, че това може да се случи с мен. Чуждо момиче или жена срещу мен. Очаква да я докосна или пък просто да бъда груб. Чувствам се сковано. Отново си представих мъртвото й тяло във ваната. И малки мехурчета, които излизат от устата й. Размазаното червило, черните сенки под очите. Учуденият поглед и пръстите на ръцете, вкопчили се в ръба. Плиските намокрят ризата ми. Косата ми е разрошена. Жената е мъртва.

- Можеш да спиш тук.

- Благодаря.

Не ми задаваше въпроси. Не вярвах да й се е случвало. Аз бях възрастният отчаян мъж от разказите на нейните приятелки. Мъжете, на които тя не трябваше да се доверява. Платих й.

- Как се казваш?

- Елисавета.

- Това име е измислено.

- Така се казвам.

- Ще дойдеш ли утре отново.

- Ако желаете.

- Желая.

Оттогава мина повече от година. Елисавета идваше веднъж седмично. Отначало привечер за час или два. Сега е тук точно в десет. Всеки ден. Вече работи само за мен. Бяха я пребили. Преди време. Тогава я помолих да се откаже от това име. Тя ме разбра. Поискала е да се махне. Не са й позволили. Затворили я. Насилвали са я. Тогава не я видях цяла седмица. Обадих се, за да я повикам. Гласът не беше дрезгав. Мъжът, с когото говорих бе рязък. Глухо му заявих, че след час ще бъда там. Не знаех къде е това там. Но след час Елисавета бе тук. С подпухнало лице. Имах желание да я прегърна, искаше ми се за я задуша. Да бъда нежен. Много внимателен. Да я нося на ръце. Да й пусна музика. Може би и тя очакваше това от мен. Очите й бяха изпъкнали. Приближих се и разроших косата й. Сцената на удавянето отново изникна пред мен. Сякаш някой ме обля с вода. Ризата ми се овлажни. Ръката ми се стегна. Вече исках да я ударя.

- Биха ли те?

- Да.

Посегна да ме прегърне. Двете й ръце се вкопчиха в мен. Надигна се на пръсти и ме целуна. Зашлевих я. Удрях я докато падна на земята. Биех я където сваря. Превъзбудено. Кожата от пръстите ми се обели. Тя плачеше тихо. Не понечи да ме спре. Задъхвах се. Котката започна да вие. Спрях малко преди да я убия. Бях й счупил ръцете. Лицето й обаче бе непокътнато. След това й платих. Разписах й чек. Не бе мечтала никога за такава сума. Поръчах цветя по телефона. Отсреща бе женски глас. Много орхидеи. Орхидеи, които да затрупат цялата къща. Всички стаи. Цветя до небето. Когато Елисавета дойде в съзнание ми се усмихна. Мина ми безумната мисъл да я осиновя. Всички жени, които не можех да имам, можеха да ми бъдат дъщери. А Елисавета ми принадлежеше.

Тя се привърза към мен. След първия ми сън. Сънувах, че се любя с нея. Бе грубо, но сладострастно. Елисавета бе бременна. Връщах се у дома и я биех. Удрях с юмруци големият й корем и след това я карах да коленичи с лице към скута ми. В тези моменти чувах писъка на бебето. Още едно момиче. Истинската ми дъщеря. Зачената в съня ми. Елисавета притваряше очи, ръцете й държаха бебето като в кошница, миглите й потръпваха. Виждах пръстена си в косите й. Роша косата й, а бебето пищеше докато оглушея.

- Сънувах те.

- Хубав ли беше сънят, господине?

Господине, господине, господине. Едно добре възпитано момиче. Повече не я докоснах. Елисавета е нещо като котката ми. Минава край мен, мълчи. Понякога сяда в скута ми и ми държи ръката. Тогава затварям очи и си налагам да остана спокоен. Или си я представям като котка. Когато отворя очи ушите й вместо встрани ще изпъкват от челото й. Зъбите й ще са мънички и редки. Краката и ръцете й ще бъдат окосмени. А тялото ще си остане женско. Тя е моята робиня.

Днес поръчах торта. А може би не беше нужно. Елисавета ме погледна и се хвърли на врата ми.

- Ти имаш рожден ден.

- Нямам, Елисавета.

- Каква е тази торта?

- Ти имаш рожден ден.

Иска ми се да й кажа моето момиче. Да я вдигна на ръце. Да се въртя с нея из цялата къща. Да я сложа на леглото. Да я съблека и да я целувам, докато изпадне в безсъзнание. Да целувам белезите по ръцете й. Там, където присадиха пироните. Да я стопя.

- Нямам, господине.

- Имаш.

Тя отново ме погледна с онзи поглед. Затворих очи. Елисавета бе моята малка дъщеря, която днес става на една година. Първият й рожден ден след въображаемото осиновяване.

Елисавета реже тортата. Усмихва се, но очите й са насълзени. Може би това е последният ми ден с нея. Може би утре ще съм мъртъв. Ще лежа студен в леглото, а тя навела се над мен ще ми пее. Ще ме вика. Ще съжалява, че не е родила онова момиче, моята дъщеря. Внучката ми. Или мъртвата ще е тя. Тялото й бавно ще се сковава, а аз ще изследвам кожата й. Ще я натискам като лекар, за да разбера какво я боли. Ще оставя очите й отворени. И ще местя зениците с карфица. Елисавета ще гледа винаги в мен.

Сяда срещу мен. Тортата е от сметана. Спокойно може да бъде част и от моя бял дроб. От дланите ми…

- Елисавета.

- Да, господине.

- Днес ще се самоубия.

Тя спира. Приборът с парчето торта застива пред гърдите й. Когато прострелям слепоочието си, ще опръскам тортата с кръв. Тя може да се представи, че това са ягоди. Може да я опита.

- Грижи се за котката.

- Да, господине.

Елисавета е едно дете…

Обратно към: [Силвия Томова][СЛОВОТО]

© Силвия Томова. Всички права запазени!