Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]

Далече планината се белее;

към родний милий край умът лети,

де редом по полето сняг блести

и искри от белезнина пилее.

Край собата нажежена седят

баща ми, брат ми и сестри, роднини

и за студът, за тежките години

ил може би за мене хоратят.

Ще минат, думат, тия дни студени,

ще дойде пролетта и цветний май

и на раздялата ще туря край.

О, боже мой, сърцата ни, сломени

от толкоз горест, денят въжделени

ще видят ли над нас да възсияй?

Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]