|
Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО] XXXIV. Вълните спят...Вълните спят, залени с светлина под юлските нажежени лъчи, не видят се разперени платна на ладия, ни птица да хвърчи.
Небе, море се гледат отдалек кат неподвижни две огледала; въздухът само, като че от пек, трепери над горещата скала.
Вред тишина, не чуй се шум, ни глас; над морната природа вцепенена смъртта прелита сякаш в този час;
и в мен замират мисъл, воля, страст, като в нирвана някаква блажена да се пренасям с цялата вселена.
Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]
|