Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]

Мълчаха тъжно всички край леглото,

де Данте блед се бореше с смъртта.

Заря светеше чудна на челото:

в тез дни пренасяше го паметта,

кога могущето му вдъхновленье

го носеше в пространствата безкрай

и гледаше блстящето виденье

на Беатриче в лучезарний рай.

Внезапно мисъл тежка го обсебе,

с ръката си направи тайнствен знак

и с очи просълзени, пълни с мрак,

извика жално: "Флорентинско небе,

защо не мога да те видя пак?

Защо умирам тъй далеч от тебе?"

Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]