Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]

Не съм твой син, Византийо, но сявга,

когато мина покрай тез места,

де твойта мощ ликувала е нявга,

неволно падам в горестна тъга.

Пак две морета сливат тук вълни си

и с светъл шум оглашат твоя бряг;

но дворци не красят го. Кипариси

днес там стърчат над грозен пущиняк.

Пет века! И съдбата не менява

жестокий жребий, с който те сломи.

Щом нощ настъпи, кесар някой става

из съсипните тъжни може би,

но всуе вестта блага ожидава

и с плач се връща в гроба си да спи.

Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]