Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]

Когато всред разходки ми уединени

вестят се страшни в разтрепераний ми ум

тез образи измъчени, във кръв облени,

чий издихающ глас замрял е в морский шум,

избите кесари, измъчени царици,

в килии мрачни, с сълзи, жаждущи смъртта,

велможи грозно изуродвани, патрици,

от храма грабнати и тъпкани в калта;

желание тогаз неволно в мене се явява

в земята да се вслушам, де прахът им спи,

и всичко сякаш окол мене замълчава,

и чакам някой стон дълбок да заехти,

но слънцето светлее горе в свойта слава,

далек морето само чуй се, кат шуми.

Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]