|
Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО] XLIII. Кога от своето уединенье...Кога от своето уединенье съгледам всред обширното море, под бляска чудний на лучи засмени кораб вълните бързо да поре,
със сълзи благославям на очите онез, които носи в тайнствен път. Кой знае на колцина там гърдите кат мен за милий родний край тъжат!
Каква струя от радост тям в сърцата сега от необятний шир се лей! О, дайте ми родината ми свята!
Омразата несносно ми тегней; не мест, не злоба иска мен душата: за сладки сълзи, за любов жадней.
Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]
|