Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Минаха векове, родни светила!

С по-силен блясък вашта слава грей;

на вази длъжна е родина мила,

че с вяра в свойте съдбиби живей.

Било че нас гнетили са патила,

ил щастье ни е гряло с светъл плам,

звезда е бил, коя ни е водила,

завета, кой оставили сте нам.

На непрогледна нощ посред тъмите

път за спасенье той пред нас откри,

на гибелта пред прага той душите

с доверие и надежда озари.

Превратности най-люти на съдбата

сториха редом тъжна пустота,

но корена остана във земята,

от него пак дървото процъфтя.

Кога висял е всред страданья тежки

над края родни жребий най-жесток,

завета ваш с потайна мощ, с лъх жежки

кърмил е там живителния сок.

И вопъл всеки, кой днес от земята,

коя вам люлка свята е била,

с болезнен отклик пълни нам сърцата

за братска горка участ и тегла.

Пред нас стои, от ум се не отбива

печален образ на страдален край

и разгорява в нази мисъл жива

за дълг, кой с кръв и огън се чертай.

Светители народни! Вечно бдете,

раздухвайте в душите жарка страст,

у братя кръвни дружен дух крепете

да срещнат храбро съдбоносен час!

Бъдете златоткана вий верига,

коя споява сърца, умове,

бъдете блян лучисти, кой издига

и дух към светли подвизи зове!

София, 5 май 1906

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]