Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]

Пред него е безсмъртната поема

и ту мечтай за дивния певец,

ту горе носи се душа му нема,

Лаура дето грей с нетлен венец.

Как сладко своите мъки той смишлява

и сълзите, с кои за нея е плакал!

Втор път живота да се подновлява

за нея пак в страданья би го дал...

Защо днес гледа с жалба на гърдите

тез свитъци, разстлани като в храм?

Защо в скръб мисли, че кратят се дните?

Внезапно той трепна с тревожен плам,

извика, горе кат дигна очите:

– Прости, Лауро! – И издъхна там.

Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]