|
Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО] XVII. ПомпейКога вървя из тия съсипни от храмове и къщи опустели, не питам ги за миналите дни, не питам за онез, що са живели
и с шум пълнили са градът. Какво ще каже техний призрак смешни? Умрелите нек в гробовете спят сън вечни с своите изповеди грешни
и слава, и величие, и срам. Как дребна й таз пустиня мълчалива пред теб, Везувий, било твойта грива
от дим кога в въздуха се извива или кога светлее твоя плам, от божий гняв запален сякаш там.
Обратно към: [Цариградски сонети][Константин Величков][СЛОВОТО]
|