Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Кога се вслушам в горките стенанья,

в кои на цял народ кънти гласът,

кога надникна в някой темен кът

и гнусни, и позорни изтезанья

всред вопли и задушени риданья

очи ми ненадейно осквернят,

душа ми цяла се тогаз люлее,

потресена от ужас, гняв свещен,

и търся, развълнуван, възмутен,

в вертепите им мерзките злодеи

и като мълнии огнени в нощта

на моите разтреперани уста

възлизат строфи пламенни; ръката

гори и бледна, стисната, с печата

нажежений на вечния позор

издига се във волния простор,

без жалост да им изгори челата.

Но видя ли ги да се подадат –

неволно се отдръпвам и гневът,

кой в мен пламти, във тръпките студени

угасва на безмерно отвращенье.

Човеци аз очаквам, а пред мен,

със плахи погледи към светлий ден,

изпъплюват палячовци там гадни

с троцмановски инстинкти кръвожадни,

плашила, кои мракът е създал

за фарса някоя, де гнусотата,

да би станала страшна, на лицата

тесто лепнала е от кръв и кал!

И горест задушава ми гърдите,

и бягам аз, изнеможал, разбит,

потънал в срам пред тоз ужасен вид,

и в самота закривам си очите –

и плача там над жребия проклет

на тоз народ, кой с своите патила

де пет столетья е черпал наред

омраза свята против всеки гнет,

със свойта вяра и младежка сила,

със своите идеали, завет свят,

със своите борби и блян хвъркат

паднал е до последньо униженье –

чело му да сквернят без жал, без свест

вампири, на кои сторил би чест

да им дариш и своето презренье!

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]