Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Бе време – кат виновен навождах аз очите, –

когато твойто име зачуех в някой кът,

и страх тогаз, и горест терзайха ми гърдите,

че без любов, без почит за тебе хоратят.

Не стигаха за тебе страданията черни,

скръбта ти безнадеждна, ризикът ти свиреп;

вразите ни коварни с хули, с обиди скверни

размитаха отрова в сълзите ни за теб!

И днес си ти робиня... И днеска на теглото

вековното ти носиш печалния венец!

И днеска ти превиваш посърнала челото

под тежката десница на грозний чужденец!

Но сладка е тъгата, що буди твойто име:

теглото не срами го, ний сочиме го с пръст;

веригите, що носиш, кат вещ свещена чтиме

и символ на надежда е мъченишкий кръст.

Изправени под него, не плачем с съкрушенье;

в лика ти бледний впити, ний вяра черпим там,

че иде денят чудни на твойто възкресенье

и светло ще изгрее из прах, из кръв, из плам.

Децата си юначно научи ти да гинат

и гробовете техни чертаят славен път:

по него, земя робска, героите ще минат,

които теб свобода с кръвта си ще дарят!

София, април 1900

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]