Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

За грозни подвиги не говорете,

не ми сочете призрака зловещ

на злодеянието, кой крилете

разтворил е над тоя край злочест!

О, не разкривайте ми пред очите

гробовете, де жертвите лежат;

не питайте, дали ми до ушите

достига на нещастните зовът.

Изтръпнах веч да слушам за неволи,

да слушам за патила и тегла;

не искайте сърцето ми да моли

пощада, милост от съдбата зла.

История ний закопахме вчера,

която от страдания кънти,

коя от вопли жалостни треперя,

къде от всяка дипла кръв шурти.

Да плача ща ли? Гробовете вековни

ме чакат. Стига да се наведа

над тях – ще чуя стонове жаловни

от дългата, от робската беда.

Свободата очите си закрива,

кога тъжим над своята съдба;

почита тя – богиня горделива –

кои без страх отиват на борба.

За тях с любов ръцете си отваря,

усмивките си дава само тям;

тя знай окови робски да събаря,

на робски сълзи мрази пошлий срам.

Не плач и сълзи – дайте ми да вида,

че дига се над мрачний кръгозор

всемощна, мстителната Немезида

и търси ги злодеите с пламен взор.

Нек чуят, бледни, неми, с вид покорен,

на ударите грозните екът,

които с мъжка сила стълб позорен

за тях и за делата им коват!

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]