Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]

Търсих го вдън душата си аз бога,

търсих го горе в светлата звезда,

търсих го ази в тежката тревога,

с коя ме мъчи нашта нищета.

Питах за него с вопъл небесата,

питах на морските вълни шумът,

питах мириса сладкий на цветята

и бурята, коя трещи в лесът.

Томеше се духът ми във борбата

и ту трептях, от радост упоен,

ту на съмненията по вълната

отпущах се – озлобен, изнурен.

Ту виждах с трепет истината сяйна,

като звезда изгряла в нощний мрак,

ту чезнеше съгледаната тайна

и в свойта темнина потъвах пак.

Ту превъзнасях мъдростта човешка,

ту я проклинах – безнадежден фар,

кой води ни в скали, де с горест тежка

душата плаче дивния си дар.

          *

Дете! Не бе ли цялата вселена,

която се сътресе в тоя час,

когато от душата ти нетленна

пръв път изхвръкна сладкия ти глас?

Аз пътник бях, кой в темна нощ блуждае,

аз кораб бях, изгубил своя път,

светилник бях аз, кой се колебае

и който всички ветрове гасят.

Но ти яви се и бразда светлива

пред мене очерта се в моя път

и аз сетих в порив от вяра жива

хармонията дивна на светът.

Благословено ти бъди. Чрез тебе

душа ми светлина я озари,

дигна се в ширното безкрайно небе

и бог творец пред нея се разкри.

Дете! Пред тебе слагам сълзи благодарни,

видях го в чудото, що сътвори,

видях го в твоя поглед лучезарни,

видях го в радостта, що ми дари.

Звездите светли могат да угаснат

и бурний океан да замълчи:

в гласът ти ще го слушам аз захласнат

и ще го виждам в твоите очи!

Той е, понеже ти си; светлина е,

понеже ти само си светлина:

с мощта си те създаде; добрина е,

понеже ти си луч от добрина.

Таз добрина лей в мен неземна радост,

тя всред тъгата крепи ми духът,

тя даде твойта крехка, сяйна младост

да грей като светило в моя път.

И всякога, когато впиеш в мене

невинния си поглед, пълен с плам,

аз искам, с теб в ръцете, на колене

хвала и слава богу да въздам.

София, ноември 1901

Обратно към: [Тъги и радости][Константин Величков][СЛОВОТО]